ПОЕТЪТ НА БЛАГОРОДНИТЕ ДУМИ

Феликс Бахчинян

превод: Ваня Ангелова

Готовността за саможертва и стремежът да запази не само своята родина, но и планетата Земя стабилна, хармонична, вървяща по верния път, са пронизани от поетичен темперамент, талант, вдъхновение…

Гагик Давтян - поет, усещащ както тънкото движение на душата, така и обтегнатите от живота нерви, е певец, възхваляващ не само космичното духовно пространство, но и неговите ежедневни, реални, осезаеми прояви.

Казаното по-горе изкристализира в образа на „слуха на очите”. Особеното внимание към околната среда при него прераства в такава сила на чувствата, че и слухът, и зрението са концентрирани на едно място.

Те са избликнали от един източник, губейки се първоначално един друг, след което отново се намират и се смесват. „На Вас - слуха на моите очи” - за какво друго би могъл да говори този образ, който, озаглавявайки стихотворния цикъл, разкрива облика на Гагик Давтян като поет на всеотдайността, на себеотрицанието.

Прости на мен,
земя,
и на всички със земната си щедрост;
направи ме достоен
да се преклоня…
със страх пред раните твои…

Аз ще излекувам раните ти, земя…

Пътят на саможертвата не се избира случайно, просто ей така. Приемайки неразумността за щастие, ние не се наслаждаваме на подарения от Бога живот.

Поемайки по пътя на себеотрицанието, човекът, чието твърдо убеждение е да живее твърдо според справедливите и честни критерии, ясно и категорично е набелязал пред себе си своята цел и вектор.

Векторът на Гагик Давтян е набелязан „В онази нощ”, която, давайки наименование на стихотворението, обобщаващо дълбоките преживявания на поета, разкрива смисъла на праведния начин на живот.

Той ми се яви, оставайки ми като в притча
три завета:

не е необходимо, каза той,
да пиеш напоен с горчилка тютюн,
като индианец в своята детска наивност,
мислейки, че само така
ще бъдат призовани духовете
и ще разпознаят живота
с помътеното си съзнание.

Вторият завет се отнася до дълбокото осъзнаване на мерките за човешката отговорност, до стриктната оценка на своята лична причастност към събитията и съдбините.

И каза: „Бъди спокоен,
за престъплението на бащата
синът няма вина”…

Третият завет е този, който народната мъдрост отдавна се опитва да съвмести с човешката личност: „Свали шапката си и поговори с нея”.

Ролята на шапката за Гагик Давтян изпълнява неговият вътрешен глас, който напомня, който го задължава в края на всеки ден да се отчита пред душата си, пред съвестта си. Да даде очет

колко пъти този ден
падна в собствените си очи.

Такъв е благородният вътрешен свят на Давтян, в който започва и по който се простира неговият поетичен път.

Поетът, чиито уши са отворени към призивите за устойчиво внимание, чиито очи също са превърнати в слух, се опитва да запази житейската хармония, за която е готов на саможертва.

Влизайки в непорочния чист свят на поезията на Гагик Давтян, не можеш да не бъдеш искрен със самия себе си, не можеш да не забележиш объркването и безпорядъка и да не обявиш, че „царят е наистина гол”. Такава е психологията на поета, когато вижда и известява:

Лишеният от зрение
орел мигновено е обречен
да пълзи на колене;
слонът плува,
крещи нямата риба,
лети костенурката,
мишката реве,
кудкудяка яйцето…

Такъв е по принцип поетичният темперамент. Истинските поети не се страхуват от лабиринтите. Те влизат в тях, разсейвайки мрака с огъня на своето вдъхновение, за да намерят по-лесно изхода. Не се бои от лабиринтите и Гагик Давтян. Той продължава по избрания от него път, без да крие от нас своите преживявания:

Достигайки началото,
губя края,
а след като го намеря -
началото изчезва.

Още повече, че творческите личности притежават специален дар - да виждат обратната страна на медала, или външното - отвътре:

Светлината на луната е толкова спокойна,
като бръмчене на рояк пчели
над цъфтяща леха,
над опиянени дървета.

Или:

В гладките и сияйни
дъски на бездиханната мебел
дишат дървета…

Така че когато окото започва да чува, а слухът се превръща в зрение, когато отвътре се вижда външното, а външното влиза навътре, не може да не започне монологът на поета, защото истината е, че е нужно да свалиш шапката си и да поговориш с нея, както съветва народната мъдрост.

Слухът на Гагик Давтян е като сърцето, сърцето - като душата, а душата е самият той, неговата същност.

Не искаш да убиеш.
Не пипай ти напразно,
недей изтегля ножа
от раната сега,
с любов от теб наточен по бялата ми кожа,
предсрочно не прекъсвай ти дните на тъга.

Под перото на Гагик Давтян могат да бъдат красиви дори такива неща, като разочарование, удар на съдбата, плесница на любовта:

Безплътен дух,
починал твърде рано,
като мечта
се вмъква през вратата,
трепери във ъглите
на изоставената къща на душата.

Ти виждаш: това е страдание, дълбоко страдание, но сладък е вкусът му, защото крие в себе си морална дълбочина.

Вземи, каквото поискаш:
живота - за теб,
а за мен - болката,
толкова желана -
сега и завинаги…

В поетичната линия на Гагик Давтян, начертана в името на запазването на нравствените ценности, няма място за отстъпление.

Тя се придвижва стъпка по стъпка - твърда, волева, изпълнена с чувство на отговорност за изреченото.

Тя няма накъде да отстъпва, защото зад гърба на поета се изправя планинската твърдина, чието име звучи като камбана, известяваща благата вест - Зангезур.