СТИХОВЕ

Диана Сиракова

* * *

Няма минало,
няма история -
и бъдеще няма.
Всичко потъна
в изгладнялата
еуфория.
Глинени погледи
подпират
витрини просъскващи,
идоли падат -
всички сме
просто невярващи.
Корени няма -
от пусто
във празно
преливаме.
Кръстове вдигаме,
фарисейски
на Бога се молим.
Гледам тълпата
разнолика,
от безпътие болна -
търся хлапака:
„Царят е гол”,
който беше извикал!


ЖЕНА В ДЪЖДА

Една жена - усмивка укротена,
минава между капките дъждовни,
пресича светофара на червено,
смехът си хвърля в уличните локви.
А зад гърба й крачат тежък спомен,
товар от грижи, лепкава тревога…
И аз на светофара се помолих -
дано ги спре.


* * *

Едно самотно огънче
пътуваше в нощта.
Самотен мъж
със устни жадни
отпиваше димът
намръщено.
Навярно болка
някому бе подарил.
Сега си носеше
вината за из път.


* * *

Недочакан си тръгна денят,
слезе залезът прашен по склона,
под гърдите ми спира дъхът
и да бъда щастлива не мога.

Днес разкъсахме с хищни ръце
многолетната плът на дъгата,
част от нейното пъстро лице
всеки стиснал е здраво в ръката.

А навън уморено лежи
онемяло хвърчило в тревата!
И ме питат две детски очи -
кой ще върне отново дъгата?


* * *

Искам да те имам във душата
като бяла птица в тежко лято,
и дъхът ти да усещам нощем
в ъгълчето малко зад ухото.

Искам да те имам като болка -
свита тайна точно под сърцето.
В дланите ти топли като облак
да заровя от любов лицето си.

И запя щурчето телефонно -
беше ти с усмихнатия глас.
Тръгна си мъглата от балкона -
сякаш се разлистих аз.

Болката в главата ми премина,
сви се скръбното езиче в мен.
Стига ми, че на света те има,
за да бъде слънчев моя ден!


* * *

Завръщаш се.
След толкова посоки
защо избираш
моята врата?
Заключвах я,
залоствах я -
напразно!
Отключи я!
И твоите зеници
празнуваха
в дъха ми ожаднял,
а някъде навън
крещяха птици,
подгонили
деня осиротял.
Косите ми,
гнездо
за твойте пръсти,
във шепа скриха
тайния ни миг
и аз се молех:
винаги се връщай -
единствен
и измислен
в моя стих.


* * *

Гост ли бях във сърцето ти
или вест за надежда.
Там - изпод веждите
неоткрити огнища поглежат.
Пърхат разровени чувствата -
никой не ги догонва.
Някъде между нас е изпусната
навярно мисъл виновна.


* * *

Неумолимото време
с резец
по челата дълбае.
Ти - отдавна забравен,
аз - непростимо отречена.
Чуй, кукувицата!
Имаш ли нещо в джобовете?
Мойте отдавна
са празни,
в графа „невъзможни” съм.
Дяволът скита
по диря
оставена някога.
Знам, там зад ъгъла
пиете бира с приятели.
Сажда окото ми гложди -
трябва да тръгвам.
Не, не към ъгъла, дяволе!…


СПЕСТОВНО

Пестихме младостта, годините,
и неусетно остарявахме,
пестихме радост - тя си тръгна,
а ние продължихме да спестяваме.

И бързахме, все тичахме нанякъде
и нещо в дните все не ни достигаше,
пестяхме огън, думи за обичане,
не си спестихме само грижите.

Днес времето ни е във изобилие,
парите не достигат, а пестяхме
и огледалото показва ни безмилостно,
че от пестене само остаряхме.

И огънят, от който сме се пазили,
и обичта, която не признавахме
при някой друг навярно са заминали,
а ние уж за хубаво пестяхме:

за черни дни, за бели мигове,
и за децата - те да имат повече.
От толкова пестене побеляхме,
а пък децата са в чужбина вече.

Спестеното така и не опазихме -
отнесе го преломът на годините.
Сега броим стотинките и живите,
и поздравяваме се с: - Оцеляхме!


СЪМНЕНИЕ

Тихо е! Страшно! Хубаво!
Тихо - щом чувствата свършват.
Тръгват без нас, прегърбени
скитат навярно в нищото.

Тихо! Луната е легнала.
Нощта дълбае съмнение:
Тръгна ти или аз заминах?…
Не намирам точното обяснение.

Откъде се взе помежду ни
тишината - сама не зная -
отлежал, неповикан спомен
вмъкнал се тайно в стаята.

Може би нещо да каже,
може би нещо да вземе,
или просто да ни накаже
за пропиляно, пропуснато време.

Тихо е! Страшно! Хубаво!
Луната даже е легнала,
а в мен дълбае неканено
неисканото съмнение.