ЗИМА

Йовчо Савов

ЗИМА

Тази зима е прозявка непринудена
със снежинки на високи токчета.
В миглите й зъзнат още несъбудени
врабчетата и във съня си вкопчени.

С оранжеви райета на фланелата
и наниз от оранжеви наздравици,
за из път близалка лед е взела тя,
но и фъртуна крие във ръкава си.

Тя винаги прокрадва се по мръкнало,
по стръмните пъртини на хлебарките,
когато вечер сетивата са претръпнали
и съхнат устните на кафеварката.

Когато мързелът си разкопчава ризата
и нехайно дърпа ципа си на гащите,
когато щастието шляе се безпризорно,
но кога ли имало е постоянно щастие.

Тя коварно хлътва някак ножично,
както всичките внезапности.
Хлътва, души и слухти под кожата
и дори не пита ти без хляб ли си.

И пчели додето мачкат восъка
и се щурат във несвяст из кошера,
тя сече из мозъците просеки…
и ни крадне от портфейла грошове.

Но нахили ли се малко градуса
да разроши ордата врабчета щурави,
тя окото пълни с бели сладости
и калинки качва върху маникюра си.


СНЕГЪТ

Той е снегът, който вали сам върху себе си,
а вятърът стъпките птичи татуира по него.
Стада от снежинки от белотата обсебени,
един снежен човек завръща с измислена гега.

На едното му рамо сврака си духа на дланите
и снася яйце, на което свети жълтъка,
а може би слънце е, или замразено желание,
или окото на бог, което прелива от мъка.

Околовръст хоризонтът, на поле умърлушено,
с тебешир силует на самотно селце очертава,
на последен комин, който все още сам пуши, но
със дъха на последната в селото крава.

Дете и прозорец глъхнат из тази виелица,
под юрган от снежинки, които мълчат полегато.
Само свраката помни и ги търси къде ли са
и детето… и прозореца със червено мушкато.

Полека по птичите стъпки по-бели от съвести
свраката едничкото селско детенце довежда…
до оня снежен човек, който прикляква и сгъва се
и в джобчето сипва вместо бонбонки надежда.

Селцето ги гледа, преглъща и дъвче си мъката,
куцука на място, но така и не знае къде е…
А детето нехае, но на селцето донася заръка тo:
Хранeте надежда… която дори не се мержелее!