ВРАТА

Магдалена Бояджиева

ВРАТА

Този свят е врата,
водеща в друга стая.
Със стени от вода.
Рибите са представа.

Птиците са корали
във море от сонети,
а небето е пълно със
летящи поети.


ИГРА НА ИДЕИ

Дадени са: слънце, облак, дървета, птици,
пеперуди, цветя, пчела.
И една скала на брега на морето -
символи в сън на жена.
Развий идеята в стих.
Жълтият цвят на слънцето -
фон за идея, която започва с пчела.
Дърветата - дом за птици.
Пеперудите са цветя.
Облак - легло за небесна любов.
Скалата - скулптура на жена.
И едно обезумяло от болка море,
разбиващо с грохот душата й…


ЖИВОПИСНА ИМПРЕСИЯ С ОБЛАЦИ

Когато се прибирам вкъщи
(без да бързам)
гледам в облаците -
къщи на дъжда.
Душата ми е пълна с облаци,
с безкрайно тържество
от облаци и светлина
в кaртина с балерини на Дега,
излъчващи искряща белота…
Тогава плавно се издигам,
лице покрила с облачен воал.
Градът под мен
внезапно се смалява,
съвсем като в картина на Шагал…


ПОЧИСТВАНЕ

Отдавна се опитвам
да подредя мислите си,
но не успявам - вместо това
подреждам вещите в стаята,
а после се чувствам
по-объркана отпреди.
Усещам,
че вътре в мен
всичко е в безпорядък -
мислите ми са се смесили
с нечии чужди мисли
и трябва да ги изваждам
една по една,
за да разбера мои ли са,
но са толкова пръснати -
някои откривам в килера
със старите ми съмнения
(където мразя да ровя).
Други намирам скрити зад спомени
или във стари чувства,
трети прибирам
от ъглите на съзнанието си
и ги поставям внимателно
върху рафтовете на душата
като се опитвам да ги подреждам
по същност.
Но в този миг -
часовникът иззвънява
и без да искам
събарям някои
от порцелановите си представи,
а стъклените фигурки на думите
се разбиват на хиляди късчета,
които започвам отчаяно да мета
от дъното на душата си..


СЪТВОРЕНИЕ

Този свят е начало на едно изречение -
безмълвно начало на вдъхновение,
влюбени атоми с нежно трептене,
хаос търсещ симетрия в мене…

Hашите мисли
зачеват думи
чиито значения
спят помежду ни.


МЪЛЧАНИЕ

Мълчанието е легло за думи,
които в тъмното събличам,
за да превърна във убежище
на мисълта, че те обичам.

Мълчанието е разпятие,
таванът - празен лист хартия,
на който всеки ден ти пиша,
в стремежа си да те открия.

Мълчание - зачатие на слово,
в легло постлано с безнадеждност.
Мълчанието ти е част от мен,
а аз съм част от миг на нежност.


КЪЩА

Тя живеела във къща
от безброй квадратни петъци,
със стени от понеделници
и недели тишина.

Мраморните дълги вторници
водели под свод от спомени,
а останалите дни -
към заключени врати.

В огледалните следобеди
тя стояла до прозореца,
а часовникът изрязвал
кръгове с пергел и ножица.

Чувала как някой ходи
до четвъртък и се връща
и тогава всеки петък
се превръщал в тяхна къщa.


СЪДБОВНОСТ

На майка ми Димитрина Бояджиева,
по разказа й „Повелители на времето”

Не можеше да го забрави.
Стъпките му кънтяха в душата й.
Отекваха в такт със сърцето й.
Очите му я изпълваха с щастие.

Още не беше милвал косите й.
Тя не беше обикнала още ръцете му.
Той пресече бавно площада,
за да стигне до нея.

Беше я търсил дълго,
преди да влезе в живота й.
Първо позна косите й -
на етиопска принцеса.


ЗВЕЗДЕН АКОРД

Ти отключи сякаш безкрая
с онзи звезден акорд на китара
и в квадрата на земната стая
бяхме само на крачка от рая.

Паяче малко изплете от мрака
стълба, стигаща до луната.
А когато се върна обратно -
залюля се безстрашно…

И по една невидима нишка,
сякаш бе допирателна,
то се спусна да свърже завинаги
душите ни и телата ни.

Любовта е съдба.
Светеща геометрия.
Небето е пунктуално.
И в безкрайна проекция…


СЛЕД ТЕБ

На татко

Някой оставя знаци за мен,
които да разгадавам -
поставя облак на покрива
или над планината,
но те отплуват в спомен и град,
в който не те познавам…
Долитат птици
и аз им давам трохи,
(те са само повод за нашите срещи).
Веднъж ги нахраних
с последната си надежда.
Една лястовица
направи гнездо в душата ми,
но си замина.
Нощем спях под крилото й.
Ти също замина,
но никога не се завърна.
Вчера видях гълъб на прозореца.
Днес една пчела падна уморена на прага.
Беше пътувала дълго, докато ме открие…
Вятърът посипа балкона с цветя.


НА Ф. ГАРСИЯ ЛОРКА

Испания е ревнива.
Мургава е нощта.
Луната изпива до дъно
горчивата самота.

Испания - сладка отрова,
ухаещи в мрака звезди.
Нощем цъфтят портокали,
а луната кърви.


НОЩЕН ЕСКИЗ

на съпруга ми Стефан

По стените пробягват сенки -
силует на жена
и далечен звук на тромпет
в крехката тишина.

Нощта играе със светещи кубчета
в стъклената мъгла
и чертае по пода кръгове
с цвят на зряла луна.


ТОЗИ ГРАД

Посвещавам на град Дения - Испания

Този град,
този град на брега на морето
с бели къщи и палми
след миг ще е буден.
Преди изгрев
от тук ще отплуват
всички лодки
и всички рибари
ще погледнат
с надежда морето,
после дружно
нарамили мрежите
ще прегърнат
с ръце хоризонта.
В този град,
в този град с бели къщи
всички палми
целуват небето.
Този град
тази сутрин изглежда
безнадеждно влюбен в морето.
Тук след залез
пак ще се върнат
уморени всички рибари.
Те ще спуснат котви в сърцата си
и ще хвърлят всички товари.
После вдигнали хладните халби,
те ще пият от тях до насита
и ще свирят до късно с китарите,
а душите им волно ще скитат…
Този град,
този град се е влюбил,
щом рибарите пеят фламенко.
Този град всяка вечер е тъжен
и се врича в любов на морето.


***
Живея във съня на палма
със аромат на портокалова луна.
Край мен са сенките на палмите,
ухаещи на тишина.


***

Листо с душа на гейша -
пеперуда е.
Ухае на жасмин дъжда.


РЕКВИЕМ ЗА ЛЮБОВТА

Виж, ето ги следите от стрелките,
с които я разпъваха на кръст.
Ако не вярваш - погледни в часовникa
засъхналата по стъклото кръв.

И виж голготата на времето,
забитa в нежната й плът
на ренесансова мадона,
обречена на бавна смърт…

Душата й е пациент на лудница,
затворен спомен без врати.
Стрелките на часовника са остриета
за умъртвяване на дни.

Не виждаш ли, че любовта е мъртва -
душата й отдавна е отвъд.
Животът е красив гробар на кактуси,
копнеещи за капка дъжд…

Овалът на лицето й блести,
възкръснал във изящен щрих,
безсмъртната любов е като стих
от музика, поезия и живопис.