ЩЕ ТЕ ПРЕГЪРНА МОЖЕ БИ

Диа Ангелова

ЩЕ ТЕ ПРЕГЪРНА МОЖЕ БИ

Ще те прегърна, може би веднъж -
с целувка бегла няма да те плаша,
не си отивам и не слагам кръст,
не мога даже и да те изплача.

Ще те загубя може би веднъж -
а после дълго, дълго ще се взирам
във облака, залязващ подир дъжд
и в жадните треви ще те намирам.

Ще те събудя, може би веднъж -
а после цял живот ще те приспивам
в безлунни вечери, в душа на мъж
и в онзи нежен поглед пак ще спирам.

Ще ти го кажа може би веднъж,
а после цяла вечност ще те сричам -
отново ще ти давам плът и кръв
ще се прераждам и ще те обичам.


СОБСТВЕНА СТАЯ

Добре, ще ти кажа. Какво искам ли?
Искам собствена стая.
С изглед към теб.

Искам вътрешна стая -
два на два инча -
в сърцето ти.

И крила от душата ти искам.

За да летя из стаята си,
естествено.
Искам добре да я подредиш.

После ме гледай,
гледай ме -
полета ми с развети коси,
над масата
и над чашите от кристал -
червени от виното,
полета ми
над шапката и статива,
над кървави дюни от пух
и коприна,
над някаквите си мисли -
гледай ме - алена -
и прекрасна
как се издигам
все по-високо,
все по-далече…

Искам и някакви мисли.
По няколко пъти на ден.
И пламък от свещ -
да е светло.

Стискам ръката ти.
Така я стискам,
че от болка примижава даже небето.

Това е мое наказание в страстта
и сега съм - ето ме -
изцяло твоя,
само болка и копнеж.

Добре, ще ти кажа. Искам собствена стая.
Два на два инча -
в сърцето ти.

С изглед към теб.

И в която
от време на време
като една пеперуда
в нощта - изтощена
да угасвам… върху пламък от свещ.


ЗАВРЪЩАНЕ

И ето, идвам пак при теб -
безсилна да разсипя сноп звезди,
безсилна да запея с цяло гърло…

Изгрявам - дрезгава и чувствена -
пълзя по гърлото ти -
песен стара,
отлежал коняк.

И ето ме съблечена,
до болка твоя и не-твоя -
разтворена като мелодия в безкрая…

И ето ме изписана, като стара история,
сгушена във светлата си стая.

Аз съм пъзел,
който цял живот редиш.

Ето ме сега -
достатъчно съм твоя,
наситено пикантна,
отлежал тютюн.

И аз сега съм, аз сега съм
очупена фотография
от началото на века…

Прозорецът ранява птиците
и полетът им в стаята не се е състоял.
И само в облака отлитащи крила
Остава спомен за света ни -
до любов разплакан.


ГРАДИНАТА НА МОЯ РАЙ

Ти вече си бил тук,
оттук вече ти си минавал
и още следите личат.
В най-тихото място на тази градина
се чува тревата как бавно се вдига -
омачкана нежно под твоите стъпки.
И свежи магнолии още цъфтят.

Ти вече си бил тук,
плевил си, посявал, поливал,-
онези цветчета, кървящи в зелено
все още примигват с очи като рани.
Все още присвяткват гръмовно небета
и аз още шепна молитви за дъжд.

И ризите, онез, карираните,
се открехват-
полетата те вдишват и -
омаяни -
пияни вишните подават
свойте вишневи нослета
със вкус алкално-кисел
набъбват до познание.

А изцедените като лимони спомени,
нарязани от слънчевия блясък
в дъга зелено-синя,
подрънкват с много лед и обич
в градината на моя рай
и в чаша кайпириня.


СПЕСТИ МИ

Спести ми,
моля те,
баналната любов -
аз мога и без нея,
и ако моята усмивка
не е за тебе зов,
защо изобщо
да се смея?

Защо изобщо да говоря,
спести ми всичко, всичко,
аз някога се влюбвах,
аз някога мечтах.

Сега съм сякаш и на себе си ирония
сега съм сякаш само тъжен смях.

Спести ми тези лични драми,
спести ми всяка нежност на талази,
спести ми болките и раните,
спести ми, моля те,
баналната любов.

И в кратките
моменти слабост
намирам сили
да те продължавам
до точната си доза радост -
до точната си мярка и отвъд - да се отдавам…

И дългите години
ще отмият всеки смях и стон,
но в кратките
моменти като този
ще те обичам, сякаш вчера е било.

Сякаш вчера те обичах
сякаш вчера те горях.
Сякаш вчера се възраждах
от поредния си страх.

Спести ми тази веселост и нежен срам,
спести игривите усмивки скрити,
случайното докосване със рамо-
и тази дългокрака истина
в открехнатите мигли.

Спести ми,
моля те,
баналната любов -
аз мога и без нея,
и ако моята усмивка
не е за тебе зов,
защо изобщо
да се смея?

Сега съм и на себе си ирония,
сега съм само тъжен смях.