АНТОНИН ГОРЧЕВ – „СТЪПКИ ПО ВОДАТА”

Розалия Александрова

Магичната реалност в новата поетична книга „Стъпки по водата” на поета Антонин Горчев завладява още от корицата. Корабът, който няма да акостира никъде другаде, освен в сърцата на развълнуваните читатели; платната, които винаги ще изхвърлят на брега нашето безразличие; компасът, който ще ни държи будни за Доброто и смисъла.

Това е анонсът и на художника на корицата Румен Михайлов, който изглежда е един от първите читатели на вълнуващите стихове в тази книга.

СТЪПКИ ПО ВОДАТА

Все след теб, все след тебе вървях,
взрян във теб и със тебе богат.
Но се спрях. И през вяра и грях
аз погледнах встрани и назад.

Вместо райски градини - сух прах.
Под огромното светло небе
мойте стъпки зад мен не видях.

По вода ли вървях аз след теб?

Магията на едно земно превъплъщение и мъките Христови и тяхната сила да просветляват започват от първите страници на тази поетична изява. И до края.

Като я погледнеш от долу нагоре - това е поезия на тъгата, която е намерила своя стихотворец, своя пристан от ярки и запомнящи се думи и образи. Дълбоки чувства, в които няма една фалшива нота или намек за поза.

Един вулкан, полузаспал, който може да се взриви от всеки полъх на страданието, и величието на човешкия дух да го понесе. Оставам с убеждението, че стиховете не са писани, а - орисани свише - толкова кристално чиста е тяхната структура.

И техният ек - от Христовата възраст до Вселената на всички времена и пространства, събрани в няколко човешки слова. Така ми звучи музиката на Йохан Себастиан Бах - Токата и фуга в ре минор - като великолепната оратория в книгата на Антонин.

И все пак… Житейските въплъщения в поезията на Антонин доминират. За да се докоснем до мъдростта им, въпреки привидната яснота на изказа, ще започнем от връзката им с библейските сказания и притчи.

Изборът на броя стихове е показателен - 34. Означава 33 + 1. Христовата възраст плюс годината, която те е извисила, просветлила и възнесла по законите на Еволюцията.

И още нещо. Нещото, което ти е дало ново направление в живота, което от обикновен съзерцател те е превърнало „През острите игли на венеца” в активен участник в Книгата на Живота - Библията.

Като тръгнем от стихотворението „Христос на 56″, минем през „Прозрение”, спрем за малко на „Молитва”, докоснем всяко стихотворение с неповторимия екстаз на древен човек, всичко звучи като Библията в нейния днешен вариант - човекът на кръстопът, който възкликва „Боже, жив ли съм още?”, но и който вижда светлините по пътя си и предупредителните сирени на старото мислене.

В самото начало поетът заявява, че е захвърлил неговите дрипи, защото, ровейки в пепелта, усеща, че всяка година на всеки човешки живот може да повтори подвига на един Дух, обитаващ човешка плът.

Всяко, и най-малкото събитие, може да издигне човека до общочовешката любов на Божия Син -„че на високо сме родени/ за миг любов - пределно къс -/ като светкавица продрала/ духа, събран във шепа пръст”.

Така, в полезрението на Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Св. Дух, Светата Троица, поетовата душа пътува и се извисява над битието на третото измерение, за да поведе натам и другите, които се нуждаят от своя духовен водач. Само в този контекст може да се открехне вратата на поетовите въпроси: „спасих ли някого, кого нахраних, /и има ли в света по-малко страх” („Христос на 56″).

Човекът се оглежда в истински достойните неща: грижа за ближния, разбирането на единното Цяло, което сме; трудните избори, които прави всеки от нас.

Интересно как духът на поета се люшка все още между Земята и Небето, между вярата и умерения интелектуален скептицизъм: от благодарността, която засвидетелства на пазача, страж на старото, и съзнанието, че сам е избрал изкуплението си, до „далечното платно,/ с което не отплувах,/ защото зид висок/ аз вместо котва вдигнах.”

Акцент върху съмнението. Казват, че съмнението е интелектуално преживяване. Почти етикет за принадлежност към групата на „помазаните” да бъдат интелектуалци. Да, така е. Не, не е така.

Така е, защото няма как да си отговориш на въпросите, които не си формулирал дори. Усещаш ирационалността на нашето пребиваване тук, на Земята. Губиш се в догадки. И използваш интелекта си да зададеш въпросите, опитвайки се да проумееш света в себе си и около себе си.

Не е така, защото, пренебрегвайки Божествената поанта във всяко дело, всеки факт, губиш от онази връзка, която може да ти даде частично отговорите. Твоят Дух. Част от Божествената Монада. При Антонин и двете начала - интелектуалното и провидческото - са в симбиоза. Затова и разговорите между поета и Бога в тази книга съдбовно се повтарят. В различен контекст, но с въпросите, които вълнуват поета. И отговорите, които получава в прозренията си.

Освен дълбоко философска и наситена с интелектуални препратки и мъдрости от Библията, поезията на Антонин представя виталността на един младежки дух, на един съзерцател на красивите неща в живота, които всъщност наричаме Божествено отражение.

Такова е стихотворението му „Хубаво момиче”, в което се оглежда влюбената в живота душа на поета, търсещ хармонията и красотата извън себе си:

ХУБАВО МОМИЧЕ

На Софи

Така - с коси от тишина по-гъсти,
с очи от тишината по-дълбоки,
с по-дълги и от тишината пръсти,
си като струна.

Кой ще те докосне
да звъннеш -
от дъжда дори по-тънко,
по-късо от подскока на врабчето,
но той от звън
безсънен да осъмва.

И само тишината да му свети.

Подобно по звучене е и стихотворението „Житено зрънце”. И изводът - в природата нещата се случват красиво, хармонично и взаимосвързано! Мравката, която влачи житеното зрънце, а то ще израсне през пролетта; и тя, отивайки при Господ, ще получи Неговата благодарност за свършената работа.

Животът според поета има смисъл във всяко негово проявление. А поетът е трудолюбивата мравка, която забелязва Божия промисъл и го сваля на Земята. Всички хора да го ползват.

Тайнството на тази симбиоза между човешкото и божественото проявление, между Бог и природа, е в основата на стихотворението „Гергьовден”:

Молитвата на хлорофила
чу Бог. И свойто чудо прати -
със сребърни игли съшива
дъждът небето и земята.

Със буково листо закичен
на бял кон Свети Георги язди.
И аз, като в библейска притча,
за син-скиталец вдигам празник.

Чудото от пробуждането на радостта от живота. Чудото на човешкото бъдене и надежда нещата да се случат. Никой не знае колко може да бъде силен и колко може да стане слаб. Докато не мине през огъня на Съдбата, в която човешкото и Божественото си акомпанират („Молитва”).

Затова „красивата измама” на личния избор е винаги наша Голгота по пътя нагоре. И няма друг начин да се спасим от центробежните сили в самия себе си, освен чрез думите. Силата, дадена ни свише. „Там”:

Там - дълбоко в сърцето на думите -
на живота е тайната скрита
в безначално и звънко безумие.

И от хаоса раждат се дните ни.

Всяка дума, която изричаме,
неусетно света пренарежда.
Едно просто и кратко „обичам те”
носи цяла вселена надежда.

В тази поетична оратория, наречена „Стъпки по водата”, мъжкият глас е този, който определя облика й. Акцентът е върху ролята на мъжа в обществото, неговата отговорност в контекста на еволюцията на цялото човечество чрез обикновените неща в живота.

Дори в променливите на едно духовно просветление, поетът върви уверено през живота - като водач и съдник на самия себе си. Откровен - „И през вяра и грях,/ аз погледнах встрани.” И убеден във всяка дума, която изрича, гравирайки я в нашето съзнание. Бидейки в иреалността, не губи връзката с житейския поглед.

За безсмъртието на един поет има само една мярка: Божията в човека. Който се е раздал и подарил думите и мечтите си на Еволюцията. А за да го е постигнал, е било необходимо изграждане на вътрешна чистота и почтеност, емоционално и духовно извисяване. За да улавяш най-чистите вибрации на ефира. И да ги поднасяш с думи на хората.

Затова за безсмъртието на един човек една от мерките е отношението му към езика на неговата майка, към мястото, което го е откърмило. И когато поетът и човекът са в едно тяло, в една душа, тя винаги е предана на родината. За нас - България. За поета - неговите Българии. Мястото на едно щастливо детство, с мечти, потопени под водата от безумието на една недорасла цивилизация. Мястото, което е останало непокътнато в сърцето на поета („Язовир”).

Могат да се изброят и много други неща, които оставиха в мене следа: притчата за орлето в „Орле” и смисълът от раждането и отглеждането на палача в нас и другите; притчата за пчелата в едноименното стихотворение, която онагледява със средствата на поезията закона за резонанса и отражението му в човешкото общество - пчелата раздава Божието правосъдие, давайки своя живот за каузата; стихотворението, посветено на големия български поет и капитан на поетичния кораб на Антонин - поета Иван Пейчев - и други впечатляващи акценти.

Но над всичко е онази възвишена чувствителност, онази мъдрост и красота на стиха, които гарантирано стопират злото и дават път на Доброто в нас, а това значи - зелена светлина за човешката и вселенската Еволюция.

Благословено пиши, Антонин Горчев!