ФРАГМЕНТИ

Драгомир Шопов

Гледам тревичката, по която блести сребърна капка дъжд. Чувствам, че живея.

Вървим със стария поет. Небето е чисто, без нито едно облаче. А той:
- Почнаха дългите дъждове!
- Какви дъждове? - питам. - Денят е чист, слънчев.
- Е, да - отговаря. - Но аз рано тази сутрин завърших едно стихотворение, в което заваля дълъг, дълъг дъжд…

На стола е приседнала умора с очите на майка ми, която току-що е омесила хляба.

На балкона кацна гълъб - съвсем близо до мен, на сантиметри недоверие.

Поетът винаги е поет. Само истински поет, след като е чул тревожната новина за варварски бомбардировки над мирни жители, може да напише: „Кратката новина болеше като кост, заседнала на гърлото на времето”.

Силен вятър събори саксията на балкона и прекърши телцето на пламтящото мушкато. Така става и с думите, които отглеждаме с внимание, докато някакъв душевен трус не ги събори от саксията на сърцето и ги прекърши може би завинаги.

Големият актьор имаше малка роля в една пиеса - на глухоням човек. Колегите му викаха, смееха се, обясняваха се в любов, плачеха на сцената, но аз незнам защо чувах само неговото мълчание. То ми говореше достатъчно ясно и въздействащо.

Само човек с чисто сърце и неопетнена съвест може да пише стихове за деца.

Най-трудно е да изградиш някого по свой образ и подобие. И доста неприятно при това, защото можеш да останеш разочарован, ако успееш.

Писателят няма почивни дни, понякога - и почивни нощи.

Можеш да си навредиш и когато мълчиш.

Колко много сложни и претенциозни думи затлачват понякога най-обикновената и простичка мисъл. Сякаш се срамуваме да назовем нещата с истинските им имена. Но нали, въпреки всичко, дървото си е дърво, потокът - поток, а мравката, която пълзи по тънката тревица, все още е мравка.

И лавровите листа повяхват.

Най-силна е мълчаливата клетва.

Селото, което запомних: пареща трева и тежък бивол, който лениво преживя нажежения зной.

Слънцето се провря между листата на асмата и падна на масата. Значи и то се подчинява на закона за земното привличане.

През отворения прозорец неочаквано в стаята връхлетя бял красив гълъб. Той кацна върху библиотеката, огледа всичко около себе си и после притихна върху масления портрет на мама, починала наскоро. Опитах се да му помогна да излезе, но гълъбът не пожела. Дълго, дълго стоя върху портрета. Бях сигурен, че това не бе гълъб, а мама, дошла да ме види. Късно вечерта гълъбът доближи до прозореца, кацна отвън на перваза и ако не беше завалял дъжд, сигурно нямаше да отлети. Дали този дъжд, тези сълзи на Бога, не бяха дошли да го подсетят, че небето го чака, че небето иска мама да се прибере там? Може би някога ще разбера това.

Детето се увлече по една пеперуда. Протягаше ръчици да я хване, тичаше след нея, на няколко пъти пада върху тревата и все не успяваше да я улови. Тя трепкаше току до него с красивите си крилца - прозрачни, с невероятни шарени точки в жълто, червено и синьо, минаваше над русата му главица, един-два пъти прилепна върху рамото му, сякаш й беше забавно да си играе с малкия човек и въпреки всичко да остава недостижимо свободна. По едно време детето се изгуби от погледа ми. Наоколо имаше остри храсталаци и то сигурно се беше провряло сред тях, гонейки отново красивата пеперуда. Да, така беше. След минута-две то се появи с издраскана бузка. Тънка струйка кръв се стичаше към врата му, а в очите проблясваха сълзи. Пеперудата излетя отново и спокойно се отдалечи. А човекът беше заплатил с болка стремежа си да достигне красотата.

Родната ми къща отдавна я няма. Там, където беше, сега има празно място, обрасло с трева и между нея тук-таме надничат някакви бели цветчета, сякаш сълзички от разплаканите очи на изгубеното ми детство.

Гнездата на дните ни стават все по-празни, все по-самотни. Колко рядко вече от тях зазвънява смях или се чува песен. Колко рядко някой човешки глас търси друг, без да успее да го намери.

Когато чета вестници, печатарското мастило почерня пръстите ми. Лесно ще ги измия. Но черното, причинено от грозните думи, от лъжите и оплюванията, от настървената омраза, от простотията в поместените материали няма как да се изтрие от душата ми. И денят ми почернява.

Почина мой добър приятел, известен интелектуалец. По пътя за гробищата ме настигна наш общ познат, който не се посвени да ми каже колко голям мръсник е бил починалият. Но на гроба му точно той произнесе грижливо подготвено слово, в което изтъкваше каква голяма загуба за всички ни е, че си е отишъл един умен, честен, великодушен и полезен за обществото ни човек. След погребението побързах да взема трамвая, като предварително се огледах да не би и говорилият на гроба да се случи отново до мен.

Смъртта - естественото продължение на живота.

Имам навика всяка сутрин, когато е възможно, да чета поезия, все едно дали от наши или от чужди автори. С поезия да започва денят ми. Наскоро пак разтворих книгите на скъпия ми приятел и чудесен поет Иван Давидков. Този път посегнах към неговата „Полетът на стрелата” - есета и наблюдения, озарени от светлината на поетическия му талант. Книгата ме върна години назад, когато бях преживял загубата на скъп човек. Иван знаеше това и ми поднесе току-що излязлата книга с надпис: „На Драгомир Шопов - с най-сърдечно приятелство, да преодолее болката и да обърне душата си към надеждата”. Какъв добър съвет - да обърна душата си към надеждата. Оттогава изтекоха цели 31 години и аз все се опитвам - кога успешно, кога не - да съхраня надеждата за нещо добро в себе си. Много е трудно. И става все по-трудно. Имам усещането, че моята възрастна вече надежда все повече избелява и изтънява… Дали пък няма да изчезне съвсем? За това писах в едно свое стихотворение за надеждата, което завършва така:

Оцелявай, каквото да става!
Трябва пример със теб да дадем!
А надеждата с мен побелява
и дано не изчезне съвсем.
Ние, човеците, сме изтъкани от надежда.

Всеки поет е пленник на красиви заблуди.

Само народ като българския, чиято душа е открита за красивото, за естественото, за чистото, може да нарече селата си с такива имена като Славейно, Белгун, Писаница, Бистрец, Проглед, Божурец, Подвис, Снежа, Греевци, Габрица…

В календара на нашата духовност съществува празник на поезията. Нека да го има, но аз предпочитам нейния делник - безфанфарен, неогласен, труден, когато тя се ражда.

Нито закони, нито постове, нито награди , нито пари могат да направят от някого творец.

Като студент по литература проявявах голям интерес към живота и творчеството на Христо Ясенов. Подготвях курсова работа за него и се обърнах към Чудомир с молба да ми разкаже нещо повече за поета. Чудомир бе добър приятел на моето семейство, а баща ми, съвестен адвокат, се беше заел с неговите съдебни дела. С дата 4 април 1963 година Чудомир ми пише: „Драги Драгомир Шопов, закъснях с отговора по склеротични причини, та ще прощаваш. С Христо П. Туджаров се запознах през 1906 година, когато постъпвахме в Рисувалното училище. Беше слабо, свито, наивно и крайно добросърдечно момче, което не проявяваше особени дарби в живописта. В Художествената академия продължихме заедно и доста време аз, той и К. Щъркелов бяхме неразделна тройка. „Пан” даже беше посветен на Щъркелов и аз съм от тези, които никога няма да повярват това, което му приписват, относно арестуването на Христо. Нашата дружба беше тъй чиста, че никога не мога да допусна лоша мисъл ни у един от нас. През последните години той се увлече в литературата и често ходеше у А. Страшимиров заедно с мене. И аз тогава пишех весели стихчета, та имахме едно тефтерче с колективно творчество от този род. То остана у Христо. До завършване Академията, където аз и Щъркелов му помогнахме, като му дадохме и наши етюди да изложи, Христо не беше се оформил политически. Беше весел, духовит, закачлив и все тъй чист и добросърдечен. Като закъсвахме, често се хранехме в гостилница „Етрополе” на ул. „Веслец”, където той имаше кредит. Като комунист се оформи в първите години на учителстването си. Аз тогава бях също учител в Казанлък и един ден получих писмо от него и Кюлявков, с което ме молят да сътруднича в „Червен смях”. Аз им пратих едно стихотворение, но понеже ми махнаха един куплет, обидих се и повече не им пратих. След това не се видяхме, не си пишехме и връзките ни се прекъснаха. Както виждаш, твърде малко мога да ти бъда полезен. Много здраве на татко ти и всички у вас. Чудомир”.

Незнам по чия поръка от централното фоайе на Българското национално радио бе демонтирано оригиналното пано с образа на великия Ботев. Скверни хора са го свалили, потулили са го, изплашени и стреснати от неговия остър поглед, от който не убягва нищо - ни подлостта, ни злобата, ни завистта, ни предателството, ни преклонената пред продажни властници главица…

У един автор, не помня вече кой, бях прочел следното: „Властта е камбана. Който я бие, не чува нищо друго.”

С всяка смърт на близък човек погребваме нещо от себе си.

В крайградската вила - зелените листа на тишината и сянката на птица върху мен.

Не винаги пътят на най-лекото съпротивление е най-лекият.

Покани ме в ателието си мой приятел-художник, един от най-изявените ни маринисти. Възхищавах се от новите му изящни платна, от които идеше шума на вълните, дочувах крясъка на гларусите и острите шеги на рибарите, изтеглящи тежките мрежи. Морското слънце позлатяваше прозорците на къщите, накацали на брега, току над водата. Художникът мълчеше до мен, сякаш да ме остави насаме със света, който беше сътворил. Накрая каза само това : „Цял живот не стига, за да се нарисува една вълна”.

Когато създава нещо, човекът на изкуството, бил той писател, художник, композитор, освобождава огромна духовна енергия и победил себе си, се чувства като откривател на свободата.

Колко трудно е понякога да се видиш такъв, какъвто би искал да бъдеш.

Незавидното съвременно състояние на България все по-често ме връща към прочетеното у великия флорентинец Николо Макиавели. Той пише: „Главните основи на всички държави са добрите закони и силната войска”. Къде са те сега у нас? Няма ги.

На едно място Стоян Михайловски - поетът, естетът, философът, моралистът, сатирикът, борецът срещу продажните политици и монархическата институция, казва: „Българинът е освободен, но не е свободен”. Повече думи са излишни.

Навремето, при царуването на цар Борис III, са звучали маршово думите „Боже, царя ни пази!” Сега, след като синът му Симеон, наричан от някои послушници цар, се завърна нежелан и отричан в България, се налага все по-често да звучат маршово думите „Боже, от царя ни пази!” Дано Бог да ги чуе.

Някога, когато бях ученик, учителите ни накараха да залепим страниците в учебниците по история, където пишеше за революционната дейност на комунистическия водач Трайчо Костов. Той вече бе обвинен във всички възможни грехове, изфабрикувани от другарите му в ръководството на Комунистическата партия. Не можах да забравя тези залепени страници, които сякаш пречупиха нещо в мен, накараха ме да се съмнявам във всичко четено и чуто по радиото, по митингите с режисирания възторг на трудещите се, дефилиращи пред партийните и държавни величия. Залепените страници! - един затворен прозорец към познанието и към истината, от която толкова много се плашат всички тоталитарни режими.

Какъв е този автор - четен или предпочетен?

Чух старият поет - хваленият, отрупаният с награди и почести - да казва: „По-добре жив, отколкото безсмъртен!”

Съдят за злоупотреба с пари. А за злоупотреба с доверието на читателя и слушателя? Медиите мълчат. И ръководителите им мълчат.

Веднъж на морския бряг възрастен писател съзрял един малчуган, който изумено гледал морето, явно за първи път попаднал при него с мама и татко. „Момченце, какво е морето?” - го запитал писателят. „Морето е едно голямо наводнение, дядо” - отвърнало детето. Никой не би могъл да го измисли по-оригинално и по-неочаквано от самото дете. А когато съумееш да го разбереш, да вникнеш в душата му, да намериш най-пряката пътечка до неговия невероятен свят, значи си постигнал много.

Истинският творец е длъжен да преодолява всички изпречили се пред него препятствия, без да се бои, че може да остане самотен в това преодоляване.

Какво неоценимо богатство, какви скъпоценни залежи се крият в думата, дори в най-обикновената. Дълг на творците, които боравят с думите, е разкриването на тези богатства, на тези скъпоценни залежи, които никога, при никакви обществени катаклизми не бива да бъдат погубени.

Голямото слово е като религията. Съпътства човеците, въпреки всички гонения, инквизиции, аутодафета, разпъвания на кръст и им помага да намерят себе си, без да очаква благодарности и похвали.

Би ми било обидно, ако този критик ме похвали.

Понякога препинателните знаци са по-изразителни от думите.

Самотата може да роди голямо творчество.

Отдавна, отдавна поетесата Мария Грубешлиева (и известна белетристка) ме беше поканила да й занеса свои стихове в списание „Пламък”. Бях млад, развълнувах се. Тя пое машинописните страници и започна да чете стихотворенията. В това време някой я приближи, опита се да я попита нещо, но, без да го погледне, Грубешлиева каза: „Тихо, чувам стихотворението”. Не - чета, а чувам! Надареният човек има повече сетива от другите хора, което сигурно е предимство, а може би и тегоба.

Гостуваме в драгалевската къща на поета Ламар. Говорим за някои писатели, един от които като нашия домакин е голям почитател на Бакхус. Усмихнат, с весели пламъчета в очите, чичо Лальо се протяга през масата, взима един молив и се опитва да го изправи, без да го крепи с ръка. Моливът, естествено веднага пада. „Е, тъй се бяхме напили с този човек, за когото ви думам, напихме се като моливи, не можехме прави да стоим”. Ха иди, че търси корените на ламаровия слог - единствен, неповторим. Като безкрайните му истории, като вкусните манджи, с които гощаваше гостите си, като хубавото му вино… И, разбира се, като неговата поезия. Казваше ми: „Драго, внимавай как пишеш, не гледай мен. Аз, каквото и да напиша, всичко ми печатат”.

Убеден съм, че много от характерните черти на автора се проектират в художествените образи, които той създава.

Един уважаван наш белетрист ми казваше каква темелна основа за всяка прозаична творба представлява майсторски поднесения диалог. Дотам, че диалогът спокойно може да се причисли към героите в книгата.

Нерядко нашият възторг се предизвиква от явления и личности, които недобре познаваме и недобре разбираме. Но които, по различни причини са на мода, макар тази мода да е чужда на националната ни същност.

Папагалското подражаване на модното - какво свидетелство за интелектуална немощ и слепота.

Колко е трудна и ненавиждана от някои т. нар. „модернисти” благословената килийка на класическия стих. И колко тя е непостижима за тяхната самовлюбеност.

Безименният народен творец и създаденото от него през вековете - какво богатство за нацията. И какъв пример за всеки писател.

Възрастта на талантливото произведение не се измерва с преживените от неговия автор години.

Най-трудно в изкуството се постига простотата.

Обществените катаклизми могат да умъртвят творческия дух или, напротив, да го възвисят.

Поддържах кореспонденция с възрастния поет Иван Мирчев от Стара Загора. Добър приятел на Николай Лилиев, Гео Милев, Иван Хаджихристов, той обичаше младите поети, дружеше с тях, съветваше ги. Понякога ми пишеше да го снабдя, ако е възможно, с някоя новоизлязла книга, която го интересува, но не е могъл да я намери в старозагорските книжарници. Веднъж ми заговори за големия руски поет Дмитрий Мережковски, един от най-видните декаденти в Русия. На младини Мирчев рецитирал с истинско вдъхновение баладата на руския поет „Сакия Муни” с ясно определен социален елемент - бунтарски по дух- което разгневило общинските власти. Бащата на младия Мирчев даже се опасявал, че може би синът му ще бъде арестуван за тази рецитация. Докато ми разказваше това по пътя към Аязмото, закъдето бяхме тръгнали, бай Иван неочаквано спря и сякаш поел назад през годините, с треперлив глас започна:

Той замлъкна горд. И чудо стана!
За да вземат камъка без страх,
Буда коленичи с увенчана
от красив брилянт глава пред тях.
Тъй, пред нищите, с душа смирена,
царят на безкрайната вселена,
Бог - великият, лежеше в прах.

После, в неговия стил на възпитан и деликатен човек, попита дали ще ме затрудни, ако намеря цялата балада и му я изпратя, щом се прибера в София. Запомнил само тази малка част от нея, която току-що бях чул. Разбира се, с удоволствие удовлетворих молбата му. През 1982 година, когато поетът си беше отишъл от нас, излезе стихосбирката му „Розовият хляб”. Получих я от сина му д-р Владимир Мирчев. Стихосбирката поставя отново някои въпроси, които са валидни за цялото творчество на поета: на какво се дължи хармонията на света; каква е загадката и истината за живота; дали душата се превръща в „издухано от вятъра листо”; какъв е споменът, който човек носи цял живот в себе си, когато много мили хора са си отишли и не знае „где сърцето трябва да почука”; как самотният може да намери себе си в толкова много „тъмни нощи с грейнали кумири”… Поетът бе щастлив, защото и възрастен, можеше да сплете гергьовски люлки за децата, защото чуваше песента на шуртящата вода и кръвта му повтаряше сякаш властния ритъм на обновителния пролетен вятър…

Добрият критик е длъжен да култивира любов към изкуството у онези, които представляват читателската или зрителската аудитория.

Преди години непримиримият литературен критик и мой добър приятел Иван Спасов беше казал, че гладът е най-великият революционер.

Самочувствие без покритие - каква трагедия за човека на изкуството!

Най-добър учител на писателя е народът.

По произведението на автора можеш да си съставиш точна представа за това, какъв човек е той.

През 1965 година се появи стихотворението „Към родината” от Атанас Далчев. За него големият поет признава, че го е носил дълго време в себе си и че идеята му е дошла много отдавна, когато преподавал българска история в една прогимназия и се е замислил за патриотичното възпитание на младите хора. Това забележително стихотворение е широко известно, аз няма да го цитирам, но се връщам към него, защото то ме подсети за една друга поетическа изповед, която според мен има предно място в поредицата от патриотични творби. Става дума за стихотворението на поета Йордан Стубел „Шуми Марица”. Днешните хора не знаят кой е Стубел. И откъде да знаят, след като нашата критика няма интерес към подобни сериозни автори и към създаденото от тях през годините. Осъдително поведение! Стубел не заслужава това. Съвсем накратко за него: роден е през 1897 година и умира през 1952. Възпява обикновените човешки преживявания, тревожи го липсата на хармония между личността и околния свят. При него е налице едно християнско смирение, което му помага по-добре да вникне в живота на бедните хора. Изпод перото му се раждат стихосбирките „Съдба”, „Сиротински песни”, „Богородична люлка”. Написал е и повече от 40 книги за деца. С основание се смята, че те са сред най-доброто в нашата детска литература. Ето стихотворението „Шуми Марица”, което цитирам изцяло:

Кажи коя си ти? - И бледна, и изпита.
Подземен вик тръби, браздят над теб копита.
И ето - пак е нощ - и дъжд, и стръв, и врани.
Минават знамена и бият барабани…

Къде отиват те? - Последни или първи?
По нивите и днес димят реки от кърви.
И ний вървим, вървим по черните завои,
за да израснем с теб и да умреме твои.

О, майчице земя - пресвята - ти си наша,
в поличби и любов гори пламтяща чаша.
Вървиш от векове - безсмъртна върволица.
Минават знамена - шуми под нас Марица.

Поезията е изкуство на образи, а не на сухи, умозрителни и лишени от емоции мисловни конструкции с претенции за оригиналност, в която е изгонено чувството.

Наблюдавах дълго време как един виден наш математик постоянно, без прекъсване, решаваше задачи в своя бележник. Беше така вглъбен в това занимание, че ме принуди да го попитам с какво толкова го запленява математиката. „С това - отговори - с каквото тебе те привлича и занимава стихотворението, неговата форма, метафорите, образите… За мен математиката е това, което е за теб поезията”.

Никога няма да забравя песента на родопските чанове. Колко отдавна беше, а сякаш вчера ги погалих с ръка, както бяха накачени в малката работилничка. Разля се вълшебна мелодия - сякаш река плисна, сякаш запя славей, притулен в здрача, сякаш женски глас позова милно някого… И не спират, не млъкват в душата ми чановете в Устово. Сигурно и Господ обича да ги чува…

Най-искрената, неподкупна и емоционално напрегната публика в театъра е детската публика.

Снегът просветля. Гората стана още по-бяла, по-приветлива. Сребърно трептяха клоните над мен и аз долавях с душата си опияняващата звучност на тяхната близост. По тях често подскачаха тънките крачета на врабци и други някакви пъстри птичета, които сякаш се стопяваха в пухкавите облаци от снежен прах, вдиган при всяко излитане. Всичко ми говореше, чувах гласовете на гората.

Доста след полунощ. Четях нещо, когато телефонът иззвъня. В тишината този звън прозвуча много силно и тревожно. Вдигнах слушалката и чух гласа на един от най-близките ми приятели, поетът Димитър Светлин. Помислих, че нещо лошо се е случило с него и търси помощ. Гласът му се усмихна: „Четох до късно, увлякох се, без да видя колко е часът. И реших да те чуя ей тъй, без нищо. Нали приятелството е денонощно” - каза. Успокоих се. Та той, поетът, е почувствал необходимост да звънне в този късен час на един приятел ей тъй, без нищо. Нищо ли е това?

Литературата не е танцувална зала, но не е и плац, по който може да се гази с кални фелдфебелски ботуши.

Все повече се отдалечаваме от своя корен, без да съзнаваме, че се отдалечаваме от себе си.

Съпротивата на думите е велико изпитание за твореца.

Колкото писатели, толкова различни светове. Едни приемаме, други - не. Но те съществуват и това е добре.

Беше толкова страхлив, че се боеше дори от сянката си, която го следваше по петите.

Какво значи вдъхновение? Не е ли преди всичко желание за работа?

Има случаи, когато героите в една белетристична творба влизат в противоречие с автора. Други пък са в съгласие с него. Във всички случаи талантливият писател предпочита да не се намесва в постъпките на героите си, да ги остави те сами да водят действието, а той само да записва върху листа всичко, което те вършат и говорят.

Най-доброто и най-трудно постижимото нещо между писателя и читателя е доверието. То трудно се печели и много лесно може да се загуби.

Страданието повече от всичко друго е в основата на най-значимите литературни творби.

Смущават ме, изпълват ме с недоверие патосните интонации, от които не е лишена поезията на някои поети. Имам усещането, че зад този патос се крие нещо, което поетите старателно прикриват - своето неможене, убогата си мисъл.

Когато откровено кажеш на един бездарен автор, че не харесваш или не разбираш това, което е написал, очаквай той да ти отговори: „Щом не ти харесва, значи съм успял!”

Винаги се измъчвам, когато не намирам време, за да кажа на жената до мен: „Обичам те!”

Злият човек никога не може да създаде красива поезия.

„Съмнявай се в това, което си написал” - ми говореше навремето уважаваният поет от Дряново Атанас Смирнов. И добавяше, че само бездарниците винаги са доволни от всичко, което е създало тяхното бездарие.

У незаслужено забравения днес белетрист Георги Караиванов, с когото често се виждахме и разговаряхме надълго, ме впечатли стойностния му роман „Боримечката”, в който има такъв епизод: Клисура е опожарена от турците, а оцелелите българи, прокудени от родното си място, се запитват с тревога:
- Стои ли нашето небе там?
- Небето… стои - отговаря някой.
- Щом небето стои, ще си изградим нова Клисура. Не бойте се!
Ето го несломимият български дух, ето я жизнената сила на народа ни. Да бъде благословен.

Много е важно писателят да умее да съкращава, да избягва разточителството на фразата. Тогава би постигнал по-добри резултати.

Кипарисът стърчеше в двора все такъв, откакто го помня. И зиме, и лете, и в пек, и в студ - еднакво зелен и еднакво смълчан. В съседния двор разцъфтяла бяла, весела, вишната се радваше на силното слънце. Отрупваха я птички, люлееха се по клоните, писукаха… Нито една птица не докосна острите и гъсти клони на кипариса, те не бяха удобни за бързи прелети и за кресливи гласове. Но вишната, макар и така щастлива и така шумна сега, щеше да прецъфти, да загуби очарованието си, а кипарисът пак щеше да бъде същият - извисен и смълчан, постоянен в своята строга зелена дреха, сигурен при най-големите студове и при най-яростните бури, които можеха да го връхлетят.

Емилиян Станев казваше: „Талантливият писател не се влияе от никакви школи и направления. Той, дареният от Бога, има силата и правото сам да бъде школа. Какво друго, ако не изключителна школа са гениите Толстой и Достоевски?”

Човек винаги изпитва носталгия по миналото, дори когато то не е по-добро от настоящето.

Славата понякога се оказва непосилно бреме за твореца.

Нужна е голяма сила, за да признаеш своята слабост.

Поправките, които писателят е нанесъл върху своята творба, също могат да ни разкажат много за него.

Безредието понякога е най-добрият ред. Моят приятел Георги Чавдаров, чудесен карикатурист, не даваше никой да припари до работната му маса и да сложи ред в разхвърляните по нея листове, моливи, мастила и тушове. Казваше, че така, както е оставил масата, така трябва да я намери, защото най-добре знаел какво му трябва в даден момент и как най-бързо да го открие. Какъв пример за ред в хаотичното безредие.

Авторът обича своите герои, нерядко отрицателните повече от положителните.

Интересен факт - поетът Х има по-добри успехи, когато превежда чужди поети. Не така стои въпросът със собственото му творчество, където успехи почти не се забелязват.

Съществува реална опасност собствената поезия на поета-преводач да е лошо подражание на голямата чужда поезия, която той превежда.

Когато убиват Алеко Константинов, поетът Кирил Христов е в Неапол. Преди да отпътува, той поканил своя приятел да заминат заедно за Италия, но Алеко бил ангажиран като адвокат с някакви дела на близки роднини и отказал. Ако беше приел поканата, Алеко щеше да остане жив. Потресен от тъжната вест за Алековата смърт, неспокойният поет Кирил Христов писал с наранено сърце от „дивашките условия на българския живот”: „У нас хиляди идиоти остаряват щастливо - само за да дадат повече прах на ветровете. Защо за един Алеко да няма място в тая земя?”

През 1959 година излезе „Романът на Яворов” от Михаил Кремен. Авторът помоли повече от 60 видни интелектуалци - поети, белетристи, артисти, музиканти, режисьори - да разкажат как са възприели книгата му. Ето мненията на някои от участниците в непубликуваната анкета, с която разполагам:
„Михаил Кремен е написал интересна, жива, увличаща книга, при това на хубав език, който е едно голямо качество на писателя. В тая книга има картини и образи, които не се забравят, до нас достига ликът на епохата. Това говори за рядкото умение на романиста и мемоариста да възкреси едно отминало време”. Проф. Петър Динеков
„Много нощи осъмвах с твоя роман. На нашата културна общественост ти направи достояние богат материал за живота на един забележителен син на нашия народ, на един поет, който вълнува и ще продължава да вълнува и любители, и специалисти - творци на духовни ценности. У тебе Яворов е разкрит внимателно, с деликатността, внушена от другарската симпатия, привързаността и уважението. Незная доколко ти съзнаваш значението на книгата си, но аз те уверявам, без каквото и да е преувеличение, че нейното появяване е едно от най-интересните събития в нашия културен живот през последните години.” Народен артист Владимир Трандафилов
„Прочетох Вашата книга с жив интерес и останах възхитен от великолепните страници, които има в нея. Особено ме вълнуваха съвършено противоположните образи на Мина и Лора - тези две жени, към които Яворов е изпитвал различни чувства. Едната е имала кротката светлина на звезда, а другата е преминала като мълния в живота на поета. Голяма е Вашата заслуга, другарю Кремен, че разкривате пред нас толкова неизвестни и толкова ценни подробности, свързани с Яворов и обществото, в което той е живял и творил. Много бих се радвал във втората част на Вашата книга да видя образът на Яворов много по-плътно даден, в неговия живот и в неговата поезия.” Веселин Ханчев, поет

Лятна вечер на Витоша. Небето над мен е съвсем близко, просто да го докоснеш с ръка. И пълно със звезди - едри, леко трепкащи, каквито никога не бях виждал в големия град. Само непресекващата песен на щурците ми напомняше, че съм на земята. Имах усещането, че звездите са толкова много, защото може би някой ангел или сам Господ им е разказал за чудните гласчета на невидимите земни певци и те са поискали да ги чуят сега, веднага, преди да е избеляло голямото небе.

Есен. Листата капят от дърветата като прокудени души и изчезват, без да успеят да помолят за милост разплаканата пръст.

Умният винаги се съмнява в себе си. Глупакът - никога.

23 май 2015 година. Никъде - нито по радиото, нито по телевизиите, нито в училищните дворове - никъде не звучи великият химн „Върви, народе възродени!”. А какво беше преди? Помните ли репетициите на училищните оркестри? Помните ли венците, с които кичехме образите на светите братя Кирил и Методий? Ако ги имаше сега тези венци, биха посърнали от сълзите на славянските първоучители, разбрали с велика скръб какво нечетящо, необразовано и продажно племе е населило територията на страдаща България.

Поетът Петър Караангов беше писал, че градовете са големи със своите писатели. Веднъж запитах Чудомир, току що пристигнал в София, какво има в неговия Казанлък. „Нищо няма - отвърна ми. - Когато аз не съм там, няма нищо”.

Какво бих правил, ако можех да се върна в началото на живота си? Дали бих имал сили и желание да го живея отново?

Колкото повече напредват годините, толкова по-бързо се сменят дните и месеците на календара, докато накрая не остане нищо за смяна.

Една птица прелитна в съня ми, а на заранта върху възглавницата си намерих птиче перо.

През 1829 година Виктор Юго чел пред група приятели, сред които Балзак, Дюма, Мюсе, Сент-Бьов, своята пиеса „Един дуел по времето на Ришельо”. Пиесата възхитила слушателите. Последвали бурни похвали. След четенето силният физически Александър Дюма грабнал Юго, вдигнал го с двете си ръце и извикал: „Ще Ви носим към славата на ръце!” Какъв добър урок ни дава една цивилизована нация, която показва как трябва да се ценят хората на духа! Подобно нещо се е случило и в Москва през 1880 година при откриване паметника на Пушкин. Знаменитата реч на Достоевски била посрещната с неописуем възторг. Един мъж целунал ръка на големия писател и припаднал от вълнение. Очарованото мнозинство наградило Достоевски с лавров венец, който той положил с дълбок поклон в краката на гения Пушкин.

В живота всеки трябва да върши това, за което е способен. Обущарят да изработва обувки, шивачът да шие дрехи, учителят да учи децата… Лошото е, че хора, които не са способни да вършат нещо полезно и нямат качества да бъдат политици, стават такива и от тях, за съжаление, зависи съдбата на можещите.

Едно птиче, кацнало на най-високите клони на дървото, непрекъснато огласяше махалата със своето звънко гласче. Защо ли беше толкова радостно? Дали защото бе доволно, че там, на най-високото, е недостижимо за страшния шум на изнервения град и че няма кой да попречи на свободата му да пее и да се радва на високия и чист свят.

Цяла нощ по улицата преминаваха тежко буботещи камиони. Наблизо бе започнал строеж и те пренасяха тухли, цимент, панели… Тези камиони отнесоха със себе си и моя сън и кой знае къде са го захвърлили. Оттогава всяка вечер очаквам той да се завърне при мен, защото ми се струва, че бе много хубав. А колко малко са хубавите неща в живота ни, пък дори само на сън.

Записал съм в бележника си нещо от Чудомир: „Ако бяха живи солунските братя Кирил и Методий в наше време, щяхме да ги направим лауреати, щяха да бъдат накичени с ордени, да имат домове в столицата и вили край нея, щяха да се разхождат с волги и мерцедеси и по три пъти да се развеждат. А те избързали да се родят рано, те са били гонени и преследвани приживе, а след смъртта им ги накичили с нищо незначещото звание „светии”, което не носи ни слава, ни ренти.”

Видях есента да се разхожда по тротоара с чадърче от жълти листа и с обувки от дъжд.

Каруцата бавно преодолява острия баир, а още има път пред нея. Не се сърди на кончето, коларю, задето едва-едва изкачва високото. Аз на каруцата съм натоварил огромен товар от спомени, а те тежат, тежат…

През 1876 година Виктор Юго пише пламенна защита за България: „Съвсем близо до нас - там, пред нашите очи - убиват, палят, грабят, трепят, колят бащите и майките, продават малките момичета и малките момчета, а съвсем малките деца, неудобни за продан, разсичат на две; изгарят семействата в къщите им; жителите на един град, например Батак, са били намалени в няколко часа от 9000 на 1300 души… Настанал е моментът да се издигне глас против тия зверства…” Пиша тези думи, изречени от гениалния французин и се сещам с погнуса за зловонните изявления на някои наши и чужди подкупни хора, че не е имало Батак. Не споменавам имената им. Пазя неопетнена чистотата на листа.

Спирам молитвено в църквата „Светия кръст” на стара Варшава. Тук, до една колона, е погребано сърцето на Шопен. В един миг, незнайно как, у мен зазвучава онази Полонеза на гения, която един поляк-патриот пускал непрекъснато по варшавското радио, докато германските самолети бомбардирали полската столица през Втората световна война. Полонезата на Шопен воювала с омразния враг, отмъщавала за поваления черковен кръст, за изтерзания народ, отмъщавала за ранена Полша.

На първи юни 1975 година се срещнах с големия гръцки поет Янис Рицос, току-що пристигнал в София. Разговаряхме за някои от най-новите му стихотворения, в които той настоява човечеството да не разреши престъплението, наречено водородна бомба, да погуби всички ни. Янис е съветвал хората да открият един безкраен булевард на мира и да го извървят целия. Запомних думите му: „Утрешният ден е днес”. После, естествено, разговорът ни се прехвърли към ужасния гръцки лагер на смъртта „Макронисос”, където поетът-борец прекарва дълги години и създава много от своите стихотворения. Там е каменно леглото, на което се спи, твърд като камък е хлябът, който се яде, от камък е самото слънце… Но там, именно там, затворниците дълбаят в пръстта едно име, вечно и свято - името на свободата, за да продължат своя поход по булеварда на мира. Пред нас е, мисля си, този безкраен булевард и ние вървим…

Големият талант не търпи компромиси.

Великите произведения на великите писатели раждат отново света.

Има автори, които не обичат да поправят и преработват написаното. Те или не са чели, или са забравили думите на Лев Толстой, който казва: „Не разбирам как може да се пише и да не се поправя всичко много пъти”.

Забележителен връх в богатото поетическо творчество на Емануил Попдимитров представляват неговите прочути женски портрети: Лаура, Ема, Ирен, Кристен, Ефросина… В любовните песни на поета усещаме нещо свято, някаква очистителна светлина струи от тях, някаква молитвена деликатност, изчистена от всичко земно. Човек чувства, че се намира в един приказен и красив храм, в чийто олтар са изографисани, потънали в лъчи, любимите женски образи, които излъчват божествено сияние. И разбираме защо за Гео Милев Попдимитров е „мечтателна натура”, за Теодор Траянов - „средновековен рапсод”, а за Людмил Стоянов - „най-нежният и задушевен лирик”.

Габриел Гарсия Маркес към любимата жена: „Аз те обичам не за това, което си ти, а за това, което съм аз, когато съм с теб”.

В мълчанието на сърцата ни се побира вселена от чувства, от обич и преклонение, от болка и сила, от клетва и вярност. Това е така на всеки Втори юни в обедния час, когато сирените на българската признателност пронизват простора, пронизват мислите ни… За да останем насаме пред лобни места и паметни плочи, пред върхове и обелиски, и да стигнем пречистени и всеотдайни до онези, които с кръвта си запалиха слънцето на свободата и ни оставиха своя живот и своята смърт като свещен завет во веки веков.

Някъде бях чел, че у писателя трябва да живеят двама душа - авторът и критикът. Справедливи думи. Критикът не винаги съумява по най-правилен начин да разчете и изтълкува сътвореното от писателя. Затова е от съществено значение самият писател да си бъде най-безпристрастен, отговорен и взискателен критик.

На едно литературно четене преди години били поканени някои от нашите най-известни и награждавани поети - народни и заслужили деятели на културата, лауреати на Димитровска награда, орденоносци, герои на социалистическия труд. Стихотворенията, които прочели, не направили кой знае какво впечатление на присъстващите. Съвсем друго се случило, когато накрая обявили името на един скромен, непопадал често в светлината на прожекторите поет, нито награждаван, нито хвален. Обявили името му и добавили „само поет”. Бил посрещнат твърде радушно от публиката, която харесала неговата поезия. Няма по-голяма награда за твореца от обичта и признанието на хората.

Лансирането на пошлото години вече трови духовния ни живот. С много пари са купени някои обявени за писатели люде, които ни най-малко не се свенят от своята незначителност и бездарие, а напротив, излизат по медиите, самоуверено поучават, съветват, споделят творческите си планове. Техните богати благодетели съдействат писанията им да се превеждат на чужди езици и те, представете си, да представят българското слово по света! Срам за културна България. И понеже имената на постоянно лансираните по този начин се набиват в съзнанието на хората от безкритични медии, някои вече започват да мислят, че това са наистина писатели. Нахални и напористи, някои успяха да се докопат до преподавателски банки в университета; други сътвориха слаби сценарии за филми, които бързо след излъчването им бяха забравени; трети съчиняваха своите недоносчета на спокойствие в чужбина - България явно не им е удобна и не ги вдъхновява; четвърти занимаваха аудиторията с пиянските си изцепки…. Тъжна картина. Страшно е, опасно е организираното бездарие. Сигурен съм, че въпреки всичко ще дойде времето на чистото, здравото и национално значимото българско слово.

Много черна нощ. В нея потъна дървото пред моята къща, скриха се отсрещните сгради, загубиха се стъпките на късните минувачи. Изведнъж яростна светкавица се заби като кама в тъмното небе, разкъса го, мракът просветля и си помислих, че понякога една светкавица стига, за да ни върне света.

Човек е най-истински в своя дом. Там е свободен и зависим само от близките си.

По-лесно е да говориш, отколкото да направиш.

Буден в полунощ. Това значи безсъние, което неусетно се трансформира в особен род творческа енергия. Значи спокойна тишина, ненарушавана от нищо и никого, освен от нервното движение на молива върху листа. Значи и самота, в която могат да се усетят преплетени здраво и неотделимо чути и запомнени думи, лица на мъже и жени, постигнати срещи и неискани раздели, осъществени планове и упорито незахващане с нещо наистина сериозно… Сега няма никой. Сега си сам. Полунощно сам. И, едновременно с това, удивително несам, щом всичко е в теб. Това всичко е много тежко и трудно понякога, но без него би било още по-тежко и по-трудно. Така че не се оплаквай, не се самосъжалявай, не очаквай милостиня! Съблечи товара от дребнави предразсъдъци, хвърли върху някой стол в ъгъла дрехата на всекидневната умора, наплискай лицето си с нощния хлад - на балкона или до прозореца - и започвай. Сега си по-възрастен с един ден и с една вечност, защото вчерашният ден е минал във вечността и защото вече е нов ден. Всичко е било - някога и вчера. Всичко ти предстои - днес и утре. Нали си готов? Листът те чака. Ти ще му довериш своите мисли, ще го населиш с думите си и той ще стане най-добрият ти приятел. Няма да се плашиш, ако някой се разгневи от написаното върху него и пожелае да ти потърси сметка. Няма да хленчиш, ако друг пък запали клечка кибрит, за да изгори твоите думи. Длъжен си да бъдеш силен и мъдър. И да продължаваш напред. Продължавай!

Критиката е тежък труд, особено съобразителната критика.

Колкото повече се трупат годините, толкова по-трудно разбирам случващото се около мен.

Вече и у нас се появиха игрища за голф и аз все по-често се сещам за изразителната народна мъдрост „На гол тумбак - чифте пищови”.

Една весела другарска закачка между двама забележителни писатели - белетристът Константин Петканов и поетът Асен Разцветников. Седнали в шумно кафене, те се сдърпали за нещо и Петканов казал, че стихове като тези на Асен той може да напише с краката си. Остроумният Разцветников веднага отвърнал: „Не можеш, защото с краката си ти пишеш своите романи”.

Понякога ме обхваща силно желание да емигрирам от себе си.

Искаш ли да се чувстваш истински свободен, стой по-далече от хората с власт.

С големия художник Евгений Босяцки неведнъж сме разговаряли не толкова за живопис, колкото за литература. Той беше пристрастен към творбите на наши и чужди майстори на словото и бе илюстрирал много от техните книги. Домът му буквално бе книжен дом, със стотици томове, натрупани до тавана по стаите и в коридора. За мен един от върховете на художника Босяцки е ръчно изписаният от него текст на Паисиевата история с изключително богати илюстрации. Този невероятен труд обхваща близо 300 страници с около 1000 рисунки. За съжаление, това уникално творение досега не е издадено! Никоя институция, никой творчески съюз, никоя личност с възможности не направи необходимото, за да грейнат с нова сила безсмъртните слова на Отец Паисий. А много хора - дейци на изкуството, министри, депутати, президенти - са запознати с тази творба на Босяцки и справедливо са дали най-висока оценка за стореното от него. И толкова! Босяцки си отиде огорчен и обиден. Паисиевата история стои заключена при дъщерите му, които страдат от незачитането на едно голямо патриотично дело, сътворено от техния талантлив баща.

Колкото един автор е по-значим, толкова той е по-скромен. Навремето художникът Йордан Керезиев, близък приятел на Вапцаров, го запознал със свои колеги художници. „Това е Никола Вапцаров, млад поет от моя край” - го представил той. Вапцаров се почувствал неловно и тихичко промълвил: „Абе, какъв поет съм аз?”

Прекрасният художник проф. Дончо Вълчев се пресели в по-добрия свят, но живи в мен останаха думите, които сме споделяли в неговото ателие. Той беше убеден, че в света на художника основното е обичта към човека. Само когато носиш тази обич, можеш да усетиш болката на самотния скитник, да дадеш живот на една уличка в Южна Франция, по която са оставили следи стъпките на Сезан, да покажеш небето над родното си село, изпълнено с неща, видени и усетени само от тебе. Тази обич води ръката ти, когато рисуваш тънки кончета, завързани сякаш за синкавия мрак, чрез тази обич ще усетиш замайващата стръмнина, издигнала се до една родопска къща… Дончо ми казваше, че най-трудно се рисуват ръцете на човека. Ето ги у него - ръцете на красивата жена, наметната с шал; ръцете на момчето, което държи бисерна мида; ръцете на майката, закрила с тях устните си, вероятно чакаща някого - може би надеждата… Виждам те, Дончо, виждам те с широката холандска барета близо до Айфеловата кула, край синьото море на Созопол, на прозоречната рамка в твоята селска къща. И още нещо виждам - бялата козичка, която си сложил като светло петно върху тъмните бои на времето в своите картини. Виждам те…

Николай Бердяев пише: „Свободата е дух и духът е свобода”. Кой е Николай Бердяев? Голям руски философ, автор на повече от 40 книги. Сред тях се открояват „Смисълът на творчеството”, „Философия на неравенството”, „Новото средновековие”, „Философия на свободния дух” и др. В основата на творчеството му е темата за свободата, допълнена с темата за творчеството. Бердяев започва като марксист, но скоро става водеща фигура на движението от марксизъм към идеализъм. Не приема болшевишката власт и отрича социализма, определен от него като „принудителна добродетел и принудително братство”.

Дали, мисля си, някога ще се върне онова българско време, когато учениците ставаха прави и сваляха шапки, щом край тях минава учителят.

Колко много въпроси у мен и колко душевни терзания, че не мога да намеря верните отговори.

Коя еуфория е за предпочитане - политическата или религиозната? А може би нито една от двете.

Колко трудно е да се научиш да живееш. Много по-трудно, отколкото да умреш.

Смъртта има добра памет. Никога не забравя за нито един от нас.

Пространството на културата - безкрайно и вечно.

И сега често разгръщам стихосбирките на Дамян Дамянов. Спомням си многобройните ни срещи, интересните разговори, надеждите и разочарованията, които си споделяхме. И отново чувам думите, с огромни усилия изговорени от него. И сред тези думи - болката и огорчението на ранимия поет, в чиято основа, наред с всичко друго, се крие един камък. Няма да забравя - седяхме с моята съпруга в кабинета на Дамян, а до нас, на библиотеката, погледа ни привличаше този именно камък. Неизвестни нови „демократи” след промените от 1989 г. бяха счупили прозореца на дамяновото жилище, хвърляйки голям камък и изразявайки с дивашки крясъци своето отрицание към всичко, което бе постигнала България. И към голямата поезия на Дамян. Очите му се бяха насълзили, той обичаше хората, вярваше в доброто… Тези гамени, тези анонимни „герои” с хвърления камък удариха по себе си, по своя морал, по своята съвест. В трудните години на прехода болният Дамян се чувстваше „на дъното на пъкъла”, но пак не губеше самообладание. „Не загубвай себе си!” - си заповядваше той. И като истински хуманист и мъдър човек успяваше да се издигне над политическата мътилка и да остане при хората.

На Боян Пенев принадлежат тези редове: „Един писател, който се съвзема от една похвала и умира от едно непризнание, всъщност не може да има никакво значение за живота и развитието на литературата…”

Когато в Испания убиват големия поет Федерико Гарсия Лорка, друг един голям поет, чилиецът Пабло Неруда, плаче за него, не може да се примири с тази смърт. На Неруда принадлежат теми думи: „Човешкото множество е било за мене извор на поука, урок на живота ми. Пристъпвам към него с присъщата плахост на поет, със страха на свенливия, но веднъж попаднал в неговата среда, чувствам се преобразен. Ставам част от истинското мнозинство, лист от голямото човешко дърво”. Има откровения, които не бива да се забравят.

Търсачите на истината у нас са много по-малко от търсачите на скритите надълбоко в земята златни, сребърни и незнам още какви съкровища.

Какво ли прикрива многоточието в едно изречение?

Съмняваш ли се, значи си на прав път.