ЗА КРАСОТАТА

Любомир Чернев

ЗА КРАСОТАТА

Едно лице - дълбоко и красиво.
Обгърнато от твоите очи.
Какво ми трябва - красотата дива,
когато е опитомена - не звучи.
А всъщност кой измисля красотата?
И кой й дава показ или власт…
Не е ли красотата болка свята -
да бъде част или без част от нас?
Когато се обръщам си красива.
Когато те усмихвам ти мълчиш.
Ти си красива - като самодива!
И като самодива ми крещиш.
Е, как да те намеря и загубя.
Един човек съм. И не съм човек.
А моята наивност все е груба.
За нея няма нито дом, ни лек.
Обаче красотата ти ме срива.
Обаче красотата ти звучи!
Аз чувам я. И с нея е красиво.
Когато пея, просто ти мълчи.


ПРЪСТЕН

Ти спомняш ли си - подари ми пръстен?
Тогава се обичахме без памет.
И всеки ден от радост бе изпъстрен
по простата причина, че сме двама.
Ти спомняш ли си първата ни пролет?
Стремежите, копнежите, борбите…
И вярата, че можем да отворим
на истинското щастие вратите.

Сега не е така. Сега е друго.
Смълчани, разминаваме се вяло.
А кучето ни гледа и се чуди
как може любовта да е умряла!
Горкото. Явно не разбира хората.
В душата му омразата я няма.
Да можеше сега да проговори,
би казало: „Хей, спрете вие, двамата!…”

Ти спомняш ли си - подари ми пръстен…
Аз си отивам. Ти така поиска.
Сега ме гледаш - безразлично дръзка.
А мене нещо пръстенът ме стиска.
Макар че с пръста ми почти е сраснал,
не властвам аз над същността му кръгла.
И свалям го. Оставям го на масата,
поглеждам го, обръщам се и тръгвам.


СЛЪНЧЕВО МОМИЧЕ

На тази, която ме разбра…

За красотата.
След дъжда.
Обичам те.
Вали. И няма слънце.
а пороя,
така се носи,
сякаш ни зарича…
Усещам те.
И днес си само моя.
Една представа
за света ни срещна.
Дъждът - и много
капки от безкрая…
Не знам защо
за тебе всичко зная.
Но знам защо
за мен си важно нещо.
А ти си светло
слънчево момиче,
напук на всички
земни основания.
През лятото -
на плажа те обичам.
През зимата
завиваш ме с желания.
Какво остава?
Сън. Мечта. Надежда.
Нима стихът ми
може да е истински?
Човек в човека
търсещо проглежда?
А аз във теб
проглеждам като в пристан!


***

„…Не чукай на вратата ми…
Тя е всеки път за теб отворена.”
Богомил Гудев

Разказах ти за мен и за тъгата ми..
Разказах ти за пролетта и лятото…
Ти слушаше и стискаше ръката ми.
Ти - моя страшно близка непозната.
Разказах ти за есенни алеи,
постлани със безмилостно опадали
листа. А ти - по-хубава от фея,
ме гледаше… И сякаш дъх ми даде!
Когато млъкнах, ти очи затвори.
Отвън лениво шумолеше вятърът.
Помислих - само глупости говоря,
а ти с ръка посочи ми вратата.
Докато се усетя ме прегърна…
Обви ме нежно твоето ухание -
и пролетта, и лятото ми върна,
и в есента събуди упование!
И както бях във твоите обятия,
объркан и незнаещ що да сторя,
ти каза тихо: „Знаеш, че вратата ми
за теб ще бъде винаги отворена.”


***

Откакто те открих сред всички хора.
Откакто ти повярвах, без да мисля.
Откакто ти наивно се престори,
че искаш само аз което искам…
Откакто се целувахме в небето,
а долу плажът беше жълт и тъжен
и даже не говореше с морето,
опитвайки към нас да се привърже…

Откакто всеки ден и всяка вечер
измервахме не с време, а с копнежи,
заслушани във ритъма сърдечен.
Прегърнати. Превърнали се в нежност…
Откакто гняв, нещастие и болка
научихме се да не ни препъват
и да не спира нашата двуколка
от страх, че от илюзии потъва…

Когато ти невинно сякаш рече,
че искаш ден без мене да подишаш…
се сепнах! Малко късничко е вече.
И тръгнах си. Защото те обичам.
И пак отново търся отначало.
И пак отново мене ще откриеш.
Защото този свят е огледало
от приказка. Магията сме ние!


***

Вълната се откъсна от морето
и полетя към пясъчната суша,
където аз седях си и където
се вглеждах във морето… И го слушах.
Вълната явно искаше да бъде
свободна. И сама да търси пътя,
наместо да приеме за присъда
да се разбие и да стане… Мъртва.
На пътя й стоях. Не се уплаших,
дори когато вдигна се морето
и забуча. И се ядоса страшно
на своята вълна, от блян обзета.
И точно миг преди да ме залее
вълната… Да съзра духа й воден,
морето я прибра. И заедно с нея
прибра илюзията ми, че съм свободен.


***

Човек е съвършенство… Но и вяра…
Човек сам търси своята пътека.
Защо тогава, Боже, пред олтара,
в безумието си - да се прекара,
човекът днес не вярва на човека?

И сам се мъчи. Все едно, че утре
светът ще се събуди в нова дреха!
Живеем в непремислена поквара.
Живеем, заобиколени с мутри.
Живеем в миг - през пръстите изтекъл.

Утехата е нещо - чисто, просто…
Прегръща те. Създава ти измама.
За да убиеш днес ти трябва само
да се кълнеш във името на Господ.

Обаче… Съвършенството го няма.
А вярата? Сега ни баламосват,
че няма вяра! Че живеем в драма.
И само драмата ще ни докосне…

Не съм съгласен. Няма да се моля
на силата - живота ми проклела!
И няма да ги чакам - да ме колят
във петък и да ме ядат в неделя.

Така че на глупаците - наздраве!
А на умниците - какво да кажа?
Една любов до края ми остава.
Една любов ми взема и ми дава.
Една любов. И няма друго важно.


***

Една потребност му е нужна
на този сбъркан, грешен свят -
да ляга и да се събужда
без страх, без болести, без глад!
А как така да се получи,
че хората да се смирят?
Да се покаят. Да се учат
да си прощават, щом сгрешат.
Ех… Колко много ми се иска,
дори и в този мрачен ден
в душата ми да се притиска
миг слънчев, светло уловен…
И ти до мен да се усмихваш.
Да крачим двама - век след век,
а покрай нас света притихнал
с любов да назовем - Човек!


***

Къде ми отиде животът?
Къде се загуби по пътя?
Пребори ли онзи страх смъртен
в двубоя неравен със злото?
Къде се поспря да послуша
тих ромон или песен птича?
В чия ли прегръдка се сгуши
и тихо прошепна - обичам.
И колко живота подмина
към цели неясни забързан?
Вървеше - нахален и дързък.
Пося болка в много градини.
Успя ли добро да направи -
на малък и слаб да помогне.
Презря ли и завист, и слава?
Откри ли живота си сроден?
Къде е животът ми? Моят.
Мълча - оглушал и бездушен.
Хей, ето го там - омърлушен,
прегърбен, но жив! На завоя!…


***

Умираме бавно. Умираме тихо.
Невъзвратимо и страшно умираме.
Като върколаци кръвта ни изпиха.
А ние мълчим. И скръбта си избираме.
Земя - опустяла от плод и от хора.
Земя безнадеждна… Самотна старица,
прегърбена, жалка, сама си говори.
Измамена, гладна, събрала парица
да бъде погребана, без да попречи
на своите бедни деца или внуци…
А някои мислят, че просто са вечни
и те ще решават какво ще се случи.
Разстрелват ни. Бият ни. И ни прогонват
от нашата малка, нещастна Родина.
Разчитат, че тъпи сме и че не помним,
и че не познаваме своето минало.
Безмилостно, гадно, разриваме дъното
с очи ослепели, с души оскотели,
загубили вяра, че утре ще съмне,
забравили смисъла, че сме живели…
Не може така! И не трябва да бъде!
Аз вярвам, че още те има, Народе!
И твоя ще бъде онази присъда,
която ще те направи свободен!


СЪН

Видях неща, които никой не е виждал.
Видях земя, осеяна с поквара.
Видях душа, потъпкана от изрод.
Смъртта видях - приятелката стара.
И себе си видях - едва пристъпил
към смисъла на простата причина -
да се опитам да намеря пътя,
потънал в блатото наполовина.
Видях измислен вожд. Видях и книга,
която не четат, но я цитират.
Видях любов, която не достига.
Видях простака умния как спира.
И както гледах - ослепях от лудост.
Сърцето ми се вкопчи във гърдите,
заблъска и проби, макар и трудно
и полетя свободно към звездите!
По навик продължих, но скоро рухнах.
Не може без сърце да се живее.
Безстрастно, безнадеждно и без укор
разбрах, че просто няма да съм с нея.
Видях неща, които нямат смисъл
и всеки ден без край се преповтарят.
А аз мълча. Мълча и гледам слисан
светът как гасне без любов и вяра…
Събудих се и просто те прегърнах.
Ти се усмихна и небето грейна!…
От онзи свят за теб ще се завърна -
надежда моя, моя ненагледна!