ДЪЖД

Милчо Томов

Из сборника “Любовта се завръща” (ВИ, 1977).

- Още една дума да кажеш, и ще те оставя в дъжда…

Натиснах педала ядосан. Чувствах се разсипан от това лудо каране, а дъждът, вместо да ме охлади, ми довея някакъв войник. Не стига, че седалката е мокра от дрехите му, а и тъпизми ще ми подхвърля. Да има да взема.

Стъклочистачката се мяташе по стъклото, откривайки мътната лента на асфалта с локви по пропадналото платно. Под приведените от дъжда корони на акациите се губеше в далечината мътнозелената пелена на житата.

Друг път ще спра под някое гъсто дърво, ще пусна радиото, Лили ще си пее “Лунната соната”, а около мене, ей там в далечината, нивята си дишат под дъжда, любят се хора зад топли прозорци. По дяволите любовта зад топлите прозорци - ще си река и ще изляза навън.

По риза ще пуша “Стюардеса”, ще нагазя в житата, натежали от този топъл майски дъжд, докосващи калта, докато ми омръзне това опиране до едно минало, в което съм заченат и закърмен.

Полетата се диплят напред - пойни и дъхащи на равнец, билки и жита, - а отзад “Лунната соната” е сменена с “Кукла на конци”, говорителката лансира крем “Алоана”… Дъждът не иска и да знае за “Алоана”, къпе полето, отпуснало се в тази мека прегръдка.

В такива дни не мисля нито за загубеното време, усетил в този упойващ мирис отминаването на нещо, което все по-рядко усещаме с възрастта, нито за мокрите седалки. Тръгвам да се разхождам.

Но сега не ми беше до разходки.

Войничето седи отзад, от време на време подсмърча, загледано навън. Лицето му е едно такова пълно, със заоблени скули и цепната в средата брада. В очите, издълбани сякаш под дебелите вежди, не можеш да усетиш нищо - зареяни някъде навън, като че ли се усмихват.

Гледам го в огледалото и се чудя как бързо се променят хората. Когато водата от локвата го рязна през краката, се заканваше, може и някоя и друга псувня да ми е теглил. А сега се усмихва. Тогава спрях. Той се сконфузи, изглежда, заради юмрука, но приближи.

- Влизай - викам му, - само се поизтърси малко.

- Ако ви е жал за седалките, карайте. И така ще стигна.

- Влизай, влизай, инат е магарето.

- Де да знаеш. Понякога от много и малкото ти се свиди.

Не се стърпях и го срязах.

Замълчахма и двамата. Неудобно ми беше заради грубия тон, пък и той излезе инат.

Така и щях да си го забравя - един случаен спътник, дошъл да ме разсее за час-два, ако не беше аварията. В една дупка дясното колело хлътна, едва успях да задържа. Гледам - носещата рама счупена. А дъждът, същият този топъл майски дъжд, си вали спокойно и къпе умореното поле. Стоя до колелото, дъвча ядосан цигарата, а войникът пита:

- Каква стана тя, а?

“Да върви по дяволите със съчувствието си” - мисля си, но му казвам:

- Влез вътре, ще мине някой камион, ще продължиш с него.

- Остави тази работа - беше преминал на “ти”. - Дай крика и заложи на задните гуми.

- Нищо няма да стане, рамата е счупена.

- Ще видим. Може пък да стане. - И ми се усмихва, а очите му станали меки, топли - да ти е драго да го гледаш.

- Дай, дай крика, че скоро ще се стъмни.

“Виж го ти - започва да се налага” - мисля си, загледан в едрата му фигура. Криво ми е, криво ми е, а няма на кого да го излея. Този, уж войник, а като се усмихне - губиш кураж.

- Нещо за отдолу нямаш ли? - гледа ме, сякаш ме изучава. “Мой човек, може да си два пъти по-стар от мене, но не те бива. Отпуснал си се - баба си станал.

Виждаш, че сам не можеш да я свършиш, а си смучеш мундщука и на себе си се сърдиш. Само куртката ще сваля, да не ми мъркаш после за седалките.”

Гледам, наистина разкопчал куртката.

- Ей, ти да не си… Как така гол? Имам работни.

- Остави. Дай само нещо за отдолу.

Докато сложих триъгълника, беше свалил гумата. Не иска и да знае за моето присъствие - унесен, сякаш ковач, спомнил си след дълга болест звъна на наковалнята. Дъждът отдавна ме е намокрил, но стоя над него, поне малко от малко да го предпазя. Вечерта се спуска рано, но тези дяволски дъждовни капки я схлупват над полето. “Ще се нощува в колата” - мисля си, усетил хладината й.

- Ето, на две места е счупена. Охоо, и тук е запукана. Добре е, че на равно стана - войничето върти пред очите ми омаслената рама, самият той омаслен, но свеж и спокоен като пилот на бойна птица.

- Е… - чакам, без сам да зная какво.

- Ще го оправим. Ще отскоча до селото. В метесето сигурно имат оксижен.

- Къде ти в тоя дъжд. И кой ще намериш сега. Осем минава.

- На войник никой не отказва. И те от същата бака чорба са яли.

Облече се надве-натри и изчезна в здрачината.

…Цигарите отдавна свърших, а и самотата ми тежи. Чувствам се отвратително зле. Поне някой да мине, а то - сам. Не ме блазни нито мекотата на житата, нито барабанящият над главата ми дъжд. Очаквам нощта като надежда повече заради него, отколкото за тази дяволска рама.

Сами знаете как тежат тези часове. Мъчително и тежко…

- Извинявай - вика, - че така късно, но… сварих ги на гуляй.

“Седни с нас - викат, - иначе никаква рама. Ще пийнеш чашка-две, ще ни напомниш за онези, войнишките…, пък тогава ще видим.” Казвам им, че чакаш, че бързаме - не искат и да знаят. То с пиян да се разправяш…

На мене всичко ми е преминало. Благодарен съм, че е тук, че слушам гласа му, че сме двама. Стоя над него, покрил го с дъждобрана, а той говори ли, говори…

- Пийнах две чашки, така, за компания, казах им някой и друг виц, само че от постничките, че имаше жени. Навиха те оксижениста, пък и аз не отстъпвам.

Заварката стана бързо. Личи, че скоро се е уволнил - щом хвана оксижена и изтрезня. Искаше да дойде с мене, да помогне - едва го раздумах. Но от тази “ламарина” не се отказах.

Говори ми той, от време на време изпъшква, напъва се, а аз стоя над него, отмалял и премръзнал го обгръщам с тази “ламарина”, самият аз измокрен до кости.

Когато тръгнахме, беше минало полунощ. Чувствах се длъжник, без да мога да го изкажа - сякаш благодарността ми се струваше малко. А той се отпусна.

- Ще изненадам тази нощ старите.

- Сигурно полагаемия си взел.

- Не, дъщеричка си имам. Вика ме вчера командирът - така и така, вика, Неделев, дъщеря си имаш - честито! Другарите ме подхващат за черпня, а аз място не мога да си намеря. Даде ми два дена да ги видя и тръгнах.

- Стиснат е твоят командир - му казвам, а той:

- Не може повече. Няма кой да ми кара колата. Пък за повече - наесен.

- Автобуса поне да беше взел.

- Чак сутринта е. А не е много път - двайсет километра е - за три часа го овъртявам. Само дъждът лошо дойде.

Развесели ме тая плаха радост. А пътят тегли ли, тегли напред, акациите са уморени от тежките капки, мяркат се като кули под светлините на фаровете.

Умълчаваме се и двамата - уморено, замислени за нещо свое - топло и чудно…

И винаги, когато си спомня тази случка, топлина пълни гърлото ми. Такъв е той - мисля си, - нашият войник, ще спи час-два, ще види две скъпи за него души и отново ще тръгне на път. Спокоен заради тях и… заради другите.