Димитър Хаджитодоров

Тролеят спря зад моста. От другата страна на пътя, срещу спирката, зеленееше обширният парк.
- Каква е тази съборетина край влаковата линия? - запита внукът, когато слязоха. - Сякаш е паднала бомба!
- Това е някогашната Захарна фабрика - отговори дядото. - Тя е дала името на квартала наоколо. Била е на два километра от София, но районът постепенно се заселил. Сега виждаме това, което остана от нея.
- Каква полза от полуразрушена сграда? - недоумяваше внукът. - Не е ли по-добре да я изравнят със земята?
- Тя е частица от нашата история. Ние не мислим много за миналото, но в съседна Гърция пазят грижливо всяко камъче от него… В Едеса, някогашния Воден, в изоставена фабрика има открит терариум. Клетките са между детайли от машините.
- В Берлин има интересен музей, посветен на града - намеси се и бащата. - Разположен е в голям стар завод. Половин ден не излязох от него…
- Мястото не е удобно за посещение! Трябва да се заобикаля… - поклати глава внукът.
- Просто не знаят как да използват сградата - продължи бащата. - Който се заеме с подобна задача трябва да има и култура, и фантазия… Журналистите пишеха години, че музеят на София няма помещение, докато някой ги чу.
- Наоколо изграждат постройки. Сигурно къртят тухли от стените на фабриката.
- Възможно е. Покривът в средата е рухнал. Сега само в интернет или в старо издание има снимка така, както е изглеждала. Може би и в някое табло на местната администрация…
- Построена е с белгийски капитали преди повече от век - каза дядото. - България е нямала индустрия и чуждестранните инвеститори са открили над хиляда работни места.
- Невероятно! - учуди се бащата. - Навярно машините са работели денонощно…
- Главният акционер се е казвал Ернест Солвей. Притежавал крупни заводи за сода. Неговият зет е първият председател на управителния съвет. Имало е и още един от същата фамилия. Открили фабриката в края на 1898 г. Лично княз Фердинад присъствал на тържеството. Наскоро наближава сто и двадесетата годишнина…
- Ти си цяла енциклопедия! - погледна го бащата. - Не очаквах такива познания от теб!
- Енциклопедията бе моят баща. Той също е работил тук - усмихна се дядото.
- Не си казвал това!…
- Не е ставало на дума, но той говореше с уважение за стопаните. Идвал пеш от Павлово, през Овча купел и Красна поляна. Взимал разстоянието за около час.
- Виж ти!?…
- Живеели бедно и в дома му готвели скромни ястия. Той предпочитал да обядва в стола, защото бил добре уреден. Управлението се грижело за работниците. Наблизо имало и ресторант, където се отбивали с приятели. Заплатите им го позволявали.
- Какво е работил прадядо? - заинтересува се внукът.
- Техник по поддръжката. Фабриката имала десет парни двигатели. Почиствали ги, смазвали ги, сменяли частите. Били няколко души и си помагали. Преди да започнат, преминали обучение…
- Много интересно!… - поклати глава бащата.
- Особено напрегнато ставало на есен. Наемали допълнително работници. Влаковете докарвали тонове реколта и тръгвали с пълни вагони захар. По уличките под моста кипял живот!…
- Не мога да си го представя! - разгърна ръце внукът.
- Собствениците на фабриката поощрявали отглеждането на захарно цвекло. Раздавали на земеделците безплатно семена и инвентар за ползване, изпращали опитни сеячи… Изкупували изгодно продукцията и разширявали заетостта и по селата.
- Къде сега такива инвеститори!? Ние разбихме селското си стопанство и какво остана от него?! - възкликна бащата.
- Тате казваше, че произвеждали най-малко пет хиляди тона на година. Фабриката работела и след Първата световна война, макар че някои от акционерите й се сменили…
- Какво се случило по-нататък? - запита внукът.
- Използваха я десетилетия за склад. В сградите наоколо настаняват бездомни хора, дошли да търсят прехрана в града. Няма пари за поддръжка и виж на какво приличат…
- Тъжна картинка… - поклати глава бащата.
- Тъжна, но факт. Изтриваме равнодушно историята от паметта си, за да се превърнем в безлика тълпа…
- Какво означава това? - погледна го внукът.
- В стадо, което живее ден за ден… - поясни бащата.
- Да. Затова ви разказвам за Захарната фабрика…
- Кое е най-ценното в нашата история? - запита внукът.
- Това, че не сме държали никой друг народ в робство. И не сме разрушили ничия цивилизация…
Те пресякоха мълчаливо при светофара и влязоха в парка.