ЧЕТИРИТЕ КРАЛИЦИ

Павел Матеев

ЧЕТИРИТЕ КРАЛИЦИ

Имало едно време един старец, който много обичал да броди по света. Постоянно бил на път и ходел из различни земи - долини, поля, планини, гори, градове. Никой не знаел на колко години е този старец, нито как се казвал. За мнозина той бил просто просяк, а за други божествен пратеник. Аз също не мога да кажа със сигурност, кой всъщност бил той, но мога да потвърдя, че съм го виждал. Когато го срещнах, разбрах че той е много мъдър човек, който сигурно е видял всичко на този свят. Той ми разказа една чудна история. Ще опитам да я предам и на вас, точно както я чух, мили приятели.
Един хубав ден… Не! По-скоро в един необикновен ден старецът се разхождал в най-гъстата гора, която можете да си представите. Толкова гъста и труднопроходима, че по-скоро приличала на пещера. А защо денят бил необикновен? Защото утрото започнало с лек дъждец, цъфтели цветя, птички пеели, всичко било зелено. По обяд слънцето изпекло, станало горещо. След това листата от дърветата започнали да падат, облаци скрили слънцето, започнал да вали дъжд, а вечерта дъждът преминал в сняг, който бързо натрупал. Сега разбирате ли, защо този ден бил толкова необичаен? Та старецът решил да влезе в тази гъста гора, за да намери подслон. Намерил хралупа в едно голямо дърво в средата на гората, близо до една поляна и се скрил на сухо. Снегът тъкмо завалял. Старецът се сгушил в хралупата и заспал.
Не знам колко време е спал старецът, но когато се събудил навън вече се развиделявало. Старецът бил събуден от женски гласове. Разтъркал очи, излязъл от хралупата и се огледал. Наблизо на малката полянка видял четири необикновени жени, които спорели помежду си. А как спорели само! Крещели и си дърпали косите. Ръкомахали с ръце и не спирали да говорят. Старецът решил да се върне по пътя, по който бил дошъл, но жените го забелязали. Извикали му да излезе и да дойде при тях. Старецът се поколебал, поколебал, пък после решил да отиде и да види защо го викат. Едната му казала:
- Ела, старче! Приближи се. Искаме да поговорим с теб и да те помолим да разрешиш нашия спор!
- Добра среща! Как бих могъл да ви помогна аз? - отговорил старецът.
- Ние сме четири кралици. Сигурно няма да повярваш, защото стоим тук и се караме. Но, моля те, опитай да ни разбереш и да ни помогнеш - отговорила една от жените. - Ето и нашия спор. Ние владеем четири кралства. Но искаме да изберем една от нас, която да е пълновластен господар на света. Молим те да избереш една от нас. Така ще ни помогнеш да разрешим нашата кавга.
- Вие сте кралици? - не повярвал старецът. - И искате аз да реша, коя от вас да властва?
- Правилно си разбрал. За да вземеш своето решение, всяка от нас ще те заведе в своето кралство. Ти ще разгледаш и четирите кралства и ще избереш една от нас за господар на останалите. - отвърнала друга.
- Защо аз? - казал старецът. - Кой съм аз да определям, кой да бъде господар и кой не?
- Защото така решихме ние! Не можеш да ни откажеш, а и ми изглеждаш мъдър човек, който е виждал много неща по света. - рекла трета.
- Добре! - съгласил се старецът.
Едва произнесъл това и една от жените го хванала за ръка. Завъртели се няколко пъти и като лек ветрец се пренесли на друго място.
- Аз съм кралица Пролет и това е моето кралство! - казала жената, която го довела тук.
Старецът я погледнал. Тя била с дълги руси коси, в които имало цветя. Очите й били тъмно зелени. Била облечена в дълга до земята зелена рокля. Кралица Пролет била изключително красива. Тя го хванала за ръката и двамата полетели над нейното кралство. Цялото било зелено и цветно. Поляните били осеяни с разноцветни цветя. В долините реките танцували буен танц. Всички дървета били оцветени в различни нюанси на зеленото. Птици летели и чуруликали най-хубавата песен, която старецът бил чувал. С живот било изпълнено цялото кралство.
Отново се завъртели във вихрушка и се озовали отново в гъстата гора. Втората кралица без да продума, хванала стареца за ръката и отново полетели.
- Аз съм кралица Лято и това е моето кралство! - рекла втората жена.
Кралицата била с дълги черни коси, в които имало красиви морски раковини. Очите й били сини. Била облечена в дълга до земята жълта рокля. Кралица Лято била невероятно красива. Старецът се озовал в чудно кралство. Слънцето греело и сякаш им се усмихвало. Топлият вятър галел лицата им. Кралството било обградено от синьо море, в което плували необикновени риби. Коне препускали по златистия пясък. Горите били пълни с животни, които безгрижно се разхождали.
Вихрушката ги връхлетяла отново и се върнали в гората. Третата кралица също хванала стареца за ръката и двамата полетели към нейното кралство.
- Аз съм кралица Есен и това е моето кралство!
Кралицата била с дълги кафяви коси, в които имало пъстроцветни листа. Очите й били тъмно кафяви. Била облечена в дълга до земята червена рокля. Кралица Есен била необикновено красива. Прохладния ветрец ги обгърнал. В небето имало пухкави облаци, които се надпреварвали да засенчат слънцето. В кралството можело да се видят всички възможни цветове. Дърветата били отрупани с плодове. Лозите били натежали от големи гроздове. Катерички неуморно събирали жълъди, а мечките се боричкали в реките.
Вихрушката отново ги връхлетяла. Четвъртата кралица хванала ръката на стареца и двамата полетели.
- Аз съм кралица Зима и това е моето кралство! - продумала четвъртата жена.
Кралицата била с дълги бели коси, в които блестели снежинки. Очите и били виолетови. Била облечена с дълга до земята синя рокля. Кралица Зима била поразително красива. Обиколили кралството. Цялото било ослепително бяло. Слънцето светело, но не топлело. Снегът се сипел тихо и натрупвал. Виждали се и животни, които оставяли следи в снега. Лед покривал езерата.
За последен път ги връхлетяла вихрушката и старецът се върнал отново в гората. Слънцето почти се подавало над планината. Четирите кралици се обърнали към стареца.
- Е, добри човече, успя ли да разгледаш нашите кралства? - рекли в един глас те.
- Успях да го сторя! - отвърнал старецът.
- Коя от нас е най-достойна да бъде кралица на света? - попитала кралица Зима.
- След като видях вашите владения е много трудно да избера една от вас. И четирите сте достойни. Вашите кралства са прекрасни и бих живял във всяко едно от тях. Бих се излежавал в зелената трева, слушайки песента на птиците. Бих плувал в морето, радвайки се на слънцето. Бих хапвал от вкусните плодове, пиейки вино. Бих се любувал на снега, удивлявайки се на красивата природа. Не мога да избера една от вас. Бих искал през цялата година да се наслаждавам на богатствата на всяко едно кралство. Не можете ли да поделите времето?
Четирите кралици се замислили, шушукали , мислили, пак шушукали и накрая в един глас отсъдили:
- Наистина си мъдър, човече! Как не сме се сетили по-рано! Съгласни сме да си поделим годината. Първо ще управлява кралица Пролет, след нея Лято, Есен и накрая Зима. Благодарим ти!
След което четирите кралици изчезнали от погледа на стареца. Той продължил по пътя си, докато не срещна мен и не ми разказа тази невероятна история.
Аз съм склонен да му вярвам, защото наистина и до ден-днешен се радваме на богатствата и на четирите кралства. Всяка година се сменят Пролет, Лято, Есен и Зима и винаги ще бъде така. Сега ние ги наричаме сезони, а преди са били кралици. Няма значение. Аз също не бих могъл да направя избор. А вие можете ли?

——————————

НАЙ-ЦЕННОТО

Имало едно време един цар, който имал четирима сина. Царицата напуснала света на живите след раждането на най-малкия син и царят не пожелал да се ожени за втори път. С помощта на придворните, царят отгледал и възпитал синовете си и те станали големи и силни мъже. Всички в това царство живеели прекрасно и били много щастливи. Хората работели, търгували, общували, грижели се за семействата си.
Един ден царят се разболял и легнал на легло. Въпреки чудесния живот, който водел, нямало как да пребори старостта. Лекарите се опитвали да му помогнат и да го успокоят, но царят знаел, че дните му на този свят са на привършване. Затова той повикал синовете си. Четиримата братя незабавно се отзовали на бащината си покана и се явили пред стария цар.
- Синове, мои! - започнал баща им. - Повиках ви, за да ви възложа една задача. Знаете, че съм болен и не ми остава още много да живея. Искам, когато си отида от този свят, да съм сигурен, че оставям царството си в сигурни и мъдри ръце. Обичам ви и четиримата. Всички сте достойни да ме наследите. Но все пак аз трябва да ви изпитам и да избера един от вас, който да седне на моя трон. Затова слушайте внимателно. Искам да тръгнете по света и до половин година да се върнете с най-ценното нещо, което намерите според вас. После аз ще избера кой да бъде новия цар. А сега вървете.
Царските синове се поклонили пред баща си, излезли от неговите покои и се заели с подготовката на поставената задача.
След три дни четиримата тръгнали от двореца, яхнали най-силните царски коне. По пътя обсъждали пътищата, които всеки от тях щял да поеме, но така и не намерили правилно решение. Но ето че пред тях се появил кръстопът. Основният път се разделял на четири по-малки и царските синове се разделили като всеки поел по различен път. Разбрали се, след половин година да се срещнат отново на това място и заедно да се явят пред баща си.
Половината година се изтърколила неусетно и четиримата братя отново се срещнали на същия кръстопът. Поздравили се и с усмихнати лица се запътили към двореца. Всеки от тях бил изпълнил задачата на краля и носел най-ценното.
Новината за завръщането на царските синове бързо достигнала до двореца и вече кипяла подготовка по посрещането им. Царят се чувствал отпочинал и спокоен. Облякъл царствените си дрехи и седнал на трона да ги посрещне.
- Синовете ви пристигнаха, господарю! - казал най-приближеният слуга.
- Нека да влизат. Съберете всички придворни. Искам всички да чуят това, което ще се говори днес! - заповядал той.
Четиримата царски синове влезли в голямата зала и всички погледи били насочени към тях. Най-големият син пристъпил напред и започнал пръв:
- Ваше величество, върнахме се след дълго странстване и изпълнихме заръката ти. Аз намерих най-ценното нещо на света. Това е земята, без нея ние не можем да имаме посеви, а без посеви не можем да се изхранваме.
Най-големият син подал на краля един вързоп, пълен с пръст и отстъпил назад.
Вторият по големина син излязъл напред и казал:
- Ваше величество, аз също намерих най-ценното нещо на света. Това е водата. Без вода не може да има живот.
Вторият по големина син подал на краля мях, пълна с вода. После се върнал при останалите.
Третият син излязъл пред братята си и споделил:
- Ваше величество, според мен най-ценното нещо на света е знанието. Без знание никой няма да знае как да използва нещата от живота.
Третият син подал на краля една книга и се отишъл при братята си.
Четвъртият син плахо се приближил до краля, придружен от едно момиче и рекъл:
- Ваше величество, най-ценното нещо, което аз намерих е тази жена. Независимо, какво решиш, аз я обичам и искам да се оженя за нея. За мен най-ценното нещо на света е любовта и семейството. Без семейство ние не можем да продължим рода си и оставаме сами на този свят.
Четвъртият син, заедно с младата жена се върнали при останалите.
Кралят погледнал предметите, събрани около него, погледнал синовете си, усмихнал доволно и казал:
- Синове, мои! Радостен съм от думите, които чух току-що. Наистина сте достойни да ме наследите.
Земята е ценно нещо, без нея ние няма да имаме кралство, домове, жито. За нея се бием и за нея умираме.
Водата е толкова ценна, че ако я няма, ние ще умрем и нищо няма да бъде живо.
Знанието да използваме мъдростта на поколенията, опитът на нашите предци, това също е безценно.
Любовта и семейството са неща, към които всеки жив човек трябва да се стреми. Без тях сме сами и нещастни.
Затова, решавам да разделя кралството си на четири равни части. Всеки от вас ще управлява свое собствено кралство, но винаги си помагайте. Не забравяйте, че всеки от вас притежава едно от най-ценните неща на света. Само с него, няма да успеете да се справите и да бъдете добри крале. Събрани заедно - най-ценните дарове на света могат да гарантират дълго царуване и щастлив живот.

——————————

ВЪЛШЕБНИЯТ МАК

Живяла някога една много нещастна принцеса. Защо била нещастна ли? Ами и тя не знаела причината, но непрестанно търсела начини да стане щастлива. А защо била принцеса, а не кралица да речем? Тук отговорът е по-ясен. Тя била принцеса, защото баща й и майка й - кралят и кралицата отишли на едно много по-хубаво място или с други думи - умрели, защото не успели да направят своята дъщеря щастлива. Принцесата седнала на трона, но така и не се омъжила и не успяла да стане кралица.
След няколко години търсене на щастието, принцесата не само станала още по-нещастна, но и се озлобила. Стотици магьосници, знахари, шутове, мъже от различно потекло опитвали да ощастливят принцесата, но без никакъв успех. Единственото, което успяла да научи, е че трябва да се омъжи и мъжът до нея да я направи щастлива.
Принцесата обявила награда за всеки мъж, който успее да я направи щастлива. А наградата била - самата принцеса и тронът на малкото кралство или в случая принцество. Заприиждали хиляди мъже от близо и далеч, но никой не успявал да направи нещастната принцеса щастлива. От злоба, тя започнала да реже главите на неуспелите кандидати. Скоро в кралството почти не останали мъже, които да се осмелят да се изправят пред принцесата.
Недалеч от двореца на принцесата, в едно малко селце, живеел един много усмихнат и добър момък. Всички в селото го обичали и харесвали. Той помагал на всички, с каквото може. Братята му останали без глави, защото опитали да ощастливят принцесата. Момъкът разбрал, че скоро може да дойде и неговия ред, затова решил да изпревари събитията. Грабнал една тояга, взел содена питка и един мях с бира и тръгнал на път. Решил да търси нещото, което ще направи принцесата щастлива, а той да остане с глава на раменете.
Вървял момъка по пътя без да спира. Наближил една гора. Понеже вече се стъмвало, решил да намери място, където да пренощува. Влязъл навътре в гората и на една полянка видял страшна сцена. Глутница вълци били обградили един старец и опитвали да го докопат и да вечерят с него. Старецът се отбранявал, но бил много уморен и скоро щял да загуби неравната битка. Момъкът като видял, какво се случва, се втурнал към глутницата и с тоягата започнал да ги налага. Вълците се изненадали и от страх избягали, а и явно не били толкова гладни. Старецът си поел дъх и казал:
- Благодаря ти, добри човече! Спаси живота на мен, клетия старец!
- Живо-здраво, старче! Радвам се, че си цял. Тези вълци те бяха погнали и щяха да вечерят с теб! - отвърнал момъкът.
- Кой си ти? Закъде си тръгнал? Как да ти се отблагодаря? - попитал старецът.
- Аз идвам от близкото село. Тръгнал съм да търся нещото, което ще направи нашата принцеса щастлива. Сигурно си чувал, че тя взима главата на всеки, който опита да я ощастливи? - пояснил момъкът.
- Ааааа, тази принцеса ли? Знам за нея. Понеже ти ме спаси и сърцето ти е изпълнено с доброта, ще опитам да ти помогна. Чувал съм, че съществува вълшебен мак, който прави хората щастливи. Но не знам, къде можеш да го намериш. Отиди при брат ми, той живее на върха на планината. Той може да знае повече от мен. Желая ти късмет! - казал старецът.
- Сполай ти, старче! Ще отида в планината и ще потърся твоя брат. Трябва да намеря този вълшебен мак.
След тези думи, момъкът запалил огън и пренощувал в гората.
На сутринта станал, нарамил торбичката с храната, взел тоягата и прекосил гората. Поел по пътя към планината и скоро стигнал в подножието й. Това била една наистина висока планина. Момъкът започнал бодро да изкачва полегатите склонове, обрасли с ниска храсти. Скоро растителността свършила и наоколо имало само скали. Започнал да се катери по гладките скали и скоро наближил върха. Слънцето станало се зачервило и скоро щяло да залезе. Момъкът видял една голяма пещера и решил да влезе в нея и да с и да отпочине от катеренето.
Влязъл в пещерата и в средата й забелязал огън. Край него се въргалял един старец, който бил още по стар от предишния и се държал за корема. Въргалял се и се превивал.
- Добра среща, старче! Защо се въргаляш така на земята? - попитал момъкът.
Като чул гласа му, старчето спряло да се превива. Седнало на земята и отвърнало:
- Ако не беше ял от една седмица и ти щеше да си в моето положение.
- Вземи от моята питка! На половина е, но ще засити глада ти за малко - добродушно предложил момъкът и подал содената питка на стареца.
Дъртото старче не чакало втора покана, грабнало питката от ръката на момъка и я изяло на три хапки. Погладило корема си, оригнало си и се усмихнало.
- Благодаря ти, момко! Ти даде хляба си на мен и ме спаси от гладна смърт. Мога ли да ти помогна с нещо?
- Не ми благодари, старче! Тръгнал съм да търся вълшебния мак, който правел хората щастливи. Това ми каза старецът от гората - отвърнал момъкът.
- Брат ми? Ха! Ти познаваш моя брат? Ама разбира се, иначе нямаше да се катериш по камънаците - промърморило старчето. - Ще ти помогна, защото си добър човек. Ще слезеш от планината и ще тръгнеш през полето. Трябва да намериш една вятърна мелница. Там живее другият ни брат. Сигурен съм, че той знае, къде можеш да намериш този вълшебен мак.
- Сполай ти, старче! Ще намеря другия ти брат, дано той ми помогне да открия вълшебния мак.
Момъкът пренощувал в пещерата. На сутринта поел пътя надолу по скалите и скоро планината свършила и се отзовал пред обширно поле. Накъдето и да погледнел, било зелено и красиво. Поел по единствения път, който виждал. Вървял, вървял и скоро видял вятърната мелница.
Не след дълго момъкът стигнал до мелницата и видял един още един стар човек. Старецът седял на една пейка и сладко-сладко похапвал парче месо. В момента, в който погледнал към идващия момък, се задавил и започнал да кашля силно. Момъкът досетливо извадил мяха с бирата и го подал на старчето. То отпило няколко глътки и се ухилило.
- Добра среща, момко! Благодаря ти за бирата. С нея успях да преглътна сухото месо и за малко отървах кожата.
- За нищо, старче! Срещнах двамата ти братя от гората и планината. Те ме проводиха до теб, за да ми кажеш, откъде да намеря вълшебния мак. Искам да направя принцесата щастлива и да спася живота си! - отвърнал момъкът.
- Това ли е? - викнал старецът. - Ти си добър човек и ще ти помогна! Отиди зад мелницата. Там има една поляна с много цветя. Там ще намериш твоя вълшебен мак. Избери само едно затворено червено цвете. Изскубни го с корена. Занеси го на твоята принцеса. В мига, в който цветето се отвори и принцесата го помирише, ще стане най-щастливата жена на света.
- Сполай ти, старче! Не мога да повярвам, че го намерих.
След тези думи момъкът отишъл зад мелницата и пред очите му се появила най-красивата градина, която бил виждал някога. Имало толкова много и разноцветни цветя. Намерил червените, харесал си един затворен червен мак и го отскубнал с корените. Прибрал го до сърцето си и се върнал при стареца. Разделил с него остатъка от бирата и останал да пренощува в мелницата.
На сутринта поел пътя към двореца. След три дни и три нощи момъкът пристигнал и помолил принцесата да го приема. Всички хора го увещавали да бяга и да спасява живота си, но момъкът не ги послушал. Влязъл в залата, а на трона го очаквала нещастната принцеса. Погледнала го злобно и му казала да се приближи. Момъкът коленичил пред нея и извадил от пазвата си червеното цвете. В този момент макът цъфнал и се отворил. Принцесата взела цветето в ръка, помирисала го и в този миг станало чудо. Тя усетила лек гъдел в корема, сърцето й се разтуптяло. Усмихнала се и се почувствала щастлива и много влюбена в момъка. Наредила му да се изправи и двамата се целунали.
На следващия ден вдигнали сватба и щастливата принцеса станала кралица, а момъкът неин крал. Двамата живели и управлявали щастливо до края на дните си. А какво станало с вълшебния мак? Посадили го в градината на двореца, а след години дворецът бил обграден от множество червени макове. От тогава макът станал символ на това кралство и любимо цвете на всички.