БОЛИВИЙЦИТЕ

Димитрина Равалиева

Боливийците пристигнаха в 7 сутринта, в четвъртък. Всякакви е виждал Тиньо по морето. Даже един шантав със скафандър като извънземно. В кръчмата се отбиват хора от кол и въже – пъстър свят. Германци, руснаци, чехи. Чехкините до една имат редки и сламено руси коси. Отдалеч ги познава, преди още да заахойкат. Отначало взе боливийците за ескимоси. Петимата бяха мургави, с леко дръпнати очи.
- Buenos dias, senor! Dos sopas de verduras, por favor – каза най-тъмнокожият, който стоеше начело на групичката. Останалите премигваха, сякаш още не бяха разлепили очи от съня. Облечени в пъстри дрехи с пискюли, със сомбрера и китари, преметнати през рамо, всички те, петима шарени от главата до петите мъже, сякаш бяха излезли само преди пет минути от филм.
- Dos sopas de verduras – повтори мургавият мъж и понеже Тиньо вдигна рамене в недоумение, оня взе да ръкомаха, сякаш пъди мухи. Известно време цялата групичка кълчи ръце, докато стана ясно, че искат да ядат. Тиньо ги изгледа един по един. После посочи петте пръста на ръката си и рече:
- Ъ?
Най-мургавият размаха ръка с три свити пръста и два изопнати.
- Dos. Dos.
Цялата групичка закима в потвърждение. Тиньо приготви две гювечета и ги отнесе на масата на боливийците. Носеше и два прибора. Мъжете се спогледаха, намръщиха се, но единият помириса яденето и кимна. Тиньо им върна рестото и седна зад тезгяха да прочете вестника.
По това време почти никой не влизаше в заведението. Чак в 9 часа летовниците почваха да щъкат из градчето. Докато Тиньо обираше една паяжина, виснала от тезгяха, вратата се отвори и влезе комшията му.
- Здрасти! Отвори една чешка бира за изтрезняване.
Бутилката се отпуши с леко свистене. Комшията не си наля чаша, а пи направо от гърлото. Като я пресуши до половината, каза:
- Не се гаси туй, що не гасне!
После добави:
- Тия са от въшльовците. Петима от две чинии ядат. Ако на такива чакаш, оборот ще направиш на Връбница в сряда.
Чак тогава Тиньо се загледа внимателно в петимата. Най-тъмният и този срещу него ядяха с приборите. Останалите загребваха с туристически лъжици. Двете гювечета димяха в средата на масата. При всяко пресягане с лъжиците, накапваха покривката.
- Чужденци! – изсумтя комшията му. – По-въшкави от българите! На море без пари тръгнали!
- Дойдоха ли курортистите за новата смяна? – попита Тиньо, колкото да не мълчи и се зае да бърше чашите.
- Две семейства германци с дечурлигата и една дърта софиянка. С бастун върви, братче, ама червило си слага, косата и – фризирана. Професорка!
- По колко им вземаш?
- По 15 долара на легло. На вечер.
Тиньо изсвири продължително с уста. Комшията му допи бирата и стана да си ходи. Погледна към петимата и ги посочи с брадата си.
- Тиньо, Тиньооо! Дялан камък съм аз. Знам. От въшльовци няма да спечелиш. Помни ми думата! Само ще ти изгонят клиентелата. Кафа ще ти стане от такива до края на лятото.
Още преди да заприиждат редовните клиенти, петимата се ометоха от заведението. Тиньо почисти масата им. До обяд се изниза много народ. Мацките идваха направо по бански от плажа. Поръчваха си бира с картофи и сладолед за децата. Тиньо едва смогваше да приема поръчките. Съвсем беше забравил за боливийците, когато на тротоара пред заведението се събра тълпа. Загърмяха десетки гласове. После шумотевицата спря плавно, като вълна върху равна плажна ивица. Петте китари му прозвучаха като цял струнен оркестър.
Боливийците свириха до тъмно. Дори когато си почиваха, тълпата не намаляваше. Едни си тръгваха, идваха други. Заведението беше фрашкано и в 10 вечерта Тиньо вече беше капнал от умора. Това се повтори и на следващия, и на по-следващия ден. Хората говореха, че уличните музиканти са страхотни и се чудеха как издържат с дебелите си национални носии в жегата. Тиньо не обръщаше внимание на музиката, но оборотът му се увеличи и на четвъртата сутрин той нахрани петимата обилно и безплатно. Мъжете му се усмихваха благодарно. Усмихваха се и през следващите дни, докато и третото ядене за деня стана безплатно. Тиньо свикна с тях. Не си говореха – нямаше как – но се разбираха с кимване. От ден на ден езикът на жестовете ставаше все по-излишен. Накрая му се струваше, че може да отгатва желанията им само с поглед.
Една вечер боливийците останаха на тротоара до късно. И народът се тълпи до късно, но когато съвсем захладня, започнаха да се разотиват. Клиентите в заведението намаляха. Накрая, на една маса в ъгъла остана само една възрастна влюбена двойка. От техния ъгъл не можеше да се долови нищо, освен жуженето на гласовете им. Щеше му се вече да ги подкани за сметката, но мъжът махна за още една поръчка. По вестниците и списанията беше чел, че западняците създават редовна клиентела като угаждат на посетителите с каквото могат. Прие поръчката – два пъти уиски по сто грама, за жената – бърбън, за мъжа – скоч, сложи на масата чинийка с фъстъци и рече:
- Почерпка от заведението!
Двамата се ухилиха. Мъжът попита:
- Може ли да поръчам за дамата една песен?
Тиньо сви рамене и неопределено махна към изхода.
- Не знам как да ги попитам. Нищо не разбирам от испански.
На тротоара пред заведението боливийците все още се суетяха, но изглежда се приготвяха да тръгват. Тиньо се замисли как е възможно за толкова кратко време да се привърже към тях. Беше сигурен, че някой ден ще му липсват.
- Оставете. Аз ще се оправя – каза мъжът и тръгна към музикантите. Беше строен за годините си мъж, с хубаво лице и с брада. Приличаше по нещо на артистите и художниците, които се навъртат наоколо през лятото. Тиньо разгледа брадата му и реши, че сигурно е някой от ония, които се наричат “дейци на културата” или “хора на изкуството”. Дамата очевидно не беше съпругата му.
Петимата боливийци се вмъкнаха един по един през вратата. Мъжът, изглежда, не знаеше испански, защото гърчеше лице и ръкомахаше. Боливийците, обаче, го разбраха. Наредиха се около масата с китари в ръце, всичките с тъмни и уморени лица. В полумрака изглеждаха като посипани със сажди. Подхванаха някаква песен, която Тиньо никога не бе чувал – нито по радиото, нито на тротоара, където се събираше тълпата. Те пееха повече известни песни. Мелодията, обаче, беше хубава и тъжна. Дамата, за която пееха, поклащаше ритмично хубавата си глава, вече доста пияна. Когато отзвучаха последните акорди, на Тиньо му се прииска да чуе песента още веднъж и съжали, че през всичкото време е приемал поръчките на клиентите, без нито веднъж да се спре да послуша боливийците. Най-главният в групата изхлузи през глава пъстрата връвка на китарата си и загледа мъжа в очакване да му платят. Мъжът размаха портфейла си – доста дебел и от скъпа кожа – и изтананика началото на друга песен. Те го разбраха и се спогледаха.
- Estamos cansados! – промърмори шефът им, но преметна връвката на китарата обратно и се приготви да свири.
Клиентите поискаха от Тиньо още по едно голямо уиски. Една постоянна разлята усмивка опъна червисаните устни на жената. Изглежда, тя вече не чуваше музиката. Беше много пияна. Тиньо донесе поръчката, наля на дъното на една чаша два пръста скоч за себе си и се чукна с дамата, която от доста време го подканяше да вдигнат наздравица. В този час на нощта наистина беше приятно да поседне и да послуша. Но като седна, усети, че умората го надвива и от време на време не следи мелодията, а се вторачва в подвижните като живак пръсти на музикантите.
След половин час жената заспа отведнъж. Хлопна главата си на масата и къдриците й се разпиляха между чинийката с фъстъци и пепелника. Крайчетата им забърсаха няколко фаса и те се търкулнаха на покривката. Мъжът също бе прекалил с алкохола, но се държеше. Музикантите спряха да свирят и зачакаха за парите си.
- Estamos cansados! – пак повтори главният в групата.
- Свири, бе! С парите си плащам! – каза мъжът и се подпря на масата, отначало с лакти, после с длани. Боливийците завъртяха глави.
- Свири, говедо черно!
Първото пламъче на яростта в очите на мъжа почти ги оцъкли. В този момент вече Тиньо знаеше, че нещо има да става. Мъжът замахна и се олюля. Тиньо го сграбчи за ръката и понечи да го върне на стола, но го изпусна. С цялата си тежест мъжът се стовари върху един от музикантите, портфейлът му отхвръкна настрана и от този миг нататък настана блъсканица и вой, в която Тиньо можеше да различи от време на време отделни думи. “Цигани!”, “Мангасари черни!”, викаше мъжът, а от всички страни боливийците повтаряха едно и също:
- Dinero! Dinero!
Чу се писък и скупчената на кълбо групичка се пръсна. Една ръка замахна и удари Тиньо през лицето с нещо остро и лъскаво. От веждата му шурна кръв. Мъжете се отдръпнаха крачка назад. Нямаше време да се плаши от собствената си кръв. На пода бързо се образуваше локва. Един от боливийците лежеше в нея. По лицето му все още личеше цвят, но въпреки това на Тиньо му се стори, че човекът е безжизнен. Стъписването премина и кратката тишина пак бе оглушена от викове.
- Намушках го! Убих го! – крещеше мъжът като обезумял и плачеше. Боливийците се защураха да търсят телефон, а единият от тях хукна по улицата и махалата закънтя от мощния му, истеричен тенор:
- Esta muerte! Esta muerte!
Жената вдигна глава и веднага нададе писък, внезапно събудена.
Тиньо събра остатъците си от воля и набра номера на “Бърза помощ”. После се опита да си припомни наученото в казармата и разряза с нож за пържоли ризата си. Стъкми лазарет, колкото можа, но това не помогна много. Първо, линейката закъсня. Второ, докторът слезе ухилен, все едно, че отиваше на бал. Движеше се бавно и несигурно. Нямаше съмнение, че е на няколко водки. Нощта се изпълни с полицейски сирени, сеирджии, униформени. Разправиите продължиха дълго. Тиньо се свря зад бара и, уловил главата си в длани, разказа, каквото помнеше. “И ти си дошъл баш в България да те убиват!”, мислеше той, “Ама че късмет!”
На сутринта за пръв път в живота си той реши да отиде на църква. Храмът беше още затворен. Тиньо седна на пейка в градинката пред църквата, разтри зачервените си очи и каза полугласно:
- Е, ще почакам да отворят и това заведение.