ОТГОВОР

Николай Стайков

На милото благоухание
на мойта реч, на моя стих
аз срещнах в отговор мълчание
и - ща не ща - се примирих.
Аз знаех, че постъпвам в случая
като човек, душевно слаб;
но се намирах в плен на ручея
на мойте песни с дъх на хляб.

Не - казах си. - От неумение
приятелят на моя стих
посрещна мойто вдъхновение
на вид загадъчен и тих.
Все пак ми стига, че е радвала
слуха му мойта селска реч,
че често то е изненадвала
позната багра отдалеч.

Най-после не цъфти ли облакът
ей тъй, за себе си, макар
през него да прозира обликът
на моя юг с пшенична жар?
Или разкри ли някой смисъла
на шарките от скреж и лед,
макар за тях и да е писала
плеяда от певци отвред?

И тъй, ако съм страдал, страдал е
човекът, не поетът. Не!
И вярвам, че и утре надали
той ще превие колене.
Защото в нашето съзнание
неконюнктурният поет
е по некрасовски призвание
от много по-висок разред.

1983