РАЗБИТИТЕ КРИСТАЛНИ ЧАШИ
Из сборника с разкази “Утре ще бъде ветровито” (ВИ, 1976)
- Чакаме ли някого, другарю майор?
- Повече никого! - отговори той.
Войникът седна зад волана.
Моторът изхриптя. Стъклата звъннаха и лекият тласък подсказа началото на движението.
“Повече никого” - майорът повтори двете думи, но сега те му се сториха странни, сякаш никога не ги е произнасял.
Посрещна ги сам, застанал до стълбичката, по която летците слизаха от самолета. Почнаха да се качват в автобуса, а майорът продължи да ги гледа и не можеше да премахне чувството, че това са някакви непознати и чужди нему хора.
Той не бързаше да се качи, въпреки че го чакаха.
Искаше му се да не тръгва, да остане на летището. Сякаш притихналият на стоянката самолет не е техният, а някой друг, който след малко ще се приземи.
Така мислеше, а сам знаеше, че няма да има никакъв друг самолет. Всички бяха тук. Всички, които оживяха през тези години, но с тях се беше случило нещо.
Същите образи, същите имена на момчетата, с които беше завършил училище за пилоти.
Майорът се мъчеше да разбере в какво точно се състоеше промяната, която го накара да ги почувства толкова далечни. Беше ги чакал с детинско нетърпение.
Сутринта се измъкна от авиоградчето. Мина през диспечера. От него разбра, че самолетът още не е излетял от базата си. Той трябваше да обходи аеродрумите, на които преди десет години разпиляха випуска му.
Майорът знаеше, че това няма да стане по-рано от няколко часа, но остана да чака сам в този безлюден ден на почивка.
Автобусът спря на контролно-пропускателния пункт. Дежурният хвърли разсеян поглед на документите на шофьора и му ги върна. Железните врати се затвориха. Летището бързо се изтърколи под гумите и скоростта на движението го отхвърли назад.
Вляха се в потока коли, проточил се по шосето.
Десет години не бяха се събирали така, всички заедно. Понякога се срещаха по аеродрумите за минутка. Разменяха по някоя дума, но времето все не стигаше.
Всяко прелитане, среща и отлитане ставаше така скоротечно, че те се уморяваха от това непрекъснато бързане…
Докато ги чакаше, майорът се разхождаше по бетонената пътека на рульожката от щаба до тополите. Той не беше виждал летището така безлюдно и тъжно.
Сякаш хората го бяха напуснали завинаги.
Рукна дъжд. Метеорологът се подаде от кулата, видя го да крачи сам в дъжда и се провикна:
- Време слънчево, другарю майор, с редки гръмотевици, без дъждопревалявания! Вятърът се ориентира безпогрешно по световните посоки…
Шегата не го докосна. Скри се под терасата, заслушан в звъна на дъждовните капки.
Гледаше ги как се разпръсват след удара, образували водни пръски, и си спомни деня на отлитането - сам го беше нарекъл така. Валеше и тогава, но не пролетно, стихийно, а бавно, тържествено, пък и капките бяха толкова ситни, че даже не можеха да се забележат, образуваха само една мъглява пелена. Есенен ръмеж, предизвикан от “фрактусите”, както казват понякога метеоролозите.
Както всички приятели, и той беше извикал две таксиметрови коли от близкия град. Те го чакаха. В едната захвърли новата си “пеперудена” шапка и каза на смаяния шофьор да ги следва.
Сам седна в първата.
Когато пресякоха реката, летецът се обърна. Поиска за последен път да обхване с поглед цялата тази земя, наречена училище…
- Къде витаеш, майоре? - Евлоги се е надвесил над него.
От двете страни на автобуса прелитат позлатените клони на ябълковите дръвчета, почнали есенното си разсъбличане. Вятърът гони по шосето окапали златни листа и над техния безкраен поток се плъзгаха колите.
Евлоги разтърси рамото му.
- Къде мога да бъда - отговори майорът, - освен да се друсам като тебе върху една седалка на “предоставения ни за целта” автобус.
- Белееш! - не мирясваше Евлоги и разроши косите му. - Казват, било признак на благородство!
- Успокоение за слабохарактерни. Какво ти благородство, бе човек…, стареем!
Евлоги се смее и очите му се скриват зад тежките клепачи.
- Вижте го, бре хора…, старец! - крещи така, че всички го чуват. - Няма старост за нас! Чуваш ли, няма старост! - реже въздуха с ръка. - Докато летим. - Сяда, прегръща го вече съвсем тихо, само за него, шепне: - После ще остареем… изведнъж. Или просто ще рухнем - спира, поема си въздух продължително, сякаш часове е бил лишен от кислород, и допълва: - Не от друго, от мъка ще рухнем… по летището и небето, без които не може да се живее!
Перилата на новия мост на Марица преминаха през стъклата като почетна стража. Реката влачеше мътните си води. По желязната конструкция висяха разноцветни флагове и светлинни реклами, останали от закрития вече мострен панаир.
Автобусът забоботи по нагорното. Клоните на позлатените дървета се разтвориха и откриха терасите на ресторанта. Едва забележими струи дим се цедяха през листата на дърветата.
Горната тераса беше запазена за юбилейната им вечер. Светлините на кехлибарените лампи плискаха върху кристала, разпръскваха се и чашите се пълнеха със звезди.
Насядаха. Събраха се на групи, както някога излизаха в отпуск. И по това майорът долови полъх от миналото.
Загърмяха бутилките. Неспокойното шампанско шумеше и преливаше в чашите.
Вдигнаха се тостове и не усетиха как дърветата си подадоха ръце. Листата им потъмняха, ограбени от нощта.
- Другарю старшина, командвайте за вечерна проверка!
Майорът вдигна очи и срещна очакващите погледи на летците. Той беше първият старшина на випуска. Имаше още двама, но те не бяха тук.
Надигна се. “Никога не бяха ми напомняли за времето на вечерната проверка!” - помисли си. Застана в средата на терасата и подаде команда. Летците наскачаха. Това бяха те. Нямаше вече нинакво съмнение.
“Времето не ни е ограбило!” - помисли отново, докато наблюдаваше как всеки заставаше на своето място. Прие строя. Обходи с поглед редиците. Нали беше “майката” на ескадрилата.
- Оправете си колана! - направи забележка. Е, нямаше никакъв колан, но вечерна проверка без слабости не биваше да има.
“Никога не са били така сериозни!”
- Вечерна проверка, почни! - гласът му прозвуча тържествено и строго.
Останали сами, жените гледаха, смееха се, ръкомахаха, като че се намираха в цирка, в очакване на поредния номер на клоуните.
- Курсант Бахаров!
- Аз!
- Григоров!
- Аз!
- Тръндев!…
Никой не се обади. Зареден с напрежение, въздухът се вплътни.
- Загина при изпълнение на служебния си дълг! - прозвуча глас от строя.
Жените се смълчаха. Усмивките им изчезнаха като угасени светлинки. Една след друга те станаха, отпуснаха надолу ръцете си.
Роди се втори строй. Съсредоточен, сериозен, готов да следва неотстъпно първия…
Проверката продължаваше.
- Курсант Генов!
- Загинал! - отговаряше строят.
- Радев!
- Аз! - летяха гласовете…
И в тези кратки минути на проверка майорът си спомни всичките онези дни от училището. Те преминаха през съзнанието му със скоростта на светлината, неуловими. Всичко имаше в тях. И радост, и мъка. Успехи и трудности. Върхове и снижения.
“Каквото и да се случи с нас - мислеше летецът, - ще идват такива часове, в които ще се откриваме непроменени от годините и живота. Същите вдъхновени и стремителни момчета, възпитаници на Военновъздушното училище. Дръзки завоеватели…”
Запяха. Движеха се в кръг, притеснени от ограниченото пространство на терасата. А бяха навикнали на летищен простор - накъдето и да погледнат да виждат само една преграда - хоризонта. Те пееха и мислеха за него, за изгорялата трева и вятъра.
Пееха същата песен, с която започваха всеки нов ден в училището:
Раницата уставно скатана,
на войника спътник неделим…
Вечерната проверка завърши, но вместо в леглата насядаха по местата си.
В средата на масата бяха поставени още пет чаши, до които никой не беше се докоснал.
Напълниха ги. Летците минаваха и се чукнаха с всяка от тях. След това Евлоги взе таблата, на която бяха поставени, наклони я и те се разбиха със звън върху мозайката - така, пълни и недокоснати.
Светлините на неоновите лампи, уловени в парченцата кристал, се превърнаха в разпилени бисери.
Преваляше полунощ.
Клоните спяха. Спяха и позлатените, ограбени от мрака листа. А луната сипеше сребро. Светлината й раздвижваше сенките и неподвижните клони на дърветата добиваха измамливо движение, сякаш заспалият някъде вятър се е пробудил за миг и се протяга.