МАКАР И КЪСНО! А НИКОГА?!

Спас Попов

(Писмо до Николай Цанкарски)

Драги ми Николай, здравей!

Благодарен съм за срещата ни на съюзното събрание, но още повече съм във възторг от стихосбирката ти „Светулки” - тя за дълго освети душата ми.

Първо бях изненадан, че си издал цяло томче с четиристишия - поетичен жанр, който ми е отдавна познат, още от времето на прекрасния поет Андрей Германов, с когото имам една много кратка среща през август 1972 година. Разгръщайки стихосбирката ти, аз продължих да се изненадвам.

Знаех, че си вземал интервюта от Дамян Дамянов, предговорът го приех като нещо нормално за стихосбирка, но изненадите продължиха - продължиха с присъствието на творби и бележки от Омар Хайям и Андрей Германов, което вече ми подсказа, че си имам работа със сериозен творец на четиристишия - на осъвременените рубаи на Омар Хайям.

Още никой до сега не съм виждал да слага творби пред своите от всепризнати майстори на стиха, което всъщност означава мерене на ръст и признание на майсторството на предходниците, на учителите.

Омар Хайям познавах още преди да отида в Москва, в института го изучавахме задълбочено в спецкурсовете по източна поезия. Не ми беше чужд като автор на четиристишия, както казах, и Германов.

И зачетох със сериозно внимание твоите рожби - четиристишията ти. И, нямам причини да двуличнича, останах невероятно изненадан от творческото ти постижение, защото си успял да извоюваш свое равностойна за жанра територия, защитавайки го в онази форма, която го е родил и възвисил Омар Хайям.

Естествено е, че от 350 четиристишия ще има и по-високи, и но-ниски - дори войнишкия строй не е равен по ръст, който то нагласяват преди всеки развод, - по-важното е, че ти си защитил всяка своя свидна рожба - и идейно, и художествено, и като структура, отговаряща на жанра, и като техника.

Чета ги и се удивлявам, че си вдъхнал поетичен живот на всяко нещо, до което си се докоснал - затвор, русалка, грешник, жена, вишна, хребет, храм и т. н.

Сетих се и как някога Чехов е обичал да се съревновава с други белетристи като са си създавали състезание да напишат разказ по някаква дума - и той е успявал винаги да ги спечелва. А ти само в четири стиха си вдъхнал живот, поетичен живот, на десетки неща, които ни заобикалят.

А за това се иска не само амбиция, иска се да имаш увереност и сили, че ще го постигнеш, което ти си успял навсякъде. Не става дума човек да се захване за една рима или пропусната по-сполучлива метафора или образ, става дума за пълната ти реализация като майстор на четиристишния жанр.

За мен в литературата езикът е мерило за силата на творческата дарба, но в поезията и особено в четиристишията - ти го знаеш по-добре от мен - се изискват и още много други компоненти, за да изразиш една завършена идея и образ само в четири стиха.

Успял си! Жалкото е, че изявата ти идва във време, когато скопци управляват българската битност и са глухи и слепи за литературата. Германов беше известен поет, а твоите четиристишия, събрани в това прекрасно оформено томче, можеше също да те вдигне на заслужената ти от твоя труд висота.

Ето, ние работихме петнайсет години под един покрив, живяхме още 20 години под сивото българско небе, а аз те откривам ча-а-ак сега! Откривам те от една случайна среща на събранието.

А твоите стихове и четиристишия - събрани в над двайсет стихосбирки - трябваше да те направят достояние на много-много хиляди българи. Защо?

Защо един бандит или бизнесмен, направил толкова много поразии в живота, ще бъде познат с отрицателните си изяви на милиони, а творците на словото, на гиздавото слово, трябва да се свиват в една черупка от 500-600 тираж.

Чел съм за световни конкурси за написване на хайку, чел съм много творби, но този жанр по не ми допада - струва ми се някак си късичък и лишен и от орнаменти, и от емоции, и от дълбочина, докато Хайям е създал рубаят като синтез на романа - създал го е, сякаш е допускал, че поезията още хилядолетия ще се изписва върху плочки, а не на хартия.

И е постигнал невероятен поетичен синтез. А ти, братле, си успял да станеш негов достоен ученик, продължител на жанра, наследник на доказан творец.

Пътувайки през пролетта на 1977 г. из републиките на Средна Азия, още в първия ден в Узбекистан, в Ташкент, имах среща с един самовлюбен в себе си поет Рамз Бабаджан, секретар на Съюза на писателите по поезия, който стори всичко, за да ми попречи да се срещна с поетичната звезда на Средна Азия Зулфия, предложи ми да му бъда гост - гост на Съюза - като поеме разходите, но да ме запознае с неговото творчество, тъй като той бил единственият съвременен поет, който „пишел рубаи” след Омар Хайям.

Изпуснах Зулфия - подир час от сп. „Узбекская женщина” ми казаха, че е заминала да пише в правителствената резиденция, могла е да ме приеме, но искала повече да не я безпокоят, - но аз отказах на Рамз.

Месец по-късно, когато в Душанбе три дни чаках да се върне на работа болният устод Мирзо Турсун-заде, секретарят по поезия Мумун Каноат ми разкриваше тайните на източната поезия.

Мумун беше пет години по-голям от мене, изкарал като дете войната високо в Памир - той е роден в Горно-бадашахската автономна област, - но като прописва стихове, по своя воля заминава за Сталинград, обикаля дълго местата на Сталинградската битка, научава стотици човешки драми и ги обединява в една поема „Гласът на Сталинград”, която му донася Държавната награда на СССР и превод на 83 езици по света. Той ми каза, че не смеел да се докосне до четиристишията.

Дочакахме болния председател Мирзо Турсун-заде, покани ме в кабинета си, където аз му казах новини за оценка на неговата поезия в Индия, Кайро, Техеран и следвоенна Москва.

Мирзо се втрещи и ми каза: „Преди три години пак се за дълго залежах болен и нашият Писателски съюз назначава трима критици на референтски длъжности със задача да изучат живота и поезията ми, но до сега нищо ново не ми казаха.

А идва един български студент и само за час разговор ми поднася какви високи признания има поезията ми на три континента. Оставате мой гост и ви каня в бъдеще още един месец като гост на Съюза на Таджикските писатели.”

Мирзо по-късно ми организира десет известни писатели, събрани около трапезата на открито край река Душанбенка, като всеки от тях час разказваше по нещо от историята на Таджикистан.

Никога никой и никъде по-късно не ми представи така своята Родина. И при този разговор аз казах на майстора, на устод Мирзо, за четиристишията на Андрей Германов и за „рубаите” на ташкенеца Рамз Бабаджан, помолих го като автор на четиристишия да ми разтълкува тези недоразумения.

И устод Мирзо ми каза, че „няма никакви недоразумения: Омар пише рубаи, а Германов и аз - четиристишия, но узбекът Рамз Бабаджан е влюбен в себе си и си внушава, че е равен на Омар Хайям.”

Сега, запознавайки се с четиристишията ти, драги ми Цанкарски, аз с чиста съвест те нареждам до майсторите Мирзо Турсан-заде, лауреат на четири световни награди, до четиристишията на Германов, защото ти си проявил скромност, и смелост да покажеш първо в книгата си техни творби, а после да прокараш своята също дълбока бразда.

Поздравявам те за този подход!

Умният читател ще отдаде на всекиго според творческите му заслуги. Аз винаги съм бил признателен на всеки творец, когато той с творбите си е предизвикал положителни емоции в душата ми.

Защо да завиждаме на другите, когато нашите писания ще ги прочетат само за броени дни и часове, а останалото време нали остава сами да се защитим.

Навярно имаш и други - вярвам в това! - поетични успехи, но в „Антени” Йосифов беше забранил да пускат поезия, пазеше се от пияни и скандални навлеци, затова се разминахме, гонейки журналистическите изяви.

Макар и толкова късно, радвам се, че те открих. Затова ти желая творческа бъдност не само в четиристишията си!

Твой запасняк от „Антени” - Спас Попов

8 април 2017 г.
с. Гостун