ЖАЛБА ЗА ЯНЕ САНДАНСКИ

Христо Филчев

ЖАЛБА ЗА ЯНЕ САНДАНСКИ

В бяг уплашен водата подскача,
да потърси за раната лек…

Бягай, Яне, за пет само крачки,
ще прескочиш и своя ковчег!

Но висок, тоя път поприведен,
ти полягаш от болка в гърба.

Не съзрял ни дула смъртногледи
как чернеят за мъст край дъба.

Ах, това ли е краят, се питаш!…
И расте странен вик на трева.

Стене в пясъка тежко копито,
като музика от сетива!

А до чучур кавал е засвирил
под орлови, сиротни гнезда…

Няма смърт! Ти си още в Пирина:
помнещ робство, незнаещ межда!


МАДРИГАЛ ЗА ЖИВОТА

Като тънка паяжина трепка светлината във дървото.
И глас на жаба в гуша на змия умира.
Така е преходен като самите нас живота,
където беше суша, там вода извира.

Земята, дънер вбит в пространството на тишината,
стреми се да размота слънчевата нишка…
През лятото умираме от жега в тревата,
а зимата от студ не може да се диша.

С печат от кучешки зъби вървим едни към други,
непълно излекувани от бяс и мързел.
Така еднакви и така различни нашите съпруги,
с косите си ни вечер за целувки връзват.

И орбитите на очите ни стесняват вече,
кръгът от неприятели и лицемери.
Повярвали, че близкото не е така далечно,
ний вдъхваме живот на мъртвата материя!


С ДУША НА ЦВЕТЕ

Додето кърмиш мислите си тайни
от острите скали на паметта,
ще слушаш песните на триста гайди,
задяващи на времето скръбта.
Додето караш вярата да вярва
във слънчевата блага светлина,
над тебе ще кръжи безока ярост
с духа студен на лунна долина…
И ето те самин с душа на цвете,
впил поглед в онемялата гора,
която претърпя стоманна жертва,
ти истини за цял живот разбра.
Че в пазвите на славеи живяха
от детството най-светлите ти дни.
И спомняш си как вятъра обяхнал
пътуваш към измислени страни…
Затуй безсилен ти не си се чувствал
и вярваш, че в Родопите е пял
Орфей и свирил за една милувка,
от горски цвят над мъка разцъфтял
в безкраен знак за песен и печал.


ЗАВРЪЩАНЕ

Как се вглеждаш в изстинали стъпки край къщите.
Но те лъха внезапно кирпичена жал…
И разбираш, че хората няма ги същите,
със които на проста софра си седял.

И си тръгваш отново, с надежди изстрадали.
Няма кой да ти каже защо е така…
Тук като пирамиди немеят оградите
край отдавна пресъхнала вече река.

А петлите отчаяно в транс кукуригат ли,
докато не прехвърлиш крайселския път,
без да знаеш, до другото твое пристигане,
че стоборите дълго край теб ще мълчат!


СЕГА РАЗБРА

Ти имаш инструмента на щурците,
но ако не умееш, не свири,
щом вече знаеш, че за тебе пита
и фъфли неприятелят дори…

Недей по невнимание, напразно,
да вършиш грях, че после ще боли…
Небрежността накара да те мрази
и тоя, с който сте едно били.

Пчела по лъч до цвете се издигна.
Израства окосената трева…
И ти разбра: един живот не стига
на своя лък да бъдеш тетива.


ВЪЗВРЪЩАНЕ

Набъбнаха от истини очите.
В главата още правдата звучи.
Но пак наведен над нещата питам:
“Добре ли съм, защо не ми личи?”

Усмихвам се, но ми е тъжно…
Годините минават и без срам
за всичко тоя свят ме лъже,
като че съм дете, а не голям!

А аз отдавна във живота влязох
и като никой друг видях
как хубавите образи изчезват,
а грозните цъфтят в безумен грях.

И ето, стиснал устни от обида,
че никой тук не ме разбра,
на две разчупих керемида
преди от мъка да умра…

И сбраха се в едно лъжа и правда,
и мракът в светлината се покри.
Как тихо е сега, духът не шава
и хората отново са добри.


НЕКАНЕН ГОСТ

Ветре, искам да съм като тебе, без лице,
никой да не знае моята усмивка.
Моят плач по брата без сърце,
моята любов, която си отива.

Дай ми твойта бързина, да стигна свойта цел,
края на света, където с крайни хора пак,
страшната лъжа, че бях щастлив да викна на дуел,
сграбчил във ръката вместо цвете - шепа мрак!

Аз не съм обиден, но не искам да тъжа
за случайни мигове, откупени с пари.
Тук на тоя свят дори на мъртвите тежа,
искам с теб да духна зад последните гори!

Духай в стаята ми, духай в слабата ми гръд,
докато изстина и премина оня мост
от живота към смъртта и викнат ме на съд
боговете строги, за които също съм неканен гост!


НЕ Е НУЖНО

Над чувствата клекнали, мениме своя цвят.
Очи, ръце, нозе - тъмнеят в корени и длани.
Ще ни запомни като блудница и тоя свят,
по лобните места от никой неразбрани…

От близки и далечни пазим своя страх
и всеки дом е бункер над земята.
От прах дойдохме и ще станеме на прах,
ела, жена, здравей, приятел!