Владимир Георгиев

В закусвалнята имаше само един мъж. Пушеше и гледаше пепелника. Пепелникът беше пълен с угарки и той ги разместваше непрекъснато с цигарата си. Беше на около шестдесет.
Влязоха и поръчаха супа. Навън беше студено.
- Два чая също! - добави към поръчката по-ниският, който едва се държеше на краката си. Строполи се върху стола и жадно запали цигара.
- Какво ти е? - попита го другарят му. Той изглеждаше сънен. Наближаваше шест сутринта и смяната току-що беше приключила.
- Гладен съм. Това кисело мляко, дето го дават през нощта…
- По-кисело е, да - съгласи се другият.
Хапнаха. Хлябът беше препечен и миришеше добре. По стрехите се чуха остри капки, не валеше, срутваше се сякаш дъждът. Отдавна говореха, че ще вали, после щяло да стане на сняг.
- Не искам да се прибирам вкъщи. - Ниският беше станал още по-нисък. Столът изглеждаше по-значим от него и той съзнаваше това.
- Има ли къде другаде да отидеш?
- Такава е думата. Няма къде да отида. Това е ясно.
- Защо, нямаш ли дом?
- Нямам.
- И защо работиш тук?
- Къде да работя? Аз съм необразован.
- Защо ти е образование?
- За да имам дом.
- Не се връзва.
- Няма значение.
- Има.
- Карай.
Докато разговаряха, в заведението влязоха още двама. Зъзнеха.
- Тези са от нашата смяна. Те счупиха касата с бира - установи сгушеният в стола и погледът му замръзна. - Искам да ги пребия.
Бяха му взели цялата надница заради тази каса. Цяла нощ разтоварваха вагона, всичко вървеше добре, когато накрая чуха трясъка на бутилките. Дойде надничарят и констатира счупеното.
- Как ще го докажеш? - Високият допиваше чая си. В очите му играеше насмешка. Той знаеше, че колегата му е невинен. През цялото време работеха заедно. Така се случи. Тук никой не идваше за постоянно.
- Защо да го доказвам? Просто ще го пребия.
Стана. Доближи се до масата на другите двама и погледна злобно.
- Кой от вас счупи бирата? Кой некадърник изпусна касата?
Те го погледнаха съжалително - изглеждаше съвсем отчаян, дори когато беше разгневен.
- И двамата я счупихме. Заедно. Защо? - Говореха един след друг, съвместна беше лошотията им.
- За да знам кого да пребия.
Това беше единствената денонощна закусвалня на гарата. Тук идваха само хората, които не бързаха да се приберат. А и първите автобуси още се готвеха да тръгнат. Шофьорите не бързаха, защото знаеха, че по това време няма клиенти.
Пушачът в ъгъла се провикна:
- Навън заваля дъжд!
Всички го погледнаха. Той беше началникът на смяната. Надничарят.
- По една бира за всички от мен! - добави и вдигна ръката си. Пръстите му бяха жълти и тънки.
Запиха се. Навън заваля като из ведро.
По-късно спря. Снегът валеше по-тихо и не създаваше представи.
В заведението дойдоха други хора. Предишните бяха изпили спора си. Ниският - този без надницата, стоеше на спирката и се чудеше на кой автобус да се качи. Върна се на гарата и пое следващата смяна. Правеше това вече цяла година.
След седмица-две пак се засякоха. Отново бяха нощна смяна. Този път високият изглеждаше нервен.
- И супата не е както трябва! - провикна се. - Ей!
Пак нямаше хора в закусвалнята.
- Нищо й няма на супата - отвърна ниският. - Кого викаш?
- Който дойде! Да си го изкарам на някого!
Никой не дойде.
- Няма ли тук съдържател? Тая супа за нищо не става! Безобразие! На всичкото отгоре е студена.
- Спри да крещиш! Какъв съдържател? Яж и мълчи. После се прибирай на топло. Вече е зима.
- Няма къде да се прибирам.
- Защо? Нямаш ли дом?
- Нямам вече.
- Странно, изглеждаш образован.
- Стига с това шибано образование!
- Добре.
- Искаш ли да поседим на спирката?
- Студено е.
- Няма страшно. Свиква се. После ще се върнем да си доработим. Вместо автобус ще хванем другата смяна. Искаш ли?
След седмица-две по същото време случайно се сблъскаха в закусвалнята с онези двамата, които бяха счупили касата с бира. Не се сбиха и не решиха стария спор. Нали го изпиха. Поговориха. Всички поеха и другата смяна.
Автобусът не бързаше. По това време нямаше клиенти на път към дома.
Надничарят беше към шестдесет. Всички знаеха, че той държи закусвалнята. И никой не го беше виждал да пътува с автобуса. На път към дома.