ФОРМИРАЙКИ ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА

Едуард Бояков

превод: Литературен свят

Продуцентът Едуард Бояков - защо изкуството трябва да бъде патриотично

Патриотизъм. Традиционни ценности. Високо изкуство. Висок стил. Какви асоциации предизвикват у младежта тези думи? Уви, това не е най-популярната лексика на двадесет и тридесетгодишните. Съвременната естетическа среда обикновено се ориентира към други ценности, а тези важни понятия често се девалвират.

Дълги години главни възпитателни формули у нас бяха лозунги от рода на «Вземи от живота всичко», «Не се бави», «Защото си достойна за това »…

Това не са просто уловки на цинични маркетолози, това е ситуация на цивилизационен избор, натрапване на система от ценности, в която няма място за патриотизъм, солидарност, където «глобалното» (в действителност - западното) се поставя по-високо от националното, индивидуалното е по-важно от народното.

Сблъсъкът на цивилизации - това не са само военните конфликти, икономическите битки, политически интереси. Главната война - на някого това може да се стори странно или цинично на фона на репортажите от Донбас или Сирия, но това е така - се случва в символичното поле. Днес най-важната война е за образи. Войната е за картината на света, за йерархията на ценности. И тук на първи план се оказват въпросите на изкуството, стила, езика.

Всяка цивилизация, оставила място в историята, е имала стил. Това е аксиома. Стилът концентрира, акумулира информацията за човека. Обложката на списание или афиш, например, на парижки спектакъл от началото на XX век, може да ни разкаже не само за популярните по онова време шрифтове, но и за навиците, джендърните сюжети или конфликтите на поколенията.

Нещо повече, изкуството не просто отразява живота, то формира действителността, изпреварва реалността, моделира нашия свят. Имам предвид не само жанра фентъзи и филмите за космически полети.

Изкуството проектира ситуациите, с които обществото, бизнесмените и политиците ще се сблъскат в близко бъдеще. Ние досега не сме усвоили, не сме осмислили този парадокс, макар че в различни времена за него са писали различни умни хора - от Платон до Бодрияр.

Изкуството винаги изпреварва, то предчувства. Първо била написана «Анна Каренина», а после, в началото на XX век, в повечето европейски страни разрешили на жените да гласуват.

Първо Достоевски подробно описал бесовете в едноименния си роман, а после те се заели в реалността с революционен терор. Първо била създадена «Чичо Томовата колиба», а после едва през 1950-60-те години (!) на чернокожите в Америка разрешили да използват същите умивалници, като на белите, да пътуват в същите автобуси и да пият кафе в същите барове. Политиците винаги вървят след художниците.

Стилът на епохата до последно време винаги е бил национален. Това еднакво се отнасяло за времето на Пушкин, Мусоргски или Стравински. Но дошло времето на постмодерна, който размива не само естетическите критерии, но и антропологичните граници, поставя под съмнение базовата идентичност на човека - пола, националността, морално-психологическата норма.

Противоположност на «високия стил» във всеки момент от историята е пошлостта - изражение на егоизма, користолюбието и потребителството. Именно такъв момент Русия преживя в продължение на четвърт век, включително до «руската пролет» от 2014 година.

Днес ние сякаш се пробуждаме, идваме на себе си. Какво виждаме? Нека да говорим честно: виждаме отсъствие на развито символично поле, авторитети в съвременното изкуство и художници на световно ниво. Това говори за нашата криза повече, отколкото икономическите показатели.
Пред нас стои важна задача - да спечелим «войната» на територията на така наречената soft power, мека сила. Тук Русия засега отстъпва на Запада. Достатъчно е да се видят репертоара на кината, дизайна на рекламите на хипстърските кафета, съдържанието на модните списания, полиците на магазините с детски играчки.
Руската култура, руската цивилизация днес действително е пред два пътя. От една страна, продадени са два милиона екземпляра от книгата «Несвятите светци» на епископ Тихон Шевкунов (абсолютен рекорд в търговията с книги в постсъветска Русия), от друга - невероятната пошлост на нашата естрада.

От една страна, почти цялата страна излиза на «Безсмъртния полк», от друга страна - музите на много мастити руски художници, уви, мълчат.

Явно думата е за младите, творчески, свободни патриоти. Струва ми се, най-близкото време ще покаже има ли такива.


„Известия”, 29 март 2017 г.