ТВОРЧЕСКА КРИТИКА

Тодор Дашков

Ние добре съзнаваме, че нашата задача е твърде трудна и опасна. Трудна е, защото ще требва да се справяме с толкова „мнения” и „посоки” в литературната ни критика, колкото критици има у нас; пък е и опасно, защото всеки от тях е нещо като “фойерверкер”: ако те забележи, ще те удави в блясъка на фразата си и ще изсипе върху главата ти доводи от всички краища на света; ако пък не те забележи… впрочем, природата им е такава, да бъдат слепи и глухи, да се правят, че казаното не се отнася до тях.

Един подобен „фойерверкер” от колоните на „Зора” - твърди, че враждата между писатели и критици „води началото си от първия човек”. Какъв критик е бил първият човек, това „добре знае” само г-н Бадев. Враждата между писатели и критици, обаче, е действителност и е необходимо да се потърсят нейните извори.

В историята на литературата са познати много случаи на сляпо отричане делото на творци, които следните поколения въздигат до култ. Такова явление не е чуждо особено на нашите нрави. За такива критици Гюйо казва: ,,За професионалния критик едно от средствата да докаже своето право на съществуване, да се утвърди наред със самия автор, е да критикува, да вижда главно недостатъците…. За да заеме видно место, принуден е често да се обръща сурово със света на писателите…; по такъв начин, твърде бързо възниква, повече или по-малко, несъзнателна вражда между двата лагера. Да унизи другия - значи да възвеличи себе си…”

Следователно, „психологичният извор”- както казва г-н Й. Бадев - ще се търси, наистина, „в несъвършенството на човешката природа” толкова, колкото и в една съзнателна преднамереност за лична или приятелска угода. А за подобна „интуиция” едва ли имат по-друго значение „абсолютните и вечни мерки… за хубавото в изкуството”, освен да прикриват „личното разположение” на господа критиците.

При такова отношение на критици към творбите на писателите, не е чудно, последните да се видят неразбрани, неправилно или несправедливо оценени, и да се почне борба, чийто глас „да се чува издалеко” (Гюйо).

Не е чудно, следователно, един Добри Немиров да изкаже възмущението си от подобна критика горе-долу така: „ако критикът ми е съсед, ще хвърлям всичката си помия в двора му”. Или подобни критици до такава степен да огорчат Кирил Христова, че да го накарат да направи следната изповед:

„… Така че и, да речеме, професор Гълъбов, който не желае да ме нареди нито между най-незначителните български писатели, и Малчо Николов, който също смята, че може да се мине и без мене, и толкова още други пехливани, които не се боят, че утре ще изглеждат твърде жалки, загдето и най-смътно не са предчувствували, какво тъкмо аз меня мястото на бълг. книжнина - и то не само по отношение на славянските - ще намерят ясно обяснение на своята безпомощна залисаност и истерична злоба”.

Самомнението на поета, може би, надхвърля известна мярка, но той ясно посочва отношението на нашите критици: безпомощна залисаност и истерична злоба. Нямаме основание да не вярваме на неговото твърдение: “Чудовищната злоба стигна до там, да се крадат коректури от пощата (дори когато пратката е препоръчана! и ръкописи от печатницата, еднаж цели двадесет и три страници!)” Похвати на „доброжелатели, когато се печатала поемата „Чада на Балкана”.

И все пак Кирил Христов трогателно благодари на всички, които са го подкрепили в тия тежки за един творец дни и месеци, да довърши поемата си. „Засвидетелствувам тук своята благодарност - говори той - и към ония, които без партизанска предубеденост посрещнаха труда ми и изказаха набързо или подробно впечатленията си в Слово… и пр.”

Не липсва такава благодарност и другаде. У Вазова срещаме: „Авторът счита за длъжност да спомене с благодарност за помощта, която му дадоха в тоя случай (преработката на „Хъшове”) някои обективни критики за „Хъшове”, с някои прави забележки, потвърдени от неговото лично наблюдение”.

А Гогол се обръща към своите читатели с думите: “Няма защо да се церемони той (читателят) пред мене, ако би му се пощяло да ме укори, или да ме погълчи, или да ми посочи вредата, която съм принесъл, наместо полза, с необмисленото си и невярно изобразяване на което и да било. За всичко това ще му бъда благодарен”.

А по-долу: „Като благодаря искрено на всички журналисти и на всички литератори за предишните им отзиви върху моята книга, които, макар че са написани малко с неумереност и увлечение, свойствени на човека, ми принесоха, обаче, голяма полза и на ума, и на душата - моля ги да ме не лишат и тоя път от бележките си. Уверявам ги искрено, че всичко каквото кажат за моя поука или просвещение, ще бъде прието от мене с благодарност”.

От тия откъси, които ние намираме достатъчно искрени и убедителни, може да се заключи, че писателят не е изобщо против критиката, той е само против предубедената, партизанската, злобната критика; сиреч, той е враг на ония критици, които, за да възвеличат себе си, унизяват писателя; или против тия, които ,,са се задоволявали - както казва А. Генчев в прегледа си на критиката за Вазова - или да хулят поета по начин, съвсем недостоен за делото, което върши, или пък да го хулят дотегливо (което не е по-малко нещастие от първото)”.

Така че в твърдението на г-н Йордан Бадев, че писателите били изобщо против критиката, и че по „единични случаи на непочтеност, пристрастие или простащина” не трябвало да се съди за българската критика изобщо, се забелязва хитро изместване на въпроса. В случая той заема мястото на оня свещенослужител, който смята обвиненията срещу собствените му грехове за обвинения срещу светата църква.

Не срещу критиката е повикът на българския писател, а срещу ония критици, които не подбират средства „да се покажат по-умни, отколкото ги е Бог създал”. А такива, за съжаление, се срещат и между критиците-първенци у нас.

От горните откъси се вижда, че писателят цени и дири тая критика, която да не е плод на „безпомощна залисаност и истерична злоба”; която да посреща творбите на писателите „без партизанска предубеденост”; която да е „обективна” с „прави забележки”, потвърдени и от личното наблюдение на поета; най-сетне такава, която да е без „неумереност и увлечение, свойствени на човека”, която да принася „голяма полза и на ума, и на душата”.

Легендата, че „критичната оценка, както твърди г-н Й. Бадев, си остава в края на краищата пак дело на интуиция и, следователно, на личните разположения на критика”, едва ли би било възможно да се намери критика, която да е и ценена от писателя, и да е „дело на интуиция” и „на личното разположение на критика”.

При това „лично разположение” критикът се намира винаги под влиянието на своите настроения, на прищевките си, на „разположението на духа” в зависимост от лични връзки, кръжец, партийна принадлежност и пр. В повечето случаи той подчинява оценката си съзнателно на тия случайни изисквания, следователно, тя ще е в повечето случаи едностранчива.

А едностранчивата критика е полуистина - тя не може да получи всеобщо одобрение, тя не е и не може да бъде авторитетна и творческа. В своята същност критиката не е лирично излияние, а мисловно построение. Интуицията подпомага да се вникне в творението, да се изживее, да се съзерцава.

Според Гюйо, запознанството с едно хубаво съчинение обхваща три периода: период на ентусиазма - когато творението се открива; период на изморяване - когато се препрочита, преразказва до пресищане; период на дружба - когато то е известно нам до своята основа; едва сега за него може добре да се съди.

Така че едва след интуитивното вникване в творението може да се съди за него, сиреч, емоцията да се превърне в мисъл, - по умствен (интелектуален) път да се посочат самобитните белези на това творение и тяхната качествена и количествена стойност в реда на другите подобни стойности в една литература. Докато творецът се води предимно от интуицията си, когато твори, дори и в преработките тя е главният ръководител, за критика тя не е достатъчна.

Остане ли той в периода на интуитивната оценка, не е трудно да се плъзне по „суперлативната плоскост” на възхвалата или отричането. В такъв случай критиката се нарича „субективна”, т.е. едностранчива, критика на полуистините. Щом критикът преодолее емоционалното съзерцание и мине към логически изводи, той стъпва върху почвата на научната обосновка, която се изгражда чрез анализ и синтез: вече чрез научен метод.

Да се твърди, че тоя метод може да мине без правила, закони, норми и пр. „школска вехтошина”, е - да се самоизлъгваме и да залъгваме наивните. И да не се говори за тях, те са в главата на критика, те го напътват, ръководят, подпомагат, и заедно с интуицията, спомагат да се създаде тъй наречения естетически вкус.

Изтънчената способност да се вниква чрез интуиция в творението, и способността да се превръща внушението, по емоционален път, в мисловни изводи и построения, подпомогнато и от богат опит и култура - ето основата, върху която може да се яви истинската критика (разбира се, ако върху критика не влияят разни практически съображения).

По силата на това, че душевният живот на човека е неделим, - има непрекъснато сътрудничество между сетивата, чувствата, въображението и разсъдъка; възприятията се превръщат почти незабавно в чувства и мисъл, а също тъй въображението и мисълта могат да извикат сетивни усещания.

Поради това „съжителство”, школският опит - да се изучават класиците - се установява в душевния комплекс на читателя (ученика) толкова като естетическо впечатление, в областта на чувствата, колкото и като нормативен възглед, в областта на разсъдъка.

Тук е, тъй да се каже, „трагичният възел” за критика. Не съумее ли да запази и затвърди в критиката си хармоничното съотношение на двете „начала”, равновесието му се нарушава: или ще се плъзне по „емоционалния път” на „личните предпочитания”, сиреч ще се поддаде на внушения от различно естество (най-малко естетично), ще изгуби под себе си здравата почва и ще се люшка да угодничи наляво и дясно; или ще се облегне върху класическите норми; - тогава почвата не ще бъде колеблива, но затова пък критикът ще се превърне на сух педант, без порив и без сърце. Разбира се, и в двата случая критиката ще бъде плод не на „безличен” критик, тя ще носи белега на един душевен комплекс, оформен по вътрешна и външна линия.

Поради това последно обстоятелство, съотношението между двете „начала” - интуитивното и нормативното - ще бъде в тясна зависимост от основния душевен склад на критика, сиреч „трагичният възел” за всеки критик ще бъде индивидуално-обагрен, - по стил, средства и похват, но не - и нарушение на хармоничното съчетание между двете „начала”. За да се изясни по-пълно това съотношение, ще трябва накъсо да се разгледат схващанията по въпроса: каква трябва да бъде „истинската критика”.

Изглежда, че критиката има най-много определителности. Известни са следните: „обектива критика”, или „безпристрастна”, с „обективен метод на изследване”; „субективна”, „пристрастна”, „преднамерена (тенденциозна)”; „законодателна” критика; „изяснителна” критика; критика „чрез патос и вдъхновение”; „еклектическа” (русите я наричат „межеумочна”) критика и пр. Ни една от тия критики в действителност не се среща в чист вид.

Критиката с „обективен метод на изследване” „анализира”, раздробява творението на неговите съставки и се стреми по научен път, чрез научни похвати без намесата на някаква „емоционалност”, да се добере до проверката или откритието на научни истини от естетичен или социологичен характер. Според тия критици, в действителността няма нищо незначително или малозначещо, което да не заслужава внимание.

Както за науката, тъй и за критиката всички явления от една категория имат еднакво „право на съществуване поради това, че правото им се заключава в самия факт на тяхното съществуване”. (Протопопов). Както при научните изследвания, така и тука, трябва да се изключат предварителните (априорните) понятия, субективния елемент, нравственото начало, така че критикът да остане само бездушен изследовател.

Срещу тая „обективна критика” поставят „субективната”. Тоя вид критици поставят на преден план своята личност, съсловието, идейната си принадлежност, обществените и другарски връзки. Докато „обективният критик”, в името на научната истина и точност, трябва „да се издигне над расовите, нравствените, съсловните въззрения, да се откъсне от личните симпатии и антипатии, да се въздържа от построения на каквито и да е априорни, дедуктивни идеали и цели”, „субективният критик” изцяло им се подчинява.

„Еклектичната” критика има две мерки: едната за утвърдили се писатели, другата - за начеващи. Към първите критикът се отнася възторжено, шумно изказва похвала за естетическите особености на творенията им; ако пък създадат нещо неугледно, учудва се, как е могло такъв писател, такъв висок талант, да… и пр. Към неукрепналите писатели пък се отнася строго. Със сериозен тон отбелязва някои недостатъци в творенията им, поощрително заявява, че авторът дава някои надежди, влиза в разсъжденийце по повод на тая или оная идейка и пр., и то така, че да се оставят два изхода от рецензията: „Ние говорихме някога това и това, последствията оправдаха нашите предположения” (Скабичевски). Тоя вид критика у нас намира най-сгодни условия да съществува, с тая разлика, че нашите „межеумочни” критици съвсем не забелязват творенията на неукрепналите писатели.

„Законодателната” критика се стреми да наложи разбиранията си като ръководно начало върху творчеството на писателя, а „изяснителната” критика се задоволява да изясни, да разтълкува творението, без да дири неговите художествени достойнства.

За критика „чрез патос и вдъхновение” не е достатъчно само да проникне в скритата красота на творението, да го изясни и претвори чрез своя дух, но той трябва „да съди и осъжда, дали това което художникът ни предлага, е живот, или не е живот”; това значи доброволно да взима „върху себе си страданието на присъдата и правдата”, да проявява „мъжество в страданието, мъжество и в отчаянието, - да бъде „героичен”; той „се бори за честност”, бори се срещу „подводниците, които подравят общественото здраве, отровителите на художествените, кладенци” бори се срещу всичко „низко, ялово, забъркано, нечисто, пустословно, фалшиво и измамно, …безчестно …банално и пр.” (Ф. К. Шалда), с други думи, да бъде, както казва Белински - „нужен на съдбата като оръдие, па било то метла, лопата и лизгар”, за да почисти литературата от „смет и нечистотии”.

Всички разновидности в литературната критика имат една изходна точка: оная, която ние нарекохме „трагичен възел”. Процесът на проникването по емоционален и интуитивен път е един за всички критици. Те тръгват по „свои пътища” от оня миг, когато превръщат емоционалното в мисловни построения и изводи; прилагат според случая и задачата си, „свой метод” на изследване, намират съответните „свои изрази и форма”, за да съобщят откритието си на другите. И като че и в тоя “изяснителен” процес има нещо общо за всички видове критика: то е, доколко творението включва в себе си живота; разбира се, тоя живот, за който критикът има оформено чувство и представа.

Пътищата на изяснението, (метода), както и средствата на съобщението (стил и форма на критиката), всъщност, имат значение дотолкова, доколкото са нагодени най-ясно, най-пълно и всестранно към разнообразието на художествените творения, доколкото са гъвкави и приспособими към индивидуалните прояви на творците (сиреч, доколкото не са вкостенели и шаблонни).

Изяснението, обаче, като пръв етап в критиката, не е достатъчно. Чрез него читателят се приближава духовно до творението, приобщава се към него, разбира го чрез интуицията си, но то ще бъде само популяризация, ако критикът не мине към посочване „нарушенията” в хармоничното съчетание на естетическите елементи в творението. Това посочване, вече като втори етап в критиката, ще трябва да има предимно предпазна цел: като посочи естетичното и недостатъците, да укрепи вкуса на читателя, да го приучи да търси и цени красивото.

Според Гюйо: „да предпази вкуса на публиката от някои нежелателни склонности и, може би, да предпази самия гений от някои заблуждения”. Разбира се, това трябва да стане спокойно, добросъвестно, почтено, без злоба и гняв, с достатъчно обич и съзнание за дълг и отговорност. В тоя втори етап на критиката вече се забелязва творчески елемент, макар само и като предпазно средство. Истински творческата критика преодолява трудностите и на тоя етап, за да отправи поглед към бъдещето; не само към бъдещото развитие на нашата литература, но и към развитието на всяка дарба поотделно.

Несъмнено, трудно е да предскаже каква насока ще вземе развитието на един писател; но е несъмнено също, че още в първите творения той проявява естеството на дарбата си. Писателят може да не я вижда, може да се заблуждава, може да се надценява, може да иска да бъде това, за което не е годен, най-сетне може да няма дарба - критикът е, който ще трябва да установи истинската стойност (естетична) на дадено творение, а с това - да спаси един нещастник от душевно заболяване, или да укрепи духа, да подхрани дарбата, да я насочи към най-пълно, към стихийно проявяване.

Критикът е длъжен да предвижда нещата, той е длъжен да бъде ясновидец; неговата роля не се изчерпва с общи фрази на похвала или отричане; той не може и не бива да се задоволява само с „литературен репортаж”, сиреч „да държи читателя в течение на литературните новини”; в областта на критиката той трябва да твори.

А истинската критика не е само изяснение на творението, не е само и посочване неговите положителни и отрицателни страни; тя не е само интуитивна, нито само разсъдъчна; тя не може да е законодателна, нито само патетична; нито препълнена с любов, или само с „омраза”; тя трябва да е любов, съкровена, всеобхватна, справедлива до суровост, искрена и честна, с ясно съзнание за дълг и отговорност; и нещо повече: да ратува в защита на истината, да прочиства попрището на гения, който ще трябва да се роди.

Мнозина ще кажат, че това искане е неосъществимо, че в тая точка сме в областта на мечтата. Може и да са прави. Ние обаче, мислим, че тоя вид критици не са рядко явление. В историята на литературата са познати двама: Лесинг и Белински - двама ратници, съдействували твърде много за литературния разцвет в страните си. Разбира се, - за голяма досада на г-н Йордан Бадев - борбите между писатели и критици не ще се прекратят и тогава.

Но - ще има поне нещо твърде утешително: ще се чуват все по-вече и по-гръмки признания, че критиката принася „голяма полза на ума и душата”, че е „без партизанска предубеденост”, че е „обективна”, че е преодоляла своята „безпомощна залисаност и истерична злоба”.

И тогава стотици творения на млади поети не ще се отминават с общата фраза: „мършави сбирки, в които се отразява най-често сухото резоньорство на дребна душа”, а късата памет да не си спомня, че и първите сбирки на големи наши поети бяха също „мършави”.

Утешителното тогава ще бъде и това, че критикът не ще бъде затворено в себе си величие, недостъпно, надменно, късогледо, с наочници, които му позволяват да гледа само в една посока; тогава той ще бъде любещ брат, който ще мъмри, ще обуздава, ще поотупва, но ще се чувствува зад неговата привидна суровост едно любещо сърце. Това ще бъде утехата.

Българският писател жадува за такава оценка - оценка не на късогледи фразьори, а на широк ум и ясен, спокоен поглед.

Никога преди, в развитието на литературата ни, не се вижда такъв разнообразен кълн, както през последните години. В тоя растеж каква творческа ръководна роля са заели първите ни литературни критици? - Но това е предмет на друго разглеждане…

——————————

сп. „Гребец”, бр. 6, 1935 г.