японска приказка

превод: Веса Паспалеева

Живял някога в своята бедна колиба изкусен рибар. Но още по-изкусен и опитен бил неговия син, младият Урашима. С ловкостта си той се славел по цялата околност. Един ден отишъл той за риба.

Минал се ден, два, изминала се цяла седмица, ала той не си идвал. Той искал да отплува до границата, където морските вълни се сливали с морето.

Пътувал младият Урашима със своята лодка, отивал все по-навътре и по-навътре в морето…

Изведнъж пред него се изпречила сякаш излязла от морската пяна, прекрасна девойка. Тя била толкова нежна и хубава, толкова нежна била усмивката й. Прекрасната девойка била едничката дъщеря на бога на морето.

Завела тя Урашима в острова на безсмъртието. Минавайки през този чудноват остров те влезли в един разкошен дворец, където не знаели какво е скръб, нямало грижи и никой там не се страхувал нито от старостта, нито от смъртта.

Морският бог ги благословил да живеят в щастие. Минавали дни, седмици, години, младият Урашима се разхождал със своята другарка из прекрасните градини на двореца, плувал с лодката си край острова и колкото повече минавали дни, толкова тягата по родната стреха и по близките му се усилвала.

Заобиколен от богатство, сред прекрасния дворец, той тъгувал за своята бедна рибарска колиба, за своята стара майка и за най-нищожното камъче на своята родина…

Когато тъгата помрачила погледа му, богинята го запитала:

- За какво тъгуваш, Урашима?

- Тъгувам за моята далечна родина, не мога да забравя нашата бедна стряха, където премина моето детинство. Иска ми се още веднъж да видя баща си, да се притисна до гърдите на старата си майка, да взема благословията им и да подишам въздуха на моето родно небе!

- Пусни ме без гняв и без упрек, моя другарко, помогни ми да намеря родината си! Заклевам се, че пак ще се върна тук! - молел се Урашима и едва сдържал сълзите си.

Богинята нищо не му отговорила. А когато го видяла да тръгва с лодката си, дала му една седефена кутийка и му казала:

- Да те задържам не мога, но ако наистина желаеш да се върнеш пак, не отваряй кутийката, която ти давам на прощаване. Моята благословия ще те заведе на родния ти бряг, но моля те, недей забравя, че не бива да отваряш кутията, преди да тръгнеш насам…

Заплувал Урашима към своята родина, леко било на душата му, слънце трептяло над вълните, наближавал позната земя, родните брегове го привличали като магия… Най-после доплувал до своето родно място. Но защо тук всичко било пусто и непознато? Нямало малкото китно селце, не се виждала родната му стреха…

Чужди хора го заглеждали и отминавали по своя път.

- Какво е станало с моите близки, чия жестока ръка е срутила тяхната бедна рибарска колиба?

Заплакал от мъка бедният Урашима и седнал на една скала до морето. Обърнал погледа си към седефената кутийка:

- Мила кутийке, към теб се обръщам за помощ! Помогни ми да намеря своите близки! От моята съпруга благословията в тебе е заключена. Остава да се изпълни моето желание, помогни ми да намеря своите близки…

С безмълвен трепет Урашима отворил кутията, но в същата минута от кутията се пръснал гълъбов облак, обгърнал го и го понесъл над морето… Към онази страна, където вечно свеж и зелен остров се намирал…

Изплашил се бедният Урашима, протегнал ръце към земята, помолил се, плакал да се върне на острова на безсмъртието, но гълъбовият облак се носел стремително в безкрая, минавал над неизгледни земи, провирал се през нежната паяжина на слънцето, докато най-после изчезнал в нежната синева на небето.

Когато чудният облак се носел над пустинята, от седефената кутийка се отронил един бисер и на същото това място се появил оазис, в който се оглеждали насълзените очи на бедния Урашима…

——————————

сп. „Морски сговор”, бр. 1-2, 1 януари 1943 г.