ДИПЛОМАЦИЯ
Дипломацията. Какво всъщност представлява тя? Ами то си е цяло изкуство, ала трябва да си роден за това. Нужно е да си имаш заложби. Kолкото и да го изучаваш този занаят, няма ли го онова вътре в теб, не става.
Тънка работа е това дипломацията. Да можеш с хиляди думи и по стотици начини да кажеш нещо неприятно, което другите да приемат с усмивка. Друг път с часове да го усукваш, накрая нищо да не кажеш, а ония отсреща да се съгласят с теб, че това за което става дума, е точно така и че този е най-правилният начин за разрешаването на проблема или нещо такова…
А бе, локумджийска работа е тази и това си е… Да си правиш вятър на устата и при това да ти плащат. А има и друго. Този, с когото водите преговорите, да не мислите, че е по-прост от вас и вярва на всичките ви глупости.
В никакъв случай. Онзи също е печен. На него са му ясни игрите и той ти се хили насреща, плете си езика на мартеница и едва ли не се просълзява от умиление, но не ти вярва и грам повече, отколкото ти на него.
Ще попитате, дали не може направо да се сложат картите на масата и всичко да е по-лесно и просто. Може, ама не! Защото никога или почти никога позициите не са равни, а всеки гледа да извлече по-голяма изгода за собствената си кауза. Така че повтарям, не може! Такива са правилата.
Да хвърляш прах в очите на другите, да ги заблудиш и така да ги омотаеш, че накрая ти, който си с по-слаби карти, да си тръгнеш победител. Тарикатска е тази работа.
Ето ви един показателен пример от колонизирането на годните за живот планети. Всичко си вървеше по мед и масло, докато в един момент разбрахме, че извънземни от някаква планета, също колонизират. Всъщност терминът е ,,изследвам”, но както и да го назовеш: изследвам, посещавам, откривам или ако щете, ходя на гости, но то си е живо колонизиране. Няма да навлизам в подробности.
Та така. Започна се една негласна надпревара - кой, ще да речем, посети повече планети и всичко се върши уж по някакви неписани правила, а истината е, че започна такава надпревара в тази благородна дейност, такова щъкане из Космоса, че нямаше начин накрая да не се настъпим.
И ето, че се случи. Между другото длъжен съм да спомена, че във въпросната надпревара вече нямаше значение какво се обсебва: годна за живот и даваща перспективи планета или просто парче скала, носеща се насам-натам из космоса като изхвърлен от кръчмата пияница. Та на въпроса…
Случката бе факт и данданията стана именно заради един такъв, никому ненужен камънак. Нашите бяха кацнали и положили съответната маркировка и сигнализация, демек, бяха забили байрака, но в същото време агресорите /за нас бяха такива/ бяха свършили същата работа от другата страна.
Ха сега де! На кого се полагаше този ненужен камънак? Нямаше да послужи нито на нас, нито на тях, но въпросът бе принципен. Ако отстъпиш, значи се страхуваш, по-слаб си и за по-нататък да не говорим какво може да стане. Следва логичният въпрос: А не може ли да се раздели на две, с някаква граница? Поравно. Повтарям - може, ама не! Ей така, пак заради принципа или ако щете на инат.
И се започнаха едни преговори, едни совалки напред-назад, преписки, доказателства за доказване на недоказуемото. Това парче скала се превърна едва ли не в пъпа на Вселената.
Стигна се до задънена улица и положението стана военно-бойно. Зачу се дрънкане на оръжие и работата стана дебела.
Аз, като водещ групата за преговори от наша страна, бях получил недвусмислени инструкции. Обектът А, така го наричахме, трябваше да бъде наш. Усуквах го както аз си знам, приложих всичките си умения, доказвах недоказуемото, но онзи плондер /на такъв приличаше/ също не бе вчерашен.
Ясно му бе, че и той няма да може нищо да постигне, но явно и на него му се печеше същото яйце на задника, както и на мен. Преговорите се проточиха извънредно дълго и ако искахме да избегнем войната, трябваше спешно нещо да се направи.
Горд съм, че решението на проблема хрумна именно на мен. Обсъдих го най-напред с останалите членове на делегацията ни и още на другия ден дадох, може и нескромно да звучи, гениалното си предложение. Плондерът взе да се надува и зачервява.
В един момент се уплаших, че може да изгърми, но накрая се успокои. Поиска да го обсъди с екипа си. Страшно го беше яд, че първи не се е сетил за това, но съм сигурен, че така щеше да извърти нещата пред своите, сякаш идеята се е родила в неговата глава, но това не бе важно. След около час се появи в залата за срещи и даде съгласието си.
В какво се състоеше цялата работа? Тъй като това стотина километра в диаметър космическо тяло не можеше да послужи на никого, аз предложих просто да го взривим. По този начин изчезваше поводът за конфликта. ,,И консервата цяла и копърката изядена” - както казват при нас. Чиста работа!
Докато още беше пресен, му предложих ние да се заемем с бомбаджийските подробности и поемем разходите по цялата дандания. Онзи бе печен, но в момента толкова шашардисан, че се съгласи. Едно на нула за мен.
Подготвихме всичко най-внимателно, да няма издънки и направихме голямото ,,бум”.
Всичко се разхвърча на хиляди километри из космоса. Голяма пушилка се вдигна и това е. После банкети, наздравици, прегръдки и целувки с нашите, вече братя по разум, доскорошни опоненти. С всичките му салтанати, както си му е редът.
Така приключи тази история. За онези будали разбира се. Докато уж правехме голямото ,,бум”, един кораб влекач набързо замъкна на буксир така наречения обект А някъде из задния двор на нашата галактика. А за ,,нашите” приятели останаха фойерверките.
Та това е. Дипломацията е голямо изкуство. Като голямото кино, а в него също се използват трикове. Като фойерверките и пушилките…
