ПЕТДЕСЕТ ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА МАЙН РИД (1818-1883)

Калина Малина

„Всяка епоха има своите „очарователни деца” - това са съзнателни магьосници, които са научили юношите да познаят света в неговото настояще и бъдеще.

Съсредоточаващи в себе си много химеричен възторг и голяма обич към детството, те са били най-добрите водачи. И с това се обяснява защо тяхната дейност, дори и намалена, се продължава и през вековете.”

Тези думи на Едуард Ерио най-добре ни обясняват защо Томас Майн Рид се чете и днес тъй много от юношите по цял свят, макар да са изминали петдесет години от неговата смърт.

През 1838 г. едва двайсетгодишен, Майн Рид започва своите пътешествия по света, които много по-късно, когато се завръща в родината си, Англия, започва да описва в многобройни книги.

Затова във всички негови романи тъй силно е изтъкнат автобиографичният елемент, а някои от тях са написани като спомени, например „Жилище в пустинята”, „Стрелците в Мексико”, а най-вече „Морският вълк”, дето сам авторът на стари години разказва своите приключения пред слушатели от „училището за благородници”.

Романите на Майн Рид откриват пред младия читател най-далечни и чудни кътища от земното кълбо, като се почне от африканската Сахара до Великата американска пустиня.

Каква неизчерпаема галерия от най-различни по народност, език и обичаи типове, какво неизмеримо богатство от редки животни, птици и растения, колко подробни описания на местности, кораби, плантации, бой с бикове, природни стихии - бури, тайфуни, самуми, нападение на скакалци!

И всичко това описано във връзка с главния герой, тъй че неусетно се запечатва в съзнанието на малкия читател.

Също тъй неусетно Майн Рид събужда и социално чувство, което по-късно, към края на 19 век става основа в романите и разказите за деца и юноши. Особено е знаменателен Майн Рид към негрите. От отношенията към тях, той вади заключение за характерите на техните господари. „Те винаги бяха нахранени, облечени, кожата им лъщеше от лойта, която той им отпущаше в достатъчни количество за мазане, и по нея не личаха следи от камшик. Това значеше много за стопанина на роби от бреговете на Мисисипи.” („Конникът без глава”).

„Щом живото същество се появеше над отвора на кувертата, пипваха го грубо двамина матроси, един от тях почваше да търка с четка гърдите, гърба, бедрата и краката на нещастните негри с една черникава течност, приготвена от барут, лимонов сок и палмово масло, а другият разтриваше тая смес, додето кожата станеше черна и лъскава, като добре лъснати обувки. Тъй се приготвяше тази жива стока за продан. („Ямайски марони”).

Може би някои ще намерят много подробности в описанията, може би ще отбележат липса на отделни характери или ще разкритикуват стила на Майн Рид като имат предвид „чистото изкуство”, на което според тях трябва да служи авторът.

Всичко това са празни приказки пред хилядите издания по цял свят (в България пет само през последните чет-пет години), които са претърпели романите му. Въпреки всички теории, човечеството, а най-вече децата, не могат без своите любими очарователи, един от които е и Майн Рид.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 6, бр. 209, 19.11.1933 г.