СИАН И КИТАЙСКАТА ПРИЗРАЧНА АРМИЯ

Наталия Бояджиева

Из „Светлина от Изтока”(2016)

Двадесет и трета част

Седем вечерта е. Слизаме във фоайето на хотела - Аманда вече нетърпеливо е там. - Бързо, в осем започва шоуто на музикалните фонтани! Най-големите в Азия!

Изнасяме се за миг на улицата и заставаме в очакване на такси. Времето тече, ще закъснеем за началото. Трескавото очакване се предава и на нас двамата. Най-после - едно такси спира и ние се понасяме из вавилонската надпревара. Разстоянията са големи, пътуваме дълго…

После спираме внезапно и хукваме след водачката ни, лавирайки между колите. Насреща се е ширнал безкраен площад, пълен с народ под смрачаващото се небе.

В дъното на площада се очертава конусовидният силует на Пагодата  на Голямата дива гъска, строена през 652 г. Ступата е будистки монумент, съдържащ реликви - както се смята - от историческия Буда и други реализирани учители.

Според будистките учени тя представлява самият просветлен ум на Буда. Участието в изграждането на ступа, обикалянето и медитирането около нея, дори и самото фокусиране на ума върху нея носи благословия и е част от будистката практика.

Но това научавам по-късно, а сега бързаме да заемем места върху ивиците суша, оставени за зрителите насред фонтаните. В този момент гръмва музика и остри цветни струи бликват навсякъде около нас. Стрелкат се като саби към вече черното небе. Не мога да повярвам - виенски валс, Щраус, хубавият син Дунав - тук, насред Азия, където с години не бях слушала европейска музика на обществено място.

Огромно въодушевление ме обхваща - за миг се чувствам у дома си… Носталгия и гордост ме изпълват - ето, всички слушат нашата музика, музиката, с която съм израснала. Оглеждам се наоколо малко отвисоко - никой не ми обръща внимание на европейската гордост; вече бях забелязала, че не се впечатляват от чужденците…

Подобно вълнение изпитах по-късно и в Пънлай - на единствения симфоничен концерт, изнесен за трите ми години китайски живот. И пак бях щастлива в самотната си гордост…

Не съм сигурна, че присъстващите на великолепното светлинно представление разпознаха Щраус. Веднъж Сун беше нарекла един от клавирните концерти на Чайковски - китайска музика. И много се засрами, когато разбра, кой е композиторът. - Нас така ни учат в училище… - притеснено обясни приятелката ми.

Но беше прекрасно - ах, колко прекрасно беше… Светлините се сменяха ту бързо, ту меко преливаха, водата избухваше като гейзер или водната пара се стелеше като воал над нас. На моменти струите изглеждаха като огнени пламъци. Цветовете на Китай - редуваха се жълто, червено, лилаво, зелено и синьо, и всички техни нюанси.

Между потоците, разливащи се нагоре, прозираха малки човешки фигурки, застинали в захлас. Зад гърба ни се чуваше грохот на водопад; водни стрели с различна височина се стрелкаха от всички посоки. И винаги в такт с музиката. Подвижни лъчи от прожектори разрязваха нощното небе. Прелест. Извисяващо духа.

Сменяха се различни класически мелодии, имаше, разбира се, и китайски. Вече бяхме мокри до кости. Сианчани изглеждаха впечатлени и доволни. А аз летях.

В дъното на площада, зад водната стена, блестеше ярко осветена Пагодата на Голямата дива гъска. Тя е будистка мощехранителница, издигната през 652 г., през династията Тан.

Оригиналната пететажна конструкция е от трамбована пръст, облицована с камъни. Ала петдесет години по-късно тя се е срутила и е била възстановена от император У Дзетиан през 704 г. като са й добавили още пет етажа, така височината е достигнала 64 метра.

В нея се съхраняват пепел от тялото на Буда след изгарянето му, сутри и фигурки на божеството, донесени в Китай от Суан Дзан - известен будистки монах, учен, пътешественик и преводач. Пред портите на храма и сега се издига негова статуя.

Когато музиката спря, тръгнахме бавно в ноемврийската вечер. Но усещането беше за чисто лятно време - разлистени дървета, топъл въздух, наситен с очакване за луда нощ, безгрижно разхождащи се хора… Един много различен ноември.

Отнякъде изплува Ева и се присъедини към компанията. - Къде обичате да ходите с приятели в събота вечер? - Да ядем! - с блеснали очи отговаря Аманда.

Донякъде очаквах такъв отговор, който би бил обичаен за малкия Пънлай, но мислех, че в големите градове е по-различно… Желанието да се събереш с приятели за едно добро похапване е доминиращо, независимо и от възрастта.

Няма го нашият обичай на упоителни разговори по женски на чаша кафе или бурни танци в смесена компания. След толкова глад през вековете, тук храната е на особена почит и е издигната в култ.

Аманда предложи едно заведение, предпочитано от нея, и се отправихме натам за късна вечеря.

Прекосихме половината град и след около час път пристигнахме в една приятна, голяма и доста пълна закусвалня. Докато ни носеха най-разнообразни ястия от сианската кухня,  Аманда ни обясняваше кои съставки на храната за кой орган за полезни и дали помагат повече на жените или на мъжете (повечето китайци са добре запознати с тази информация и я имат предвид при избора на продукти). После тя се загледа замислено в нас и неочаквано каза: - А някога сте били млади и хубави…

Погледнах я смаяна - тя седеше ведра и спокойна, напълно дружелюбна, никаква ирония в изражението. Елемент от чара на Китай е неговата непредвидимост. Но Овенът в мен се разбунтува и отговорих спонтанно и саркастично: - А сега сме стари и грозни!

- Не - грозни - никога! - великодушно приключи темата момичето. Забеляза нещо в нас и ни го каза като констатация, без да влага никаква емоция - както правят хората около нея и както винаги са правили. Можем ли да й се сърдим… Спомних си, че много пъти съм се сблъсквала с тази детска непринуденост на китайците в общуването.

Никакви задръжки или скрупули - ако продавачката в магазина се впечатли от пълен клиент, тя може да го потупа с укор по корема - много си дебел! Виждала съм китаец с удивление да подръпва космите по ръцете на бял човек, сигурно за да се убеди, че не са залепени… Изглежда му като дивак от джунглата. Не са виждали нищо такова, тяхната кожа е природно гладка. Но също и ако забележат, че някой е красив, му го казват с искрено възхищение.

Не можем да нанасяме нашата ценностна система върху чуждата и да очакваме да съвпаднат, а в резултат да заключаваме, че не ги разбираме. Който познава себе си, познава и другите.

Опознай хората докрай - мислех си - погледни честно и твърдо и тъмните, и светлите им страни и разбирането ще дойде само. Можеш да познаеш само онова, което си в състояние да обичаш. Няма мъдрост без любов.

Минахме през огромния осветен площад, пълен с хиляди хора, които играеха вечерна гимнастика, други танцуваха или упражняваха тайчи. Лицата им изразяваха уютното спокойствие на хора, потопени в обичайни ритуални действия. Всеки може да се включи в масовото изпълнение по всяко време, дори да не знае точните стъпки. Отвсякъде звучат различни музики според вида танц.

Топло е, на никого не му се прибира. Картината ми е позната от Пънлай, но тук мащабите са несравними. Огромното множество сианчани от всички възрасти, наистина повечето жени, извършваше едновременно едни и същи движения.

Подейства ми хипнотично, тази сплотеност е заразяваща - когато съм сама, не пропускам възможност да се присъединя. За тях, предполагам, е важно да знаят, че всяка вечер в определено време могат да дойдат на това място и да се слеят с групата познати и непознати. Те се чувстват едно семейство. В този момент всички са равни - никакви социални или възрастови различия. Никой специално не ги организира. Просто така е било, така трябва да бъде и със сигурност така ще продължи.

***

Планът за следващия ден е - най-после! - посещение на Теракотената армия - Осмото чудо в света. Странно и призрачно място…

Станахме рано - див детски възторг и ентусиазъм не ми даваха мира. Колата с Аманда вече ни чакаше пред хотела. Потегляме. Пътува се дълго, почти два часа.

Обичайният полупрозрачен перлен въздух и неясно слънце. Девойката седи до шофьора и си приказваме по целия път. - След малко ще вземем и моя приятел - казва тя някак между другото и бързо добавя: - Ще ми кажете дали е подходящ за мен.

Трогнах се от доверието, знаех си, че не е случайна приказка. Колко ли близки ни чувства, за да ни помоли за такава преценка…

Скоро колата спря и един симпатичен младеж седна при нас. Запознахме се, но разговорът замря до тук, тъй като той не знаеше английски. Нашето момиче само разбра, че няма как да го опознаем и по-късно не повтори молбата си, за голямо мое облекчение. Приятелки в Пънлай са ми искали мнението за техни избраници, но не и след толкова кратка среща. Говорим си много за живота, често чувам въпросите: - Натали, как мислиш, по какво да позная мъжа на своя живот, какво да търся в него, кое е най-важното за един щастлив брак? -

Отговорността ми е голяма, те ценят мнението ми. Веднъж спечеленото доверие ме прави част от техния свят. Китайска мъдрост казва: „Да ти се доверяват, означава да те обичат”.

Ето, наближаваме най-после мечтаната цел. Пред входа ни спира погледа внушителната статуя на първия китайски император - обединителя Цин Шихуан. Извисил се високомерно над тълпата, сочи гордо напред, а с поглед се опитва да обхване като че ли цялата си империя. Сега тя е огромна, със сигурност би се гордял с напредъка и постиженията на наследниците си…

Когато младият Ин Джън става владетел на княжество Цин, за по-малко от двадесет години той успява не просто да завладее останалите седем враждуващи китайски княжества, но и да ги обедини. Така възниква първата централизирана феодална държава в света. Княжество Цин е голямо и богато на ресурси, има силна и добре въоръжена армия. Князът приема титлата „шихуан” (първи император). Младият император води победни битки на юг и се отбранява на север от хуните.

За защита от степните племена той нарежда изграждането на Великата китайска стена - единственият градеж на Земята, който се вижда от Космоса. Други негови заслуги са, че въвежда паричната система, уеднаквява мерките и теглилките, строи пътища в новата империя. Противоречиви мнения буди налагането на писмеността на княжество Цин, при което са унищожени всички останали разнописи на йероглифите и книгите, написани с тях.

Подбрани са само „полезни” за идеологията книги, които оцеляват за поколенията.

Не научихме нищо от това от нашия нов гид. Аманда ни избира екскурзоводка сред дружината, насъбрана в очакване. Тя самата няма да влиза с нас, идвала е много пъти тук - ще ни изчакат отвън с приятеля си. Гид с английски - истинска мечта в Китай, но на това място са много…

Над два милиона души годишно се стичат от цял свят тук, при това смайващо откритие.

Млада жена, смотолевено английско име и - напред. Бърз разказ на чинглиш (китайски английски - идва от ироничното съчетание на Chinese - English), още по-бърз ход, учтиво, но нетърпеливо изчакване като се зазяпаме някъде…

Нашият Вергилий ни превежда от зала в зала, тук наричани ями, а на най-интересното място дори ни направи снимка. Ако не беше водачката ни, щяхме да стоим до вечерта в захлас пред това подземно бойно поле.

Отделните му части се преливат толкова естествено една в друга, че звучат като едно цялостно произведение и резултатът е поразителен с усещането за завършеност, баланс и пълнота. Теракотената армия на сънищата. Цели 2200 години осем хиляди войни и коне в естествен ръст мълчаливо пазят покоя на Цин Шихуан.

Вкаменени от зъл магьосник мъже, които до преди малко са говорили и дишали. Те и сега сякаш са живи…

Това е фундаментът, без който нито изяществото, нито талантът, нито трудолюбието, нито щастливото стечение на обстоятелствата могат да обяснят феномена Китай.

Единствената страна в света, която някога е имала цяла армия, направена от глина. Изкуството може да осигури най-добрата гледна точка, от която да се разбере изцяло съдбата на един народ.

В предверието на първата зала ни посреща странна двойка - уголемено копие на един от древните войни, хванал за ръка момиченце от съвременен Китай. Мъжът е висок 7,2 метра и тежи 654 килограма, а детето е с височина 4,5 метра и тежко 208 килограма.

Гигантските марионетки от различни епохи са представени на Олимпийските игри в Пекин през 2008, когато са изиграли история за грижа, приятелство и мир, в синхрон с концепцията на Олимпийското движение.

Идеята е да представят нагледно връзката между миналото и настоящето. Двете марионетки са най-големи в света и целите са изработени ръчно.

Очевидно владетелят обединител твърде много е обичал себе си - още с възкачването му на престола (на 13 годишна възраст), започва работата по височайшето му погребение - много преди неговия житейски залез. Било е 246 г.пр.Хр. Неговата надгробна могила и до днес е най-голямата в света.

В цялостното й изграждане в продължение на 40 години са участвали над 750 000 работници. Тайната на погребалния комплекс се съхранява толкова дълго, защото императорът е наредил да бъдат избити и погребани заедно с него и всички архитекти и надзиратели, които са знаели твърде много за мястото на вечния му дом.

Министри със съпругите си и многобройна свита от слуги също са били убити, за да служат на величеството в отвъдното. Животът им е бил лишен от смисъл без господаря, а смъртта се е приемала като друга форма на съществуване. Днес са открити стотици трупове във всяка от трите гробници.

Мавзолеят е на около километър и половина от армията и все още не е отворен, носят се само легенди за несметните му богатства - злато и скъпоценни камъни, както и за реките от живак, които текат под земята… Не се знае кога ще бъде разкопан - китайското правителство, вероятно с ЮНЕСКО ще решат това.

Теракотените войници заместват хората като погребален реквизит. Те спасяват живота на осем хиляди души, които не са принесени в жертва и надхитряват тленността като остават вечни стражи на владетеля.

В най-стаените дълбини на земята, под могъщите корени на вековни дървета повече от две хилядолетия се спотайва цялата тази огромна гвардия… Поезия в глина…

Предизвикателството е било да се направят глинени хора в естествен ръст като никой дотогава, а и след това не е правил такива. Уникално е и друго - как осем хиляди лица са индивидуализирани. Двете по-малки зали (изкопа) подготвят госта за преживяването в главната. Споменът ми от голямата яма е съпътстван от едва доловимата миризма на пръст и екота на стотици разноезични гласове и възторжени възгласи в покритата зала, размесени като че ли с гласовете на хилядолетните стопани, чиито покой е смутен завинаги. Последният им отрязък на този свят се оказва безкраен. Безсмъртието е постижимо, както и вечността.

Въображението ми донася отнякъде тържественото биене на бойни барабани, тропота на маршируващи мъже и гръм от трополящи колела и копита.

Наистина е магично. Вглеждам се внимателно в различните лица, изразяващи всякакви характери и забравям, че са от пръст. Такива хора са живели, учили са, създавали са семейства, воювали са, постигали са и своите малки лични победи, и големите - цел на военачалниците и завоевателите, а някъде далеч са ги чакали жените и децата им.

Натрупали са жизнен опит и истории, които бих искала да науча… Какви са имената им, семействата им; били ли са обичани… Тайната няма да бъде разбулена никога. Напълно реалистични, със спокойни изражения.

Разнообразието е огромно. Някои изглеждат добродушно, а други - лукаво или високомерно, има весели, спокойни или тъжни, с повдигнати вежди. Стрелците са концентрирани и уверени. Но общото е достолепието, самоувереността и съзнанието за значимост на делото им.

Простота и минимализъм, чисти черти…

Защо ли почти всички леко се усмихват - връщат се от победна битка или пък за тях е голяма чест да бранят императора и в отвъдното. Във времена, когато човешкият живот не е имал висока стойност, те са изпълнени с чувство за гордост и собствено достойнство, с характер и дух.

Погребалната почетна гвардия, създадена от хиляди майстори грънчари, е разположена в три огромни подземни помещения, разделени на по единадесет коридора. Дълбочината на ямата е седем метра, тя е дълга 230 метра и широка 62 метра. Войните и офицерите в пълно бойно снаряжение заемат обща площ от 22 000 квадратни метра.

Заровени са също и 130 колесници със 150 ездитни и 520 товарни коня. Открити са и невоенни хора - служители, акробати, артисти и музиканти. Фигурите - копие на императорската армия, както е изглеждала в онези дни на великолепие и мощ - са в бойни редици, изправени върху тухлена основа и разделени от пръстени стени. След това подземните коридори са покрити с широки дървени дъски, върху тях се застилат рогозки и се затрупват с пръст.

Статуите, които тежат по над триста килограма, са изпечени при много висока температура - 950 - 1050 градуса, за да им се придаде якост. Глината е била достатъчно здрава, за да се направят двуметрови хора. Червена, лепкава и здрава - най-добрата теракота.

Главите, ръцете и телата са кухи, но краката са плътни, за да стои фигурата стабилно. Когато са започвали работата, на майсторите им е било ясно, че ще заплатят с живота си, ако не могат да се справят. Работата е там обаче, че и след като са изпълнили прекрасно сложната задача и са издълбавали името си в меката глина, те трябвало да се простят с живота си, за да не издадат тайната.

Днес ние вече я знаем: първо са удряли глината, докато омекне. Слой след слой са я напластявали, за да изградят цялото тяло. Имали са калъпи за ръцете и ушите, но торса са изработвали на ръка. Изчаква се след всеки пласт, но не прекалено, че да се напука. Идеалната температура за изработването на статуите е двадесет градуса. Но как да я поддържат целогодишно… Използвали са стари пещерни жилища с постоянна температура за съхненето, след което са ги изпичали в пещи.

Наблюдавам със завист реставраторите, които пред очите ми възстановяват пазителите на вечността в пълния им блясък и величие. Те са потънали в своето дело на малки осветени участъци сред призрачната армия. Нито една от фигурите не е намерена здрава, хиляди фрагменти очакват да бъдат поставени на място. Но и цветовете са проблем. При току-що извадените след 2 200 годишен сън войни цветовете изчезват за една седмица, а понякога - и за минути.

Лакът е едно от богатствата на древен Китай, знаели са, че може да устои в продължение на векове. Бил е „пластмасата” на античния свят. Само императорът е можел да си го позволи. Сокът се добива от лаковото дърво - след шестата година от посаждането му като от едно дърво се извличат едва десетина грама смола.

При отварянето на шахтите, от атмосферния въздух влагата на лака се изпарява, той увлича и боята под него и тя се лющи на малки люспи. Учените използват днес най-модерни технологии, за да определят как са били оцветявани теракотените мъже - копие на императорската гвардия, както е изглеждала в онези дни на великолепие и мощ. Една вечна виталност.

До един от изложените мечове прочетох следното: „Научните изследвания разкриват, че повърхността на мечовете съдържа хром с дебелина 10 - 15 микрона, който действа като защитно покритие против корозията. Технологията за хромиране е изобретена от германците през 1937 и е въведена от американците през 1950, а се е появила в Китай преди 2 200 години! Не е ли изумително!”.

Около 40 хиляди бронзови оръжия, използвани в реални битки, са изкопани от ямите: копия, алебарди, бойни брадви, мечове, куки, лъкове, арбалети и стрели… Хромираното покритие е блестяло ослепително, когато предметите са изровени изпод земята. Металургията от ерата Цин е достигнала изключително равнище и производството на оръжия е започнало да се стандартизира.

Планината Ли (Lishan) е предпочетена за мавзолей заради богатата й геология - в северната част се добивало злато, а в южната - прекрасен нефрит.

Най-забележителното археологическо откритие на ХХ век е станало на 29 март 1974 г., когато местни селяни копаят кладенци. Те откриват няколко керамични фрагмента и древно бронзово оръжие. Това мигновено привлича вниманието на археолозите, които пристигат в Сиан на тълпи, за да продължат разкопките. Пострадал от историческото откритие се оказва единствено самият му откривател - Ян Шин Ман.

Само за него погребалната гвардия няма романтичен ореол. Държавата конфискува земята, която той обработва дотогава и създава огромна туристическа зона. Неблагополучният собственик на земята сам се превръща в експонат и като препитание му остава да седи в музея и да подписва за посетителите лъскавите брошури с изгледи от катакомбите.

Купих си и аз от книгите и се подредих на опашката за автографи. Но щом докоснах фотоапарата, умореният човек вдигна забранително ръка - какво ще стане със зрението му, ако милионите туристи започнат да го заслепяват със светкавиците си… Пазя си с гордост книгата със 130 страници прекрасни снимки и с автограф на откривателя.

Избрах си и глинено копие на коленичил стрелец с много изразително и одухотворено лице. Младият мъж е съсредоточен и уверен в уменията си на боец. Някога такъв младеж е държал истински арбалет в ръцете си. Много се радвах на статуетката, опазих я цяла до България и я подарих на сина си - студент по история. Той я пази като реликва.

Гледахме накрая и прекрасен филм за битките и величието на античен Китай в кръгово стереокино с огромни екрани. Обградена от всички страни от славната древност, се бях потопила напълно в нея. В един момент обаче насядалите на пода деца, доведени организирано да се възпитават в патриотизъм, изгубиха търпение и се разшумяха нетърпимо. Как да ги накарам да млъкнат - насочих апарата си напосоки към шума и щракнах със светкавицата. Изненадата беше пълна - осигурих си още няколко минути тишина…

Много от строителите са били погребани живи веднага след завършване на колосалния им труд. До костите са открити плочки с имената и родните им места. Жестокост, характерна за онези далечни времена, съчетана с вдъхновение и талант, вложени дух и сърце в изработката на вечните войни.

А ето и идеалът за добрия военачалник на философа Лао Дзъ:

Добрият пълководец
побеждава
и толкоз.
Той не смее
да прилага насилието.
Побеждава
и не се гордее.
Побеждава
и не се хвали.
Побеждава
и не се величае.
Побеждава
и не насилва.
Побеждава
и толкоз.

„Където и да отидеш, иди с цялото си сърце” - е казал Конфуций. Така отидох и аз при древните хора на Сиан.