Богдана Зидарова

ВЕЛИКОДУШНИ ВЕТРОВЕ

Великодушни ветрове навярно ме подеха,
щом се превръщам днес
в доброто ехо
на вчерашната люта вест,
щом вече съм прозрачна
под погледа на планината
като роса, разпъната на паякова мрежа,
като кристалче на слана,
сълза, замръзнала върху клепача
на тревата,
и като залеза, от теменужни ветрове
раздухван.
Задържа моята прозирност
петна единствено
от слънчеви избухвания.
Изгрее ли сега над зъбера звездата,
с отблясък ненапит ще я докосна.
Тъй мойта бяла светлина
признава стародавното си родство
със вековечността на планината -
че както тя, така и аз
под слънцето и под звездите сме заченати,
че в нейните и в мойте вени
на слънцето кръвта тече.

ПО ВОДАТА НА ЕСЕНТА

Вървя по шумоленето на листата
след техния първи урок по летене,
по жълтите сънища на тревата,
по сенките повехнали на късни цветя,
по приглушения плач на дъжда.
Вървя като Христос по водата,
гледат ме озадачено
апостолите зелени - дърветата,
още миг - ще запристъпват след мене.
Не се боя от дълбокото,
макар че от корена на потока
се надига, бълбука вече
кипежът на далечната пролет.
Рано е още да ме погълнат листата,
да ме заплете сънят на тревата,
да ме повлекат надолу сенките на
цветята.
Чака ме още път
по водата на есента,
преди да достигна свойта Голгота,
преди кръстът ми да се забие в пръстта.

НЕ ПИТАЙТЕ ЕДНОДНЕВКАТА

За краткостта на живота
не питай еднодневката,
не питай пеперудата,
нито дори птицата.
За краткостта на живота
попитай старицата:
тя най-добре знае ¬
като че вчера беше
когато баща й за пръв път я смъмри
за раздраната книга,
а после я заведе за пръв път на цирк.
Попитай старицата
тя най-добре знае,
че животът не трае
по-дълго от деня единствен
на еднодневката.

ЗА МИГ

Същинска пеперуда, кацнала върху цвете,
съм поспряла за миг на свойта планета,
колкото да отдъхна, да се огледам.
Навярно съм дошла
от свят по-безпросветен,
по-сенчесто блед,
че съм така ненаситна
на отблясъци слънчеви и небесни простори.
Вече трия крилца
и се готвя отново за полет,
а трябва да сбирам още слънце
и вятър, и пориви
с тях -
все още зная
на кой свят по-сив и безцветен
или по-ярък
следният миг ще ме отнесат.

ЕДИН СРЕЩУ ДРУГ

Има друг някой в тази гора,
забързва, щом тръгна,
спира, щом спра.
Следи ме, превърнат целия в слух,
изпива ме със зорки, зелени очи,
души ме, дебне, мълчи.
Птица ли, звяр ли, гном или дух,
той е в гората съвсем у дома си.
Настръхнала хвойна го загръща в игли,
в хралупа поема го дънерът стар,
като капка роса го попива мъха,
а надянал чужди рога и бодли,
крачи зад мене единствен страха.
Не зная все пак, не зная дали
не искаме един срещу друг да застанем.
Но между нас се изправят сега
оцелели закани от спомени стари
за кожи простреляни, за трофейни рога,
за кости строшени, за зъби избити…
Има друг някой в тази гора.
Забързва, щом тръгна, спира, щом спра.

ИЗОСТАВЕНИ КЪЩИ

И тук някога живели са хора,
отпивали заран глътки
от бялото козе мляко
и срещали с него белия ден,
а вечерта уморена ¬ с ракията под салкъмите.
Днес само паяци се въдят по ъглите
и заплитат в паяжините си полуживите дни.
В полунощ понякога заблуден дух преминава
и им разкъсва прашните мрежи.

***
Преди
душата и тялото живяха
в хармония.

Сега
душата едва разпознава
поразеното
тяло
и отчуждено
вече опитва
да се изтръгне
напълно
от него.

ПО МИЛОСТ

Все още сме под слънцето,
небето и звездите
по милостта на земетръсите,
поддали се на краткотрайното
си увлечение
по южните морета,
а може би и поради безделието
на ненаситилите се
на свободата си злодеи.
Все още радва ни денят със утрото си,
със заника си вечерта,
необяснимо пощадени
от свлачища, порои и потопи.
Все още живи сме
по милосърдието вездесъщо на Всевишния
или направо казано
по милостта на сляпата случайност.

ГОЛА И ИСТИНСКА

Като стара износена дреха
се свлича тленното тяло
и литва душата, гола и истинска,
не е нужно вече да диша,
да пита, да отговаря, да мисли.
Съществува по някакъв свой начин,
още неясен за нас.
Безначална, безкрайна,
като въздуха, като времето,
без да отпада, без да старее,
гола и истинска,
завръща се там,
откъдето някога е дошла.

НОКТЮРНО

Едно село заспива на скута на планината,
капнали за сън звуците
се отпускат на дъното на тишината.
А светлините трият клепачи и сънливо мятат
над очите си мрачините.
В обора кравите сънуват Млечния път,
а сред цветните сънища над кошарите
най-ярко искри
зеленото на пашата.
Едно село заспива, чезне, няма го…
Само месечината плахо наднича към него
иззад рамото на планината голяма.

НОЩТА ЛЕТЕ

Упоена от треви и изпотъпкани билки,
приспана от хоровото изпълнение
на щурците,
прехласната по звездопада,
нощта диша спокойно и равномерно,
не си говори насън,
не се стряска от совата.
Сляла земята със небесата
смуглата нощ вече сънува
скорошната си среща
със своя бял побратим
деня.

РАЗЛИЧИЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

Насреща ми вървеше непознат,
оправяше си побелелите коси,
а вятърът разгръщаше
незакопчаното сако.
Насреща ми се приближи една усмивка, -
едва сега те разпознах.
А кучето преди минута-две
се беше стрелнало към теб
и вече засияло,
плуваше във твоята прегръдка.
То явно мислеше в сегашно време,
не като мен - в отдавна минало.

ОТ УСТРЕМ ЗАСЛЕПЕНИ

Дали забравят всичко дните,
когато отминават?
Един на други спомените си
дали предават,
макар че никога не се дочакват.
Защо ли толкова са се разбързали
като че някой някъде ги призовава
в очакване от тях видяното и
преживяното
да разбере.
Но кой, къде
едва ли те самите,
от устрема си заслепени
накрая ще узнаят.

ОНЯ СВЯТ

Навярно ще си изтрия нозете,
ще почукам ли или не,
не зная,
когато прекрача от този свят
в другия, наречен оня,
кой знае защо.
Може би защото
там мракът ще заслепява,
а блясъкът - затъмнява,
сълзите ще са сладки, а смехът ще люти,
небето ще е бяло, а облакът - син,
ще виждаме опакото на всички звезди…
Съвсем като нашия
ще е и оня свят,
само че обратен, само че в негатив.
Тогава защо ли мисълта за него
понякога плаши.

ПРОСТО СИ ЗНАЯ

Боя се само
от смъртта на околните.
Повярвала в нея, долавям дъха й,
тръпна и виждам
как ги следи, белязва, сразява.
А моята собствена -
въобще не ме плаши,
в нея не вярвам, не ме ужасява.
Не че се смятам безсмъртна и вечна,
просто си зная,
че не мога да видя
себе си никога безжизнено мъртва.

СПЛЕТНИ ОТ ОТВЪДНОТО

Съседката, която ме следеше
иззад пердето отсреща,
отмина в отвъдното.
Нещо действително или въображаемо
отнесе от моя ден
към бреговете на Стикс.
Останаха прозорците празни, -
несклопени мъртвешки очи.
Какви ли сплетни за мен
от присмех, от завист или състрадание
се заплитат вече отвъд,
едва ли някога ще узная аз
ябълката нахапана
от издъхнала дните си студена уста.

БЕЗ ПРАЗНОДУМСТВО

Мълчат и наблюдават, и слушат, и мълчат
край мен предметите:
столове, скринове, картини, свещи,
лишени от дар слово,
те нищо, никога, в излишно празнодумство
не разпиляват.
И затова навярно
от нас по-дълго оцеляват.
Но подозирам, че някога и някъде
и те най-неочаквано ще проговорят
и някому
от нас видяното и преживяното
със свои думи ще разкажат.
Това навярно ще им бъде краят.

ЗА ХОРАТА И ЗА МИШКИТЕ

Произнасям трудно думата
- отрова, и то там, където
хората търсят спасение, изцеление.
Зървам образа си, отразен във витрината,
Месалина същинска, макар и само за мишки.
А в нозете ми постоянният
мой придружител
ме гледа с умиление в очите,
маха опашка одобрително.
За него съм Бог вездесъщ,
най-малко ангел пазител.
Нима съм станала Янус двуличния?
Тръгвам обратно срещу погледи
мнителни, насмешливи, въпросителни
и аз във всеки от тях различна.
Кой ще познае коя съм всъщност?
Най-малко аз самата.

ЛЕКОМИСЛИЕ

Пропя, зазвънтя въздухът
с гласовете на еднодневките.
По моравата прохождат дърветата
и посягат към обещания прощъпулник.
Прелъстени от стария непрокопсаник -
вятъра -
помахват за сбогом пердетата.
По небето се плъзгат с танцови стъпки
и къси полички облачно бели момичета.
А денят се издува,
ще се пръсне от самочувствие
преди смалената до точица нощ
да отбележи края
на самомнителното му лекомислие.

ПОДРАЖАНИЕ

Вече те виждам само насън,
но винаги усмихнат, подмладен,
привлекателен.
А защо ли те бях запомнила
натежал, посърнал и огорчен?
Ах тази моя измамница памет
и тя ли е почнала да ме мами
както ти го правеше
някога.

СВЯТ ПО-РАЗЛИЧЕН

По небето бездънно и необятно
на съзнанието
прелитат мислите ­ птици,
ту една по една,
ту плавно се носят по двойки,
а, случва се, дори на ята.
Спускат се неведнъж толкова ниско
че, струва ми се, протегна ли се, ще ги докосна.
Но друг път погледът едва успява
да догони размаха далечен на крилата им.
Облива ги синевата
с най-небесната, най-чистата радост,
а свъси ли се тежко небето,
те изчезват, няма ги…
Есента съвсем ги прогонва
към някакъв по-слънчев юг.
Но с усмивката първа на пролетта
те отново са тук.
И все пак не зная, как и защо долавям,
че се задава и пролет такава,
с която никога не ще се завърнат.
И отсега се питам, недоумявам
дали ще са забравили пътя обратен
или някъде ще са открили
свят по-различен, по-слънчев, по-чист
от познатия.

ЗА НАМИРАНЕ И ИЗГУБВАНЕ

Имаше едно време…
Време за поразително щедро намиране:
с детелината четирилистна в тревата,
намирах неочаквано лесно късмета,
приятел подир приятел откривах в играта,
на всеки въпрос знаех ответа.
Имах винаги време за всичко -
за захласа по утрото,
за очарованието на вечерта…
Без да я диря се срещнах
и с първата си любов,
а подир нея и с втората, и с третата.
А после не разбрах какво ми се случи ­
къде ли към намирането пропадна ми ключа,
за да почне времето на голямото губене.
Чезнеше ми необяснимо пътят за вкъщи,
губех си хубостта, силите, младостта,
някъде пропилях и чистосърдечния смях.
И любовта, най-първата, втората, третата,
стопиха се дори спомените за тях.
От кафеза с открехнатата случайно вратичка
излетяха и песните, всичките, до една.
Изгубих си здравето, радостите, защото
пропилях безсмислено и любовта си последна
и нищо повече за губене не остана.
О, не… забравих
Остана да си изгубя накрая живота.

ПРЕДИ ДА ОТЛИТНАТ ЩЪРКЕЛИТЕ

Толкова още неща ще се случат
преди щъркелите да отлитнат оттук -
дните им ще стават все по-кратки и по-кратки,
а те трябва да отгледат своите малки,
да ги научат като тях да летят,
да им вдъхнат кураж за сблъсъка с бурите
над планини и морета,
да ги срещнат със жабите,
глътнали си от ужас езиците,
и затънали в най-дълбоката тиня.
А когато нощта погълне деня,
да слушат техните благодарствени химни
за щастливото оцеляване.
И все по-малко и по-малко остават дните
за погледа ми да им се радва.
Докато един ден опъне тетивата си слънчева
и се прицели със стрелата крилата
право на юг.
Загледана в нея, затъжила, ще си помисля -
колко ли още неща ще се случат
преди и аз да отлитна оттук.

КЪМ БЕЗКРАЯ

Още един ден се понесе
към безкрая на вечността…
Помахахме си за сбогом
с надеждата, че някога,
по-скоро или по-късно,
пак ще се срещнем.
И той отлетя по следите на другите,
отминали преди него.
А те посред път го изчакваха,
любопитни да разберат
какво се е случило подир тях.
И така, все така, един подир друг,
се изнизват дните ми
с обещанието, че пак ще се видим.
А може би наистина това ще се случи,
когато настъпи оня, последният,
който ще скъса неочаквано наниза
и аз сама полетя
подир тях към безкрая.

БЕЗСЪНИЦА

Нощта… и тя ли страда от безсъние,
нима безсънието е заразно
и аз съм го прихванала от нея?
А тя се прави на Шехерезада
и почва безкрайните си приказки
да ми разказва,
макар че те са ми до втръсване познати.
Приказките на моя изминал живот
повече ме разсънват
наместо да ме приспиват,
докато всичко друго край мене,
маси, скринове, сенки по ъглите,
е потънало в сън.
Ни вик на сова, ни писък на влак,
изгубил се в мрака,
ни дори стрелнала се от небето звезда
не могат да го разбудят.
Намразила всички спящи край себе си,
се питам в просъница:
ако има безсъние
и в другия, във вечния сън
и той ли ще ни измъчва
или ще ни радва,
нас мушиците с отмалелите
до смърт крилца.

ЕДИНСТВЕНО С МЕН

Не е важно повече нищо,
нито накъде отиваме, нито откъде идваме,
нито дали зад теб се затварят,
пред мен се отварят врати,
дали свършва нощта или почва новият ден,
нито дори дали ме харесваш ти,
дали признания лесни ще изрекат
твоите устни
или неволни обиди.
Не е известно кой пръв
ще си иде
през някой невзрачен ден…
Важното е само, че вече те срещнах,
че те срещнах такъв,
какъвто никога не ще ме напуснеш,
какъвто си бил, какъвто можеш да бъдеш
единствено с мен.

НАТАТЪК

Навлизам нататък в живота си,
все по-навътре и по-навътре,
а той ­ по-непроходим,
едва ли не - непристъпен.
Доскоро ме мамеше
с дребни съблазни,
с неочаквани изненади,
а сега ме е стегнал в своя тунел.
Замират ми стъпките,
бледнее ми взорът.
И само въпросът
ще стигна ли изхода
ме води нататък.
Но блесне ли в дъното
най-подир светлинката,
ще забързам задъхана,
не толкова, за да стигна до края,
а най-подир да узная
какво има, има ли нещо отвъд.