ЮЛСКИ ВЕЧЕРИ
ЮЛСКИ ВЕЧЕРИ
Късно през юли настъпва нощта -
тогава в нивите
засвирват щурците.
В дърветата не трепват листа,
а до мене долита песента
на звънците.
Под асмата на нашата къща -
светулките светят като фенери.
Споменът все към нея ме връща,
когато тук са правили завери…
Вечер звездите са като пчели,
а пък небето е техният кошер.
Те падат през нощта като стрели
и в гнездата ще пронизват косер.
След зората бавно крачи денят,
който ще ми носи надежди.
Забравил съм вече сънят,
а над очите -
стряха са моите вежди.
ЛУНА
Луната като хлебна пита
на небето върху жарава се пече…
Тя сред звездите пак се скита,
а светлината между клоните тече…
Брезите сякаш са парафинени свещи -
забити са в преспи сняг.
Тук ветровете си дават срещи
и укротяват своя бяг…
Свраки в гнездата си зъзнат -
телата им жадуват за топлина.
Сутрин из двора те ще плъзнат,
за да намерят нещо за храна…
ЧОВЕКЪТ ЛЕТИ С ПТИЦИТЕ
Как завиждахме някога на птиците,
че не можем да летиме като тях!
И правихме като деца хвърчилата си,
за да гледаме как ще полетим…
Криле искахме да имаме -
и не виждахме,
че времето ни ги кове!
С ракети, Човекът,
меридиани
във Вселената нанесе!
И лети!…
Завиждат му сега и птиците,
че по-добре от тях лети.
Наша е земята!
Наша е луната!…
… И всички висини ще бъдат наши!
ПРЕВАЛЯ МЛАДОСТТА
В душата младостта изгаря като огън
и надеждата като сняг се топи.
Дните ми ще бъдат ли щастливи
и болка сърцето дали ще търпи?
Кръвта ще приижда като река,
а в очите ми пламък ще гори!
Гласът ми като вятър ще стене
и пак ще ме будят птици в зори!
Мечтите ми ще узряват като зърно
и плодовете ще се раждат с много труд.
Дните ми ще преминават бурно
и ще пазя в душата ми да не нахлува студ.
Младостта си ще я жаля и прежаля,
защото годините не мога да ги спра.
Животът ми като слънцето преваля,
а дните гаснат един след друг като искра!…
ТОВА ЗЕЛЕНО МОРЕ
Вървя по алеята и усещам дъх на водорасли,
а вълните се разбиват шумно о брега…
Колко хора с морето са се срасли
и се радват когато вали снегът.
Жално грачат гларуси в небето
и лениво размахват своите криле…
С тъга се пълни в този миг сърцето
и измаляват моите нозе…
Влюбените прегърнати се движат край брега
и снежинки летят край тях като пеперуди.
Те не могат да почувстват снега сега,
а сърцата ни бият като луди…
Лебедите се носят плавно над водата
и телата им блестят като пресен сняг.
Те са истински феи в синевата -
красят сред зима морския бряг…
Вървя и очите ми не могат да се нагледат
на това вечно зелено море!
Ще се радвам, докато съм жив да го гледам
и да ме пленява това Черно море!
ВЕЧЕР ВЪВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО
На доц. Петър Парижков
Търново ме прегръща в обятията си като жена
и трепти като звезда в моите зеници.
Дълга сянка протяга високата стена
и ме прегръщат по „Гурко” старите лозници…
В Янтра светлините трептят като в полилей
и къщите като в огледало се оглеждат във водата.
Царевец от камбанен звън като опиянен се люлей,
а Балдуиновата кула е позлатена от луната.
Стрехите - дълги мигли на девойка,
падат върху очите ти, Търново, когато заспиш.
Тишината пак се прорязва от гласа на сойка,
а ти в орбита по хълмовете се въртиш!
СМЪРТТА НА СТРОИТЕЛЯ
От кулата падна момчето -
и го грабна смъртта.
Всички наведоха глави -
онемяха скелите!
… Момъкът падна
като звезда
и угасна …
Кръвта му като бетона
остана в жилите съсирена.
Кулата пак си израсна -
бял паметник
без надпис му остана!
КАМБАНАТА ПЕЕ
Камбаната пее като момиче жетварка -
гласът й се носи в целия град.
Девойка, грациозна, върви по жарта нестинарка
и потръпват раменете й от сутрешния хлад…
Хората, забързани, на работа отиват
и в сърцата им отеква камбанния звън.
Сякаш себе си в него преоткриват
макар и да заглъхва далече, някъде навън…
Камбаната с песен душите им пречиства -
те щастливо крачат в светлия ден.
Животът им пред тях като книга се разлиства
и нека бъде радостен и благословен!
