Политическата промяна през погледа на д-р Павел Тагаров, журналиста Делчо Василев и политкомисаря Янчо Костов

Йордан Нанчев

Деветосептемврийският поврат е начало на крути промени в политическата ориентация на страната и категорично отрицание на всичко, свързано с миналото. На власт идва ново отечественофронтовско правителство, което прокламира изграждането на коренно различен политикоикономически строй. Категоричността и необратимостта на промяната всъщност е дотолкова предрешена от външните фактори, че на законно избраното българско правителство, дни преди това, не му е оставало нищо друго освен просто да предаде властта. Никаква съпротива, никаква революция! Проблемът по-скоро е бил, че в първите дни май не е имало кой да приеме доброволно сдадената власт. После обаче “мераклиите” да управляват се оказват толкова много, че и до ден-днешен не може да се разбере точно как именно е ставало овладяването и разпределението на държавните постове в онези първи дни на разрушения и ентусиазъм.
Във всеки случай решаващата дума все пак е била на командването на окупационните сили и конкретните действия са били насочвани главно към изпълнение на Сталиновата тактика и стратегия за победата на съветския строй навсякъде по света. А в нашия случай това е ставало и с активното участие на верния “сталинец”, другаря Георги Димитров, който, отначало от Москва, а после и пряко от министърпредседателския пост, е прокарвал и стриктно е изпълнявал директивите на Кремъл.
Неслучайно в онези първи години вестниците са пълни с негови портрети и изказвания, с “пламенните” речи, които е произнасял главно във възхвала на своя всемогъщ източен покровител и на бъдещето. Онова бъдеще, заради което беше отнет живота на хиляди хора и бяха прекършени много повече човешки съдби. И което нито тези, които съдеха и насилваха, нито останалите, които бяха принудени да им вярват, не можаха да дочакат. А вече е ясно, че такова бъдеще просто не е било възможно. Никъде другаде, освен в пълните със сърпове, чукове и петолъчки объркани глави на най-вдъхновените му воини и апологети.
Сега е лесно да се каже това, разбира се. В онези години обаче политическите, а след това и икономическите промени са били посрещани с искрена радост и с умиление, със светли надежди и непринуден възторг. Особено от градската беднота и малоимотното селячество, а заедно с тях и от немалка част от интелигенцията в това число учители, дребни държавни и общински чиновници, от неприближените към властта журналисти, писатели, художници, музиканти…
Да не говорим за лумпенизираните и криминализирани прослойки, които не без основание са очаквали новото време да им донесе нов шанс за социализация, отново да ги превърне в “хора”. Такива съмнителни типове винаги най-лесно успяват да се приспособят към бурната, а нерядко и брутална динамика на събитията. Както винаги, както при всяка революция, при всеки обществено политически катаклизъм, те се оказват и информирани, и подготвени за това.
Нещо повече, от техните среди се рекрутират и най-верните защитници на новата власт, те масово заемат освободените длъжности в новосъздадените й репресивни органи, където или постигат бърза и бляскава кариера, постлана с телата на убити, пребити или оклеветени от тях “врагове”, или самите те се превръщат в жертви, ако не са достатъчно безскрупулни и перверзни. Защото колкото предопределена и безкръвна да е самата смяна на властта като формален политически акт, толкова повече жестокости и насилие поражда тя по-късно при утвърждаването и укрепването на своите порочни практики. Както в цялата страна, така и в Хасково.

В началото и на пръв поглед тук всичко е тръгнало по мед и масло. Още рано сутринта на 9 септември 1944 година – събота, в Хасково, в дома на д-р Павел Тагаров е събран, уж сформирания няколко месеца преди това, Комитет на Отечествения фронт от представители на Работническата партия /комунисти/, Българският земеделски народен съюз, Българската социалдемократическа партия и Народният съюз “Звено”. Съставен е позив, който бива огласен по общинските високоговорители, поставени из централната част на града.
Първата задача на ОФ-комитета, както дванадесет години по-късно си спомня самият Тагаров, била да се установи връзка с партизанския отряд “Асен Златаров” – “единствената наша въоръжена сила, на която можехме да се опрем”. Трябвало да се проучи настроението на гарнизона и да се предприемат мерки за спечелването му, да се превземат полицейските участъци и да се въоръжат работниците-партийци.
Докато тези въпроси се обсъждат, изненадващо за всички, се появил самият политически командир на отряда Янчо Костов. Това окуражава присъстващите и те веднага “пристъпили към работа”. На Петър Парапанов било възложено да установи връзка с полицейските участъци и да уговори предаването им като въоръжи в същото време и новоназначените “милиционери”. Самият Тагаров потърсил по телефона началника на гарнизона полковник Маринов и от името на събралите се го поканил в дома си.
“Аз, в качеството си на началник гарнизона, не мога да се явя при “някакъв” си комитет – бил естественият отговор на офицера. Ако комитетът желае да говори с мен, може да дойде тук”.
Нямало какво да се прави и “след няколко минути” докторът бил в двора на Втори артилерийски полк.
“Здравейте, другари – поздравил той групичка войници. – Защо стоите така? Защо в казармата не се веят червени знамена? Или не знаете какво стана тази нощ?… Съветската армия премина нашата граница и парализира силите на реакцията. Всенародното антифашистко въоръжено въстание се увенча с успех. Тази нощ фашистката власт бе свалена и провъзгласена народната власт на Отечествения фронт. Съобщете новината на останалите войници! Окичете казармените помещения с червени знамена!”
След това Тагаров се упътил към щаба на полка и без да дочака излизането на адютанта, който докладвал за пристигането му на командира, влязъл в кабинета. След което заговорил “с твърд, но спокоен тон” като поискал да се свири сбор, да се обясни на личния състав извършената промяна, да се изпразни едно от спалните помещения за партизанския отряд, да се готви храна за още 500 души, да се приготвят сто пушки с необходимото друго снаряжение за желаещите да се въоръжат поддръжници на новата власт. Обяснил, че това не е молба, а заповед и накрая поканил полковника от името “на Партията и комитета на Отечествения фронт” да приветства партизаните при пристигането им в града. В това време през прозореца на кабинета вече се виждали издигнатите над казармените помещения червени знамена…
Изправен пред безалтернативността на промяната, полковник Маринов все пак се съгласил да събере подчинените си на плаца и обещал, че ще бъде приготвена храна за повече хора, но не приел нищо друго “докато не се получи заповед от по-висшето ми началство”. После представителят на ОФ бил допуснат за “10-15 минути” да говори пред полка, след което веднага се завърнал в дома си.
Заседанието там продължавало, но единственото “решение”, което се взема е да се преместят в общината и „да се устрои тържествено посрещане на нашия партизански отряд”. Рано на другата сутрин “доброволците-милиционери” без никаква съпротива получили оръжие от самите полицейски участъци, а Комитетът, заедно с “много активисти и ремсисти” вече очаквал в общината идването на партизанския отряд, който все още се укривал в “западните покрайнини на града”.
Към 11 часа “запъхтял се работник” пошушнал на ухото на Тагаров, че “полковник Маринов е поставил артилерия на позиция срещу общината”. Той смело се отправил към Офицерския клуб и като го приближил – какво да види: „едно моторизирано оръдие – насочено към общината. Второ такова бе поставено на Цариградското шосе”.
Пред самия вход на клуба срещнал майор Гергинов, който на въпроса “Какво значи това, господин майор?”, отговорил, че той не знае нищо, но че полк. Маринов навярно бил наредил… В този момент пристигнала и колата на самия началник на гарнизона.
“Какво значи това, господин полковник? Вие война ли ни обявявате? Знаете ли, че по даден знак само след 20 минути нашата авиация ще бъде тук и ще превърне всичко на пух и прах?” – заплашил го докторът. И след като получил същия отговор и от него, че не бил нареждал нищо, му заповядал веднага да се приберат оръдията в казармата. Полковникът привидно „изпълнил” заповедта, но едновременно с това смигнал “лукаво” на началника на оръдието.
“Машината е повредена и не може да се запали” – отговорил офицерът. Полк. Маринов се усмихнал на вбесения ОФ-властник, но той не загубил самообладание и “строго” се обърнал към подчинения офицер:
“Слушайте, машина, която се поврежда от намигване на око, се поправя със заповед на народната власт, издадена чрез мен. Запалете машината и веднага се приберете в казармата!”
Поручикът козирувал с “Тъй вярно” и машината “забръмчала”.
“Чакаме ви в общината, господин полковник” – били последните думи на д-р Павел Тагаров, преди да си тръгне обратно нататък.
На същия ден следобед ОФ-комитетът продължава да заседава в кабинета на общинския кмет. По това време в града пристига малка група от партизанския отряд “Асен Златаров” под ръководството на политкомисаря Янчо Костов. Групата е приветствана от гражданството пред сградата на Общинския дом. На балкона се появява д-р Тагаров и кани партизаните вътре, където всички ги приемат сърдечно. Навън продължават да се събират граждани. На импровизирания митинг от името на Отечествения фронт говорят д-р Павел Тагаров, Петър Парапанов, Димитър Стоянов и Иван Кирев. От балкона на Общинския дом слово произнася и “въстаническият командир” Янчо Костов, който накрая поканил гражданството да се разотиде мирно и тихо.
Вечерта новата власт – членовете на ОФ-комитета и представители на партизаните, които вече също са приети за негови пълноправни членове, се събират пак в дома на д-р Тагаров, за да обсъдят предстоящото официално посрещане на партизанския отряд. То е планирано за следващия ден – 10 септември – и още от ранни зори се съобщава за това по високоговорителите. Към уречения час – 15 часа следобед – покрай шосето за Хасковските минерални бани, хората са наредени в шпалир и тръпнат в очакване. Улица “Банска” е декорирана с празнична арка, украсена с цветя. Издигат се червени знамена и плакати “Да живее освободителната въстаническа армия”, “Да живее героичната Червена армия”, “Да живее Отечествения фронт”, “Смърт на фашизма и хитлеризма”, “Народен съд за предателите и убийците”…
С мощно “Ура!” и с вдигнати юмруци населението посреща “гордите, волни и храбри синове на нашия народ, които бяха оставили мило и драго и забягнали в планината, за да се борят срещу игото фашистко и за свободата народна” – пише Делчо Василев в своя ентусиазиран репортаж за събитието. Народът ги обсипва с цветя, навсякъде се виждат прегръщащи се хора, радостни сълзи бликат в очите им.
“Един от хилядите безименни синове на народа, дошъл да ги посрещне – продължава авторът на репортажа, – аз гледам с дълбоко вълнение пламналия взор на въстаниците, техните твърди и бодри стъпки и тяхната безкомпромисна всеотдайност да се пожертват за делото на свободата и гърлото ми се свива от задушаващо вълнение, а в очите ми бликат сълзи на трогателен възторг… И мисля си в тоя момент и спомням си думите на италианския писател-революционер, цитирани от Хр. Ботев като мото в статията му “Петрушан”, писана по случай преминаването в България на Хаджидимитровата чета: „Нам казваха, че те са разбойници, изскочили из своите вертепи, за да грабят селата, да палят и убиват, но те нищо не вземаха за себе си, ни хляб дори, а само ни казаха: Дошли сме да умрем за земята си”…
От ул. „Банска” до Общинския дом партизани и посрещачи вървят заедно. На площада пред Кметството се събира многохиляден митинг, на който говорят д-р Павел Тагаров, командирът на гарнизона полк. Велико Маринов, Янчо Костов – “политическият водач на отряда “Ас. Златаров” и накрая председателят на Окръжния комитет на Отечествения фронт – адвокатът Димитър Стоянов. С това митингът е закрит.
На 12 септември отново настъпва раздвижване и въодушевление. От шосето за Раковски (дн. Димитровград) пристигат камиони, натоварени с въоръжени мъже. Хората отначало мислят и се надяват, че са съветски войници, но после става ясно, че това е една дружина от първомайския партизански отряд „Райчо Кирков”. Пред Общината отново е организиран митинг, но този път на него говорят само комунистите – Янчо Костов, Петър Парапанов, който произнася “пламенна, бойна и революционна реч” и Гавраил Карев. Веднага след това новодошлите партизани, заедно с тези от отряда “Асен Златаров”, въоръжени, тръгват към казармите, за да се “побратимяват” с войниците. Там – “за съжаление – завършва Д. Василев, – стана печалният инцидент, който помрачи и окървави светлия образ на революционните събития в Хасково”.

След като имаме вече спомените на двама очевидци – д-р Павел Тагаров и журналиста-анархист Делчо Василев, нека да се опитаме да ги съпоставим – без коментар – и с писаното от едно друго главно действащо лице по време на промяната – политкомисаря на отряд “Асен Златаров” Янчо Костов.
“През нощта на 8 септември – пише той, – се промъкнахме в къщата на баба Ванка, която се намираше в северната покрайнина на града… Късно след полунощ, почти на разсъмване, вратата на нашето килерче се хлопна и при нас влязоха Пеню Докузов и Стефан Симеонов. Те пристигаха от балкана и изведнъж малкото килерче се напълни с радост. Разприказвахме се шепнешком, затълкувахме последните събития. Никой от нас в този момент не подозираше, че тази нощ в София се извършва исторически акт и че на сутринта ще осъмнем с правителство на Отечествения фронт.
Рано сутринта Пеню Докузов излезе да се свърже с освободените политзатворници, но скоро се върна с радостната вест.
- Победа!
Ние бяхме така смаяни, че не знаехме какво да правим. После се поокопитихме и започнахме да се поздравяваме, а след като мина първия порив на радостта, започнахме да обмисляме плановете за предстоящата си дейност. Решихме другарите Стефан Симеонов и Пеню Докузов да заминат веднага за балкана, да свалят отряда в село Брястово и там да чакат допълнителни нареждания. Аз и останалите двама другари решихме да влезем в общината и да установим връзка с Окръжния комитет на Отечествения фронт.
В една стая на общината се беше събрал Окръжния комитет на Отечествения фронт. Там бяха другарите д-р Павел Тагаров, Петър Парапанов, Иван Кирчев, Добри Желев и др. Срещата беше неописуема. Прегръщахме се, целувахме се, пак се прегръщахме.
Комитетът заседаваше още от рано сутринта, но наличието на полиция и войска и липса на собствена въоръжена сила му свързваше ръцете. Обсъдихме бързо положението. Решихме да извикаме началника на гарнизона полк. Маринов и да го поканим да се постави на разположение на Отечествения фронт. Извикан по телефона, полковник Маринов отказа да изпълнява заповедите на “някакъв си комитет”. Положението се усложняваше. Д-р Тагаров пожела сам да отиде в казармата и да доведе полковника.
В това време комунистите в града извършиха блестящо своята работа. Под техния призив и ръководство тютюноработниците се вдигнаха на стачка и протестираха против поведението на гарнизонния началник. Мравунякът от народ потече към общината, където се състоя грандиозен митинг. Народният бент вече се отприщи и нямаше сила, която да го спре.
След половин час пристигна и самият началник на гарнизона. Той дойде със свита от офицери и цял взвод охрана.
Другарите от комитета ме представиха на полковника като един от ръководителите на партизанския отряд “Асен Златаров”. Изправихме се един срещу друг. Тлъст и цял плувнал в пот, полковникът се мъчеше да придаде спокоен израз на лицето си, но това не му се отдаваше. Срещахме се с него за първи път, но се знаехме добре… Той провеждаше със своя полк акции срещу партизаните и по негова заповед бяха избити в една плевня край град Хасково прекрасните другари Иван Райков, Тодорка Паунова и Кънчо Иванов. В очите му и сега проблясваха пламъчетата на неприязън. Довчерашни врагове, ние и днес си оставахме такива.
Доколкото си спомням, между нас се проведе следния разговор:
- Какво искате от мен? – попита полковникът.
- Господин полковник, вие знаете, че у нас има ново правителство – правителство на Отечествения фронт. Ние, които досега сме се борили с пушка в ръка за това правителство, слизаме от балкана. От вас искаме да ни дадете няколко камиона за превозване на партизанския отряд до града. Искаме още да настаним отряда в казармата и да го въоръжим със същото оръжие, с което са въоръжени войниците, за да представляваме една военна сила, която да бъде опора на новата власт. Това искаме!
Тежка сянка мина по лицето на полковника.
- Аз камион не мога да ви дам – каза той, – защото нямам заповед за това. Оръжие също. А партизаните трябва да слязат нощем и преди да влязат в града, да си предадат оръжието, за да не станат нежелателни инциденти.
- Господин полковник – извиках аз. – Вие никога няма да получите заповед от вашите досегашни началници и няма защо да чакате такава заповед. Що се касае до това кога да влезем в града, оставете ние сами да решим това. А за оръжието – вие като военен човек добре знаете, че оръжие предава само плененият и победеният. Ние нито сме пленени, нито сме победени – ние днес сме победители…
Спорът с полковника не се поднови. Камионите бяха отпуснати. На сутринта отрядът трябваше да влезе в града.
През целия този ден улиците шумяха радостно и народът не се прибираше. В комитета на Отечествения фронт непрекъснато идваха хора и искаха разпореждания, а куриерите сновяха из града и околията.
Избягали от казармата войници ни съобщиха, че им е забранено да влизат в контакт с партизаните. Полковник Маринов говорил пред войнишкия и офицерския състав, че в страната е настъпила анархия и задачата на армията е да въведе ред. В село Узунджово, близо до Хасково, се намираше щурмово отделение с 25 танка, командирите на което бяха също враждебно настроени към новата власт. При тази обстановка на 12 септември на гости в града пристигнаха борисовградските партизани начело с другарите Благой Пенев, Делчо Василев и Демир Янев. Наново изблик на радост и възторзи, наново митинг пред общината. От балкона произнесе възторжена реч др. Демир Янев. Веднага след това от града към артилерийските казарми тръгна внушителна манифестация начело с борисовградските и хасковските партизани. При вида на манифестантите войниците излязоха от помещенията и над казармите се развяха червени знамена. Под напора на народа вратите се отвориха и войниците понесоха на ръце партизанските командири. Партизаните пък от своя страна взеха на ръце войсковите командири-офицерите, и се получи чудна картина на побратимяване. Смутен и развълнуван се появи и полковник Маринов. Жилави партизански ръце го издигнаха високо над развълнуваното човешко море. Тъй като бяхме на раменете на хората, полковник Маринов протегна ръце към мене, прегърна ме и ме целуна. Само след 5 минути обаче аз трябваше да се убедя, че това е юдинска целувка.
По посока към щаба изведнъж избухна някаква суматоха. Аз скочих да видя какво става. Дойде и полковник Маринов. Преди още да се ориентирам, чух командата на полковника – войниците да се строяват на една страна, а партизаните на друга. Вместо изпълнение на заповедта обаче се раздаде изстрел и това сякаш беше сигнал за действие. Нагласената от полковник Маринов машина започна да действа.
Пламна стрелба от всички страни. Загърмяха пушки, автомати, картечници. Секна стихийната радост на народа, чуха се писъци на жени и деца, хората хукнаха кой накъде види. Аз се хвърлих на земята и свалих автомата от рамото си. Край мене бяха налягали войници и партизани. Куршумите се сипеха като град, забиваха се в земята и пръскаха пясък в очите. Пред погледа ми се мярна полковник Маринов, който тичаше към щаба, но преди още да достигне дотам, той се олюля и тежкото му туловище рухна на земята.
Стрелбата не спираше и мъчно можеше да се разбере къде са нашите и къде е врагът. Огледах се. Налягалите край мене войници и партизани стреляха в различни посоки. На 10 метра от мене с пушка в ръка лежеше др. Стефан Симеонов. На 20-30 метра от мене, в преддверието на щаба, се мяркаха партизани и войници. Запълзях натам. Преминах край безжизнения вече труп на Маринов и влязох в преддверието на щаба. Тук, потънал в кръв, лежеше друг офицер. Колко време продължи това сражение трудно мога да кажа, но когато то започна да утихва, вече се бе смрачило”…
Какво точно се е случило в двора на артилерийския полк едва ли ще се разбере някога. Има различни версии. Факт е обаче, че вместо “побратимяване”, налице са убити и от страна на въстаниците, и от страна на военното командване. Убит е и самият полк. Маринов – един достоен български офицер и истински патриот, нарочен може би именно за това като една от първите жертви, вградени в темелите на бъдещия социалистически интернационализъм. При това убит не от чужди войски, а от собствените си сънародници, които макар и все още тайно, вече изпълняват безкомпромисно кървавите нареждания на новите си господари.
Редом с другите случайни жертви, убит е и младият партизанин Дойчо Дойчев, който разбира се беше съзнателно героизиран по-късно и в памет на когото десетилетия след това се отдаваше официална почит и признателност. Казвам го не за да степенувам жертвите или да ги сравнявам по един или друг начин, а за да се види морала на новата власт. Или по-скоро липсата на морал у нея, за което най-добре може да се съди от факта, че половин век по-късно, тя бързо забрави за Дойчев и издигна паметник на убитите военни, макар и със стиснати зъби от гняв, макар и само в услуга на променената пак от самата нея политическата конюнктура. Колко ли време ще остане този паметник, обаче?…
След провокацията и убийствата в двора на казармата няма как новата официална власт т.е. Окръжният комитет на Отечествения фронт да не вземе съответното отношение, да се помъчи да обясни и заглади инцидента:
“Драги граждани,
След импозантните тържества по случай вземането на властта от Отечествения фронт, минали така спокойно, за съжаление, вчера 12 септември т.г. в един крайно тържествен момент, когато въстаническата и редовна армии се побратимяваха, намериха се провокатори-саботьори на правителството на Отечествения фронт и това предизвика крайно печален нежелателен инцидент, при който се проля скъпа братска кръв. Убити бяха в завързалата се престрелка двама от въстаническата армия и пет души офицери от редовната армия, всички скъпи български чеда.
Комитетът на ОФ като съобщава със съжаление и прискърбие за тоя инцидент, съобщава също, че той е ликвидиран и нормалният живот в града продължава.
Приканваме всички граждани със спокойствие да се предадат на ежедневната си работа. Апелираме към всички в името на България да избягват каквито и да е провокаторски действия и не се поддават на провокации.
Приканваме гражданите към спокойствие и бдителност. Всеки опит за провокация и смут ще бъде смазан най-безпощадно”.
“Обяснението” е публикувано с десет дни закъснение – на 23 септември 1944 година, в брой 2 на хасковския отечественофронтовски вестник “Народна борба” – и е подписано от Димитър Стоянов, Петър Парапанов, Янчо Костов, д-р Павел Тагаров, Иван Кирев и Никола Спиров.
Както виждате няма и намек от коментари за вина, камо ли пък за евентуално възмездие. Заплахата за възмездие обаче е отправена към гражданите. “Всеки опит за провокация и смут” от тяхна страна “ще бъде смазан най-безпощадно”. Но те това си го знаят и отпреди 9 септември…