ГОЛЕМИЯТ ВЪПРОС

Петя Цолова

ГОЛЕМИЯТ ВЪПРОС

Шестнайсет часа на ден - политика:
телевизия, вестници, интернети… стрелба.
И прекрачваш в съня си натоварен, та превит чак,
не само със себе си, а и със света.
Всеки от нас носи на плещите си всичко -
и умиращите от глад деца, и далечните градове,
огнища, сред които бушува смъртта.
Голямото село - Светът, се тресе от омрази,
от насилие, алчност, лъжи, суета.
За стотици години непоумняло, то
и днес не приема истински любовта.
Беззащитни истини с подковани ботуши прегазило,
в слава войнска отново издига жестокостта.
На глава от седемте милиарда човеци на ден
произвежда не по един „хляб наш насущний”,
а поне по един кървав взрив или подла лъжа.
Ах, това наше село световно… А може би,
просто глуха вселенска провинция,
полудяваща страшно - тук и сега?
Шестнайсет часа на ден политика,
двайсет и четири часа вражда…
Дали ще успее Светът от душата си болна навреме
спасително да изчисти тази смъртоносна ръжда?
Дали над глави и сърца човешки най-сетне
мир за всички ни, мир всеземен, като манна небесна
ще блесне, ще завали? Или…


ПИША

Върху недописаните листове
на мои отдавнашни дневници,
откровени до смайваща искреност,
пиша носталгично замислени стихове.
Върху полетата бели на книги недоразлистени,
преди да захлопна кориците им,
сбрали гръмка неискреност,
сякаш гневни стрели изстрелвам, пиша стихове.
За всякакви вчерашно-днешни
нагли несправедливости, за алчността,
свъсено грешна, за усмихнатите измами -
за преглъщане смъртоносни,
невъзможни за отминаване,
търси душата ми думи, нажежава ги до прегаряне.
Върху свои стари и пресни болнични листове,
върху кардиограми трескаво и неравно изписани,
в тъмницата нощна случайно напипани,
записвам избликналите, топли като кръв стихове.
Върху всичко минало-неотминало,
преживяно, надмогнато, но незабравяно,
върху мечтаното-невидяно,
върху нечии ловки и доходни митове,
рукват като пътища новопрокарани новите стихове -
нещо, за да забравя, друго - да запомня завинаги.
Трето - да стихне в мълчание мъдро,
за четвърто непремиримо да питам,
пето - докрай непомръкнало, топло в мене да диша.
За да вярвам. Да се надявам. И да обичам.
Пиша!


ЛЮБОВНА ВЛАСТ

Защо след толкова време назад пак ме връщаш?
Защо за себе си ми напомняш все крадешком
ту с някое неочаквано позвъняване късно,
ту с думи, неволно изпуснати уж, като стон.
Какво пак преследваш, стрелецо - да разузнаеш само
или да си върнеш над мен някогашната мъжка власт?
Но любовта, макар на полето ? бойно да няма пощада,
не е война. Не разбираш ли, в любовта победители няма.
Защо разузнаваш, целиш се и раняваш, защо все рушиш?
Спри. Пощади поне шепата дни, които в мен живи останаха
и греят още с високата си и непрежалена красота.
Дори само заради себе си, опази ги от посивяване,
защити ги от принизяване, спаси ги от тлен.
Та ти само в тях вече останал си оня,
незаменимия, някога мой обичан обичащ,
непроиграл още своята власт любовна над мен.


ЗАЕМИ

„Брашно на заем тъпкано се връща”
Българска поговорка

Казват, Господи, че на заем ни даваш живота.
Но аз не знаех това
и тръгнах, опряна на сърцето си само,
на свой ред и по свои си мерки
да прераждам света.
Препъвах се до пребиване, но се изправях
и макар понакуцвайки, продължавах пак.
Когато не можех наяве, на сън продължавах,
продължавах със стих или със мечта.
И дълбоко във себе си винаги знаех,
че щом на света съм родена жена,
по моите стъпки трябва любов да изгрява,
да изникват деца, да избликват цветя.
Но още по-ясно усещах, че истината на този свят
е велика, затова вярвах, че и всесилна е тя.
Каква заблуда, Господи, каква наивност,
а от това - колко горчивина…
Но вярвах аз и дните свои препълвах догоре
с обич и колкото повече може, с добро.
Нали във всичко човешко неизменно се водех
от закона за онова прословуто брашно.
Колко осланени надежди събрах,
колко мъртви заблуди оплаках,
колко познания жадно натрупах, а с тях и печал.
Но нали иначе полупразен навярно щях да ти върна
живота си, който Ти само назаем с щедрост божествена
си ми дал. Помня винаги аз и оная черта неотменна,
която накрая за всекиго теглиш. Казано честно, Господи,
най-справедливата ти черта. Само след нея
истината най-после наистина става всесилна -
блясва като прожектор и осветява до голо
на всекиго сметката земна назад.
Моята сметка, надявам се, ще излезе кратка:
истината, в битието човешко тъй често
поругавана и безгласна, аз със сърце, още невинно избрах.
И сякаш венчана за нея, оставах ? вярна. А от това
трудно, тревожно и често горчиво живеех…
Но затова пък - крилато!
И цял живот пях.


ВНЕЗАПЕН СПОМЕН ЗА ГАЛИЛЕО ГАЛИЛЕЙ

Тъжно е познанието, тъжно.
Всеки на свой ред открива това.
Но без него как и кога ще разсъмне
над тази безочливо грешна земя?
Слава Богу, че винаги се намира,
дори сред най-черните тъмноти,
някой луд, готов и на кладата да извика:
„И все пак, тя се върти!”


ЗА ДУМИТЕ И ТРИБУНИТЕ

Обичам думите български - открити и волни.
И ненавиждам ония, които ги впрягат
пред очите на всички - с тях повече да прикриват,
отколкото казват. Да ги използват, кухо дрънчащи,
тези думи да обещават напразно
на гладните - хляб. Вода на жадните.
Работа - на ръцете свикнали да се трудят.
Живота, за който мечтаят - на младите.
На децата невръстни - засмени родители.
На всеки - онова, за което сърцето му пита.
За което копнее той… А всъщност
за всеки - лъжа, като празна кутийка,
луксозно завита в ярко-лъскави,
заслепяващи ни хартийки безброй.


***

И ето, че дойде най-после времето, когато
прозореца си сутрин мога да отворя,
да гледам връхчетата на дърветата,
набъбнали от пролетта,
да слушам градските врабци,
без с тебе като луда да говоря
през разстояния и улици,
през хаос и звънци.
В мечтите ми те няма вече.
Същата ли съм?
Пред тебе аз, до вчера беззащитната,
днес май съм вече всемогъща?
Из къщата се щурам деловито, пея си.
Търча по работа, приятели прегръщам.
Ядосвам се, чета и тъй нататък.
И няма те, наистина те няма вече
край мене като сянка неотстъпваща.
Защо понякога обръщам се
и питам въздуха уплашено:
все тъй ли ще си празен занапред?


СИГЛИ

На шестнайсет, когато любознателно почнах да уча
и стенография, учителят се опита мъдро да ни обясни,
колко важна и нужна е тя, защото „все по-вихрено”
щял да препуска нататък животът ни, а незаписан бързо,
точно и честно от никого, като вятър безследно ще отлети.
А в стенографията, скоро той ни откри, имало нещо,
по-бързо и от нея самата, нарича се „сигли” -
най-точните и сгъстени знаци за най-важни понятия като:
борба, социализъм, държава, човек, работа и така нататък.
Говореше и влюбено изписваше знаците на дъската, а ние,
пощурели от пролетта, се закачахме зад гърба му
и бележчици си подмятахме. И така само малко от сиглите
в паметта ми се запечатаха. А после, когато открих, че
и от тях много не знам, започнах да си измислям сама
свои собствени сигли за нахлуващите „вихрено” в душата ми
нови, важни понятия като: мъж, жена, любов, деца, радост,
надежда, страх, умора, разпятие… И със сиглите, мои само
и общоприетите, записвах светкавично по тефтери и листи
всякакви, своите стихове, където и да ме свареха те.
Пишех бързо и точно думите, бликнали като изпуснати тайни
и сякаш отново ме насърчаваше на учителя ми по стенография
далечният глас: стиховете също са сигли, но сигли небесни,
записващи бързо, честно и до огън сгъстено онова,
което незримо живее в душите човешки, затова и по тях
най-вярно ще разшифроват времето наше идващите след нас.
Дано!


ЛОША ПРИКАЗКА

Тогава бях хубава. Млада. Самотна.
Носех те в своите мисли и нощ, и ден.
Виждах те рядко. Ти пристигаше зажаднял -
все от твоето някъде - спотаено, неясно.
Прегръщаше ме самозабвено и жарко.
А после чак в тъмното ме повеждаше за ръка.
Но ме водеше мълчаливо. Скрито. И кратко.
С мен - несъвсем.
Несъвсем.
Не съм вече млада. Ни хубава. Нито самотна.
Ти вече в моите мисли не си нощ и ден.
Не пристигаш от никъде. Тук си,
наблизо някъде сякаш. И звъниш ми понякога.
И утеха май чакаш. А аз ясно усещам,
че както някога пак си
с мен несъвсем.
Несъвсем…


ЕВРИКА

Да, почти като Архимед „Еврика” аз извиках,
когато посред нищо и никакви делнични суетни,
изумително лесно и ясно
смисълът на живота ми се откри.
Баба ми изтъкала бе някога този вечен сякаш чаршаф,
който с времето все по-хубав ставаше -
мек и успокояващ ме някак, минал неведнъж
по веригата родова през женски ръце, сапун и вода.
Изрових го, за да завия за лятна почивка в нишата
вече пролетно натежалите ни зимни палта.
А чаршафът неочаквано взе, че благо и насърчително
ме помилва с бабината грапава, топла ръка.
И денят ми, досадно делничен дотогава, радостно светна.
И не само той, светът цял просветля като рай.
И аз „Еврика” викнах - открил ми се беше - прост
като всичко велико, смисълът на живота, май:
да оставиш на идващите след теб, насърчително,
по-радостен, по-човечен и щедър света, като вплетеш
в тъканта му, несвършваща никога, още една-своята! -
жилава, но копринена, нишка доброта.


ПРЕЗ СВЕТА

Дали защото съм дъщеря на двама учители,
съдбата ми се оказа и тя строга, непростила ми
никоя моя грешка учителка. И както някога на чина,
и в живота от мене се искаше май във всичко
все аз да съм най-добра.
В детството трепетно исках най-добра дъщеря да бъда.
После най-добра майка да стана. Не зная дали успях.
Бях сестра най-разбираща, макар и различна.
Приятелка щедра и искрена бях.
Но за вярна любима най-много ставах.
Затова и навярно най-много страдах,
когато любимият не заслужеше точно това.
Е, тук вече невинаги да простя съм успявала.
И не съжалявам! Но винаги първа си тръгвах
без упреци, сълзи, слова.
Много видях. Изпях. Изболях. И изстрадах.
Затова ли вече не искам във всичко да бъда
все аз най-добра? Сега знам, че съм неотменната брънка
във веригата родова и сякаш на пост несменяем
между синовете си и смъртта стоя. Но да гледам
живота смирено в гръб и до днес не успявам.
Това мое сърце за отличник май никак не става.
Все гони мислите ми към невъзможни неща.
И не зная как да призная, но то е готово да тръгне отново
сам самичко, пак босо и голо, през тръните на света.