ИЗ „ТРИМА ДРУГАРИ ПОД ПАГОН” (1974)

Найден Илиев

Глава ХIV

ХРИСТО ЗАПОЧВА ДА СЕ ДЪРЖИ НЕОБИЧАЙНО. ПСИХИЧЕСКИ СМУЩЕНИЯ ИЛИ НЕЩО ДРУГО. ИМА ЛИ ПРЪСТ ЧУЖДОТО РАЗУЗНАВАНЕ. В ДЪНОТО НА ВСИЧКО СТОИ ТОНИ С НЕГОВИЯ НЕПРЕСЪХВАЩ ТВОРЧЕСТИ ГЕНИЙ. НЕОЧАКВАН ОБРАТ

Седмица след като се завърнахме от злополучната домашна отпуска, поведението на Христо доста се промени. Просто започна да ме смущава. Този вечен оптимист, весел и безгрижен като прелетна пойна птичка, със заразителен смях и виртуозен изпълнител на Моцарт (в културния клуб имаме едно пиано и той от време на време ни изсвирва по нещо) постепенно стана замислен и разсеян.

През свободното време се усамотяваше някъде и скрит от погледите ни, по всяка вероятност се отдаваше на печални мисли и упадъчни настроения, както се изразяваше редник Тодор Климентов.

Опитвах се няколко пъти да проведа с него обстоен разговор относно състоянието му, но той отговаряше разсеяно и бързаше да се усамоти отново. Един ден му разказах онзи смешен виц как трима пътували във влака за Варна и излъгали, че са от цирка и са изтървали отровна змия, за да опразнят пътниците купето за тях, но железничарите откачили вагона на Горна Оряховица. Той само се усмихна иронично и каза:

- Да, горе-долу като нашата история. Само че вместо да откачат вагона, комендантските нас ни откачиха от влака. - И като се извини, че имал работа, изчезна нанякъде.

Тогава споделих опасенията си с Тони.

- В душата на нашия приятел стават сериозни сътресения - казах аз. - Струва ми се, че го избива на шизофрения. Трябва да му помогнем. Може и електрически шок да му направим с телефонния индуктор.

- Нищо му няма! - успокои ме той и загадъчно се усмихна.

- Абе нищо му няма, ама за всеки случай трябва да скрием от него аспирина от аптечката. Току виж отровил се някой ден за едното чудо!

- Бъди спокоен! - потупа ме по рамото Тони. - Я вместо да мислиш за такива неща, по-добре се заеми с нещо сериозно! Защо например не си решаваш задачи по математика? Ти някога, приятелю, беше бог на математиката в техникума, а сега сигурно всичко си изпозабравил?

- Е, чак всичко е силно казано, но все пак…

- Все пак я! - поклати укорно глава той. - А защо, ако смея да попитам? Защото те мързи. А наесен, като се уволним, ще искаш сигурно да следваш? Да, ама няма да можеш да издържиш приемните изпити. Срамота!

- Прав си - рекох.

- Прав съм, ама докога ще съм жив да се грижа за приятелите си! Ще се заема с подготовката ти. - После бръкна в джоба на куртката си и ми подаде един сгънат лист. - Вземи и реши тази задача! Нали не си забравил формулата за изчисляване мощността на крайното стъпало на предавателя?

- Има си хас!

- Добре тогава. Утре искам да си готов! Аз ще ти приготвя нова задача.
На другия ден Тони ми даде нова задача и прибра листчето с решението на първата. Следващия път направи същото и така близо десетина дни. После заяви, че е необходимо малко да си поотпочина.

След като ме остави на мира, започнах да го виждам все по-често да си шушука нещо с Христо и да изчезват нанякъде заедно чак до вечерна проверка. След известно време ротният го командирова за една седмица в някакво далечно поделение и така напълно прекъснах моите занимания по математика.

Два дни след като Тони се завърна от командировката, в предавателя пристигнаха трима бойци с пушки и заявиха:

- Редник Петков, Милушев и Здравков, капитан Шопов заповяда да се явите веднага при него!

- Добре! - отговорих за всички. - Вие отивайте, ние сега ще дойдем!

- Не! - заявиха твърдо те. - Заповядано ни е да ви откараме.

Страшна работа! Сърцето ми се сви от смътна тревога и през мозъка ми започнаха да преминават като на филмова лента всички събития от последните дни, като се мъчех да разбера кое от тях е заслужило такова високо уважение.

Предполагам, че същото ставаше и с моите приятели, макар че погледите им изразяваха спокойна съвест.

Тръгнахме мълчаливо пред пратениците на добра воля.

При ротния беше старшината и някакъв непознат офицер. Представихме се според устава и поискахме разрешение да останем. Капитан Шопов ни каза да седнем и започна да върти неспокойно дребничката си фигура в широкия стол.

След кратко мълчание поде разговора отдалеко:

- Редник Петков! Вие преди да дойдете в казармата, знаехте ли морза?

- Съвсем не, другарю капитан! - отговори отривисто Христо, като нито един мускул не трепна на лицето му.

Непознатият офицер, който се взираше непрекъснато в нас, сви разочаровано устни.

- А вие, редник Милушев? - обърна се към мене капитанът.

- Аз - рекох - и тук не го знам както трябва. От трима ни само Христо е добър радист.

- Тогава какви са тези сигнали, които са долитали откъм вашите легла преди няколко дни, и то посред нощ?… Старшина, обискирай ги!

Христо се завъртя неспокойно и у мене се прокрадна съмнение.

Старшината първо опразни моите джобове, после на Тони, но нищо особено не откри. След това започна обиска на Христо. От левия му джоб извади две малки сухи батерии, няколко монети, кибрит и носна кърпа. После бръкна в десния и… оттам се показа миниатюрен морзов ключ - нова, неизвестна досега конструкция.

Старшината го дръпна към себе си, но той се оказа вързан с тънък найлонов проводник. Ротният започна да трепери с пребледнели устни, непознатият офицер се приближи развълнуван и започна да проверяват заедно със старшината накъде отива жицата.

Тя се изкачваше нагоре под гимнастьорката и завършваше в един пришит отвътре джоб. Отвориха го и извадиха оттам малка пластмасова кутийка. Христо стоеше като мумифициран.

- Така и предполагах! - каза развълнувано ротният. - Миниатюрен предавател. За антена пружината на кревата ли използваш?

Изтръпнах от ужас.

- На кое разузнаване служиш? - запита непознатият офицер.

В очите на Христо се появи уплаха.

- Съвсем не… не служа! - запелтечи той. - Това е… това е…

- Другарю капитан, разрешете да доложа! - обади се Тони.

- Не разрешавам! - скастри го той и се обърна отново към Христо. - Това е приемник за музика, нали?

- Съвсем не! - поокопити се Христо. - Предавател…

- Какъв предавател?

- Такъв… транзисторен…

- Джобен, другарю капитан - обади се без разрешение Тони. - Ние го изработихме. А ключът е моя конструкция…

- А за какво ви е? - строго запита непознатият офицер. - На кого е предавал Христо?

- Ами… просто с Христо го конструирахме - повдигна рамене Тони. - А колко за предаването, на мене ми предаваше, когато бях командирован в поделението в село Драка. Слушах го с транзисторен приемник и така силно се чуваше, че щеше да ми спука тъпанчетата… Изпробвахме го.

- Каквооо - удиви се капитан Шопов. - Над шестотин километра да покрие това нещо! - и погледна със съмнение малката пластмасова кутийка.

- Изчислили сме го за над шест хиляди! - рече с гордост Тони.

- Това е невъзможно! - каза със съмнение ротният. - Аз съм инженер и такова нещо досега не познавам. Пазите ли схемата?

- Тъй вярно! - отговори Тони. - Тетрадката е в нощното ми шкафче.

- Донесете я бързо!

Тони изхвръкна от кабинета и след малко се върна задъхан, като стискаше в ръка една тетрадка голям формат. Ротният я пое, после се наведоха с непознатия офицер над нея и започнаха да я разгръщат. Дълго разглеждаха схемите на отделните стъпала, като мърмореха учудено:

- Хъм, да е пушпулно свързване на транзисторите в крайното стъпало, не е! Прилича да е, ама не е… Осцилаторът - също! Съвършено нова схема… Гледай ги тези момчета!… И такива сложни изчисления!… Не, това е невъзможно!

Затвориха тетрадката и ни изгледаха изпитателно.

- Сами ли направихте всичко?

- Тъй вярно! - отговори Тони. - Ние с Христо го конструирахме, а изчисленията направи Милушев.

- Редник Милушев, вярно ли е? - запита ротният.

- Не знам - рекох, - Тони ми даваше да решавам задачи, ама дали е било за това!…

- Защо сте криели? - обърна се тогава той към Христо и Тони.

- Искахме да сме сигурни, че наистина сме направили нещо интересно, и тогава да кажем. А от редник Милушев криехме, защото може да се разприказва. Той си е малко такъв.

- Калпазани! - наруши устава ротният. - Не стига, че ми изкарахте акъла, ами направили цяло изобретение и да крият! Такова голямо нещо и да държат схемите в шкафчето си!… Старшина, веднага отнеси тетрадката в секретна секция! Да се засекрети “Строго секретно!”. - После се обърна към нас и колкото и да се мъчеше да бъде строг, очите му издайнически се усмихваха: - А вие - мирно!

Скочихме и се изпънахме като струни.

- От името на командването изказвам ви служебна благодарност! Свободни сте!

Отдадохме енергично чест и с облекчение напуснахме кабинета.