„ВЯРВАЙ В СИЛАТА НА МЪЛЧАЛИВАТА ВОДА”

Мария Г. Николова

Това ни внушава мъдро старият Балкан, ням свидетел на нейния подвиг да прокопае най-твърдата скала. Не е ли това елемент от автопортрета на поетесата Стефка Андреева? Не напомня ли тя свенливите и жилави димитровчета, цъфтящи без слънце и без южен вятър, на прага на зимата, както твърди Катя Зографова в своя рецензия?

В моите представи Стефка Андреева е чиста като момина сълза, тиха като горска теменужка, деликатна в отношенията си с хората. Тя има гражданска позиция, но я отстоява без поза, без налагане на собственото мнение, без самочувствието, че говори с провиденчеството на пророк.

След един закъснял дебют, който възприемам по-скоро като признак на изключителната й самовзискателност, тя ни допуска до своя микрокосмос, за да ни трогне с чистотата на словесните си акварели, да ни направи съпричастни със силата на любовта си, да се убедим, че за нея майчинството е смисъл, който оцветява дните й.

В първата си стихосбирка „Капки смола” авторката рисува с думи астрономическите и житейски сезони, крилата на птиците, силуетите на рибарските лодки и кораби, накрая и полегналите дървета, без клони и листа, свързващи два бряга, станали мост над пропаст…

В стихосбирката „Орис” още звънят, барабанят едрите и силни капки на пролетния дъжд; опива ни ароматът на розата, разцъфнала с цялото си великолепие; приковава вниманието ни раковината, събрала изгрев и залез с предания от дълбините на времето.

Природата присъства и в „Неизречените думи”. Нейната хубост привлича поетесата със звездните си вечери и песента на косовете в черницата напролет, с младото жито и зелената ръж, с гривите на алените коне. Една есенна импресия ни смазва с тъгата си, една вишня „на всеотдайност и обич ни учи.”

Стихосбирката „На стъпки от себе си” е четвъртата й книга.

Ако Стефка Андреева беше художник, неминуемо би ни покорила с богатата си палитра, със свежестта на натюрмортите си, би ни внушила, че живото, неподправено, автентично изкуство винаги ще превъзхожда своите заместители, колкото и съвършени да са те.

В стихотворението „Имитация” от цикъла „Двойник в огледалото”, където чрез една силна поанта „А моето мушкато вехне / на крехкото си стъбълце” поетесата защитава недвусмислено своята позиция на привърженик на стойностните и непреходни ценности.

Кое е новото, различното в началния цикъл на стихосбирката „На стъпки от себе си”? Преди всичко - философската вглъбеност. Да си припомним стихотворението „Вярност”, миграцията на птиците и предаността им към всяка северна пролет; или великолепното стихотворение „Плодове”, посветено на дъщерите й.

Астрономическото и житейското лято, които си отиват, са период на равносметка, на обилен плод, на мълчаливо отронени дни, прелели от послания и притчи.

На второ място - безпощадната им откровеност. В студените януарски вечери копривщенските стрехи разтварят тъмните си крила „да ни покажат колко сме дребни / как умираме в себе си малко по малко / неизвестно къде и кога…”

На трето място - високото художествено майсторство, поанти с метафори, които впечатляват и се запомнят „С коси в ръцете, те влизат привечер в селцето / със слънцето на рамо” („Косачи”).

Природните картини в творчеството на Стефка Андреева търпят своето развитие. Докато в дебютната й книга те са по-скоро статични, графики на ослепително бялата зима, на пясъчните водопади, а светът на очите я отблъсква „грозен и мрачен, потънал в нищета и разруха” и единствено в морето тя намира успокоение и очаква то да я превърне в малка солена капка, в следващите творби природата е фон на преживяванията на лирическата героиня - например стихотворенията „Раковина”, „Картина”, „Зимните вечери”, „Рисунки на стъкло”, „Безсъници”, „Река” от стихосбирката й „Орис”.

Възниква основателно въпросът - обилното слънце ли обуславя оптимистичното й настроение или душевната ведрина е в основата на факта, че забелязва слънчевите сгради, балкони, прозорци, висотата и жадуваната синева в стихотворението „Улицата”.

Особено показателно за преодоляната статика е стихотворението „Буря”:

Буря през нощта
е кършила дърветата.
Блъскал вятърът в стъклата.
Къртил от съня ни
летните видения
и донесъл с бурен напев
вест за есен.
Утрото заплака
със сълзи от дъжд.
Че лятото си беше
тръгнало от нас.

Стихосбирката „Неизречените думи” е най-драматичната творба на Стефка Андреева, в която тя със скрита болка рисува с тъмни краски битието ни: образът на плетачката на дантели, която очаква синовете и внуците си; старата къща на хълма, обезлюдяла и пуста; празната маса навръх Великден…

Може ли тоталната криза, на която сме съвременници (икономическа, социална, нравствена) да не остави отпечатък върху болезнено-изострените сетива на поетесата към природата?

Сняг вали
и покрива къщи, дървета,
тревата, пътеките
помежду ни.
Бяла приказка,
бяла магия.
Ех, защо ли не може,
в мен което боля
и бразда разора,
да покрие…
Вали,
в душата ми вали тишина…
Само дъхът ми напомня,
че още съм жива.

Доказателство за душевната сила на Стефка Андреева е стихотворението й „И сън е зимата”. То ме привлича не единствено с великолепния си рефрен, а по-скоро с възкръсването на духа:

…Виелиците, снеговете,
премръзналите клони,
скованите прозорци
останаха в съня ми.
Проглеждам за света,
усмихвам се.
Протягам две ръце
да го прегърна…

Цикълът „Листопад” ми допада с ярката красота на поезията, с магията на есента…

Друга тема, която неотменно присъства в творчеството на поетесата, е крехката й и уязвима любов. Още в дебютната си книга тя признава: „Това, за което не откри в себе си думи - / се намира в пространството помежду ни…”

Равносметката й за житейския друм, който е извървяла с мъжа на живота си, за преодолените заедно трудности, завършва оптимистично: „Но вървяхме и вярвахме, / че за нас е създадено това синьо бездънно небе.”

В стихосбирката „Неизречените думи” творбата, посветена на съпруга й, носи същия светъл и оптимистичен заряд. На фона на една идилична природна картина на настъпващата пролет авторката живее с надеждата, че ще остареят заедно и ще се греят на огъня на взаимното си чувство.

В стихосбирката „Орис” се появява сянката на мъж, с когото пътуват в различни посоки. Гарата - „закъсняла среща - се губи в мъгливата есенна утрин.” Той ли е и в стихотворението „Чай и кафе”, в неостарялата и незабравена песен - „глас на мъж и глас на жена”, в стихотворението „Среща” от „Неизречените думи”? „Любовта-комета” пресича небосвода на дните й „светеща, ярка, неповторима.” Какво от това, че е изчезнала в безкрая небесен? По-важно е, че я е имало.
Любовта в цикъла „Двойник в огледалото” е силна и самоуверена:

Подари ми този миг!
Когато звездите са мои
и нощта ме прегръща -
топла, безлунна.
Когато копитата на конете
носят непознати хоризонти и пътища.
Когато вечната трева говори с вятъра
и слънцето плете
златни люлки над земята.
Когато мидите седефени си обещават бисер.
Подари ми този миг!
За да не те забравя никога.

Каква метаморфоза е претърпяла покорната и плаха жена, чиято поезия е искряща искреност? Сега тя е своеобразен бунтар, написаното е „вик на сърцето й, болка неистова, извор целебен, търсене, плаха надежда”. Тя е готова да поеме безумни рискове, дори обидите да прости. Но тя е и безкомпромисно взискателна: той трябва да стане кладенец с бистра вода, ако иска да утоли жаждата си; трябва да се превърне в дъхав хляб, за да забрави глада.

Ето визитната картичка на обновената й самоличност: „Не примирение, / мир ми е нужен”, защото има още неизречени думи, неизвървени пътища, сънища несънувани…

За мен отличителен цикъл в стихосбирката „На стъпки от себе си” е „Отломъци” - заради концентрираната мъдрост, заради многообразието на темите, заради метафоричната образност, заради водопада от чувства - ту ярки, ту приглушени.

И в този раздел темата за любовта е красив спомен или споделени трудности в делника, броня срещу омразата и гнева. Тук също кипи живот. Първото ни усещане е, че той ни сграбчва в прегръдка. Опитът ще ни подскаже, че всъщност сме в мъртва хватка.

Моето любимо стихотворение от този великолепен цикъл е:

Да отстоявам ударите на сърцето,
кръвта във вените,
на пулса ритъма…
Да отстоявам свойта глътка въздух,
стъпката и жеста,
всеки ден и час…
Съдба или предизвикателство,
обреченост или награда
е този жребий?

Какво по-убедително доказателство за ценностната система на поетесата, за житейския жребий, който тя има нравствената сила да отстои?

Последният цикъл „Този хубав живот, този тъжен живот…” в четвъртата й книга съдържа житейската й и творческа равносметка. Основателно тя му е благодарна - за сполуките и за преодолените трудности, за това, че я държи изправена, а не сломена и повалена, за това, че обсебил я, „властно път начертава напред”.

В този цикъл съществуват и социални мотиви. Поведението на човек, изправен пред бюро, за да проси снизхождение, с надеждата за мъничко късмет, няма нищо общо с новия облик на същата личност, озовала се зад бюрото. Жест нехаен съпровожда отношението й към довчерашните братя по съдба.

Стихотворението „Две празни чаши” събужда у мене въпрос: изпито до дъно, виното белег на тоталната ни мизерия и недоимък ли е или любовта си е отишла завинаги и празните чаши са превърнати в „раковини с прибоя многогласен…”. А може би и двете?

Като светли петна в неприветната януарска вечер са жената с цветя в ръцете или самата поетеса, очакваща проблясък след изтощителния ден.
Цикълът впечатлява и с образци на акварелна поезия („София осъмна бяла”, „Пейзаж”). Трудът, като терапия и търсене на смисъла на битието ни, е намерил художествена интерпретация в стихотворението „Градината”.

Оптимистично звучи финалът на цикъла. Всеки от нас търси за житейска опора спомените от детството. Едно момиче - приветливо и дръзко, се втурва в живота с мечтите и желанията си, изяснява чувствата си, търси своята истина:

„Към спомените в детството се връщам.
Ръкойка житна във ръцете стискам
и се разлиствам.”

Майчинството в поезията на Стефка Андреева отразява раздвоението на съвременната интелектуалка. От една страна е поривът на Багряна към далечни пътища и непознати страни, а всъщност е прикована в делника, „взидана като Струга невеста в дома”. Ориста й е „да посреща и изпраща децата си и да е по своему сама”.

Майчинството носи на Стефка и радостни вълнения. В стихотворението „Картина” от стихосбирката й „Орис” пулсира гордостта, че малкото й момиче рисува „морски дълбини и слънце, което плува сред разпенени вълни”.

Още по-ярко и емоционално е стихотворението й „Детски стих” - изгрялата усмивка на малкото момиче, замечтаните и питащи очи притоплят „охладнелите от времето мисли”.

В стихосбирката „Неизречените думи” творбите, посветени на дъщерите й, впечатляват не единствено със силата на майчината обич, но и с високото художествено майсторство.

В стихотворението „Ноктюрно”, посветено на дъщеря й Бисера, чрез ярки епитети и образни метафори, Стефка Андреева не само рисува портрета на наша млада съвременница, но и разкрива дълбоката им духовна връзка.

Стихотворението „Прегръдка”, посветено на дъщеря й Дарена, ни прави съпричастни с най-съкровени чувства, чиято нежност и дълбина дълбоко трогват.

Достойнствата на стихосбирката „Неизречените думи” са забелязани от ръководството на Съюза на свободните писатели и по случай Деня на народните будители авторката е наградена за поезия за 2014 година.

Наред с интимния свят на природата, любовта и майчинството, Стефка Андреева създава и образци на граждански ангажирана лирика.

Още в стихосбирката „Капки смола” сме впечатлени от нейните летящи към изгрева коне от бунтовната „Кресна 1878″, от минутното мълчание на всеки 2 юни, от неукия майстор Уста Кольо Фичето, съградил чешми и мостове, къщи и църкви. И звъни в душите ни реквиемът за гибелта на въстаниците:

Този ден беше светъл и ненаситен.
Този ден беше трескав и дързък.
Този ден слънцето
мъчително се раждаше на хоризонта.
Сякаш въстаници се люлееха
на свойте бесила…

Гражданската й съвест се вълнува в музея на Никола Вапцаров, възмущава я мълчанието на политиците, когато бомби и разрушения, омраза и смърт в началото на ХХІ век предизвикват гнева на живите, на жертвите, на убитите. „Войната дебне” - предупреждава Стефка Андреева. И ни внушава още, „че животът е непобедим”, както твърдят оцелелите концлагеристи от Ловеч и Скравена, от Богданов дол и Белене…

В стихосбирката „На стъпки от себе си” поетесата споделя философията на собствения си живот:

Губя пари. Губя вещи.
Даже себе си губя.
Губя сражения.

Откривам приятелство.
Откривам сърдечност.
Изправям се отново,
потеглям…

Губя или печеля?

Такава присъства в стиховете си Стефка Андреева - деликатна, чувствителна, с очи, притеглени от хубостта на земята ни; със сърце, отзивчиво за чуждата болка; с уязвимата си любов, която прераства в силно и отстоявано чувство; със сбраната като в ядро мъдрост; с трудната си житейска и творческа равносметка.

И с позицията си на гражданин, който оценява събитията от далечното и близкото ни минало през призмата на болезненото си светоусещане.