ТРЯБВА ДА БЪДЕМ ИСКРЕНО БЛАГОДАРНИ НА СТАЛИН

Михаил Хазин

превод: Литературен свят

Преди всичко, като епиграф, който няма да изнеса пред текста, са думите на Пушкин и Висоцки (и на Бродски, струва ми се), че съм готов да обсъждам проблемите на страната си само с онези, които й желаят доброто. Останалите да вървят в гората, аз мога (понякога) да изслушам мнението им, но не повече. Ако виждам откровена пропаганда, имам две типови реакции.

Първата е въпросът: «Ако толкова Ви вълнуват кървавите тирани, защо не обсъждате Чърчил, който е убил много повече хора от Сталин?». Втората: «По-голямата част от вашите твърдения са лъжа, а да обсъждам исторически персонажи с откровени лъжци не възнамерявам».

По-нататък обикновено от страна на враговете на моята страна (под които разбирам включително и онези, на които им харесва да разобличават, но които няма да мръднат и пръста си, за да променят нещо към по-добро) започва откровена демагогия, от рода на «Сталин е убивал своите!».

Аз дори няма да напомням, че Индия през първата половина на ХХ век е била част от Британската империя, ще кажа само, че от гледна точка на православния човек (а Сталин, както ми се струва, е бил вярващ), всички хора са равни.

И да се смята, че Чърчил е виновен по-малко от виртуалния (според измислиците на откровените врагове на Русия) Сталин може само откровен расист. По логиката: какво толкова, той не е убивал хора, а негри! Е, в случая индийци… Тук дори сравненията с Хитлер не вървят, защото последният тъкмо към индусите се е отнасял все пак като към арийци…

В този смисъл вампирът Гайдар или Чубайс, с техните 30 милиона, които «не са се вписали в пазара», напълно съответстват на общата линия. Което впрочем навежда на размишлението, че от гледна точка на авторите на концепцията за «кървавия тиран Сталин», ние сме същите «туземци», както и индийците или негрите… А какви са тогава хората, които поддържат тази концепция в нашата страна - дори вече не е ясно…

С това завършвам предисловието си и започвам съдържателната част. Преди всичко трябва да кажа, че трябва да се разделя Сталин - човека и Сталин - държавния деец, намиращ се на някои политически постове. На онези, които възразяват на такова разделение мога да посоча като пример Познер, който като човек изобщо не би ме поканил в предаването си, но като човек, заемащ длъжност (контрактна), беше принуден да го направи.

Цялата пълнота на властта Сталин получил едва след 1938 г., а дотогава бил в обкръжението на много силни политически групировки, като всички те действали все по-малко и по-малко открито.

Като пример може да се посочи знаменитият XIV конгрес на РКП(б), състоял се през декември 1925 г., на който били «свалени» Зиновиев и Каменев (ще отбележа, че ръководителят на Коминтерна Зиновиев, бил именно главният проводник на идеята за използването на руския народ като «гориво» за разпалването на световната революция) и било взето решението за началото на индустриализацията.

Ще отбележим, че при Зиновиев такова решение би могло и да не се вземе, тъй като защо й е на световната революция силна Русия (в онзи момент - вече СССР).

По решение на предишния конгрес, XIV трябвало да се състои във «владението» на Зиновиев Ленинград, но той успял да го премести в Москва. При това численият състав на делегациите от Ленинград и Москва, който възглавявали съответно Зиновиев и Каменев, бил по-голям от половината делегати на конгреса и в този смисъл шансовете да ги победят, чисто формално, не били много.

Ситуацията за «групата на Сталин», която поела курса към развитието на своята страна, спасил заместникът на Каменев Угланов, който, възползвайки се от административната слабост на Каменев, лично формирал делегацията от Москва за конгреса.

За любителите на справедливостта ще отбележим, че Сталин няколко пъти предлагал на Каменев да се откаже от дружбата си със Зиновиев, което той отказал да направи. А Угланов в края на 30-те също станал жертва - за дружбата си с Бухарин, който в 20-те години влизал в «групата на Сталин», а после решил да скъса с нея.

Ще отбележим, че Сталин не забравил услугите му от 1925 г. и в средата на 30-те изпратил Бухарин в командировка в Париж с явния намек, че не е необходимо да се връща… Като цяло, във всички тези истории явно личат личните качества на Сталин, който понякога се отказвал от суровата логика на държавния деятел, който «не може да престъпи принципите си».

При това привържениците на Троцки и Зиновиев от ръководството на партията и държавата никъде не били изчезнали. Нещо повече, ликвидацията на вътрешното им ръководство (връзките на което със световния елит са известни, но подробно и детайлно публично не са изследвани) довела до това, че те или започнали самостоятелна дейност (в дълбока законспирираност), или търсели самостоятелни канали на Запад (чети «Стълба в небето»).

А който търси, винаги ще намери. Всъщност, не е необходимо да се ходи далече - вижте как Западът започва да поддържа нашите либерали, когато чувства, че могат поне малко да ги накарат да отстъпят. Единственото изключение е арестът на Улюкаев, но тук вече явно самата ситуация е по-различна.

Впрочем тук трябва твърдо да се пресекат многобройните «легенди за динозаврите» - за «милионите жертви». Никой не смята, че хората в Колима не са били жертви, но трябва да се разбира, че жертви там са били всички, включително охраната. И количеството на тези хора е било твърдо ограничено от логистическите параметри. Никакви милиони в Магадан физически не е можело да бъдат закарани, още повече, че далеч не всички те там са загинали.

Да, от гледна точка на конкретния човек, става дума за трагедия. Но от гледна точка на държавния деец сценариите изглеждат така: или днес ще накараме хората да създадат съвременната промишленост, или ще ни унищожат. В първия случай ще загинат няколко стотин хиляди до войната и ние ще я спечелим. Във втория до войната никой няма да загине, но ние ще я загубим и жертвите ще бъдат неизброими. Какъв е вашият избор?

Ще отбележим, впрочем, че днес никой говори за „кървав ГУЛАГ”, макар че лежат приблизително толкова хора, колкото при Сталин (без да се броят преместените лица след войната). И, впрочем, в САЩ затворниците са повече. Тоест - става дума за явно мошеничество с пропаганден характер. Но за това малко по-долу.

Сталин решавал, като държавен деятел, задачата за модернизацията на страната. Т. е. същата задача, която решавали Иван Грозни и Петър I (впрочем с много по-кървави методи). И, за разлика от Иван Грозни и Столипин (който спрял на половината път, избирайки съдейки по всичко неправилния път) той успял да я реши. Но по пътя му се наложило да отстрани всички «отбори», които му пречели да реши тази задача.

За историята от 1936-1938 г. трябва да се спомене отделно. Около средата на 30-те Сталин победил практически всичките си политически противници, но му останали като противници две групи «технократи», условно «чекисти» и «военни». Лидер на първите в публичното поле бил Ежов, лидер на вторите - Тухачевски.

Първите искали да ориентират развитието на СССР по пътя на «нормална» европейска държава (това, че войната е неизбежна те не разбирали, по-точно, не вземали под внимание като второстепенна за тях задача), вторите влезли в сговор със «старата» немска военна аристокрация (която до 1939 г. била готова да свали и Хитлер). Пред Сталин имало два избора: или заедно с «военните» отначало да ликвидира «чекистите», а после да се справи с тях, или - обратното.

Той избрал втория вариант (и ние никога няма да научим от какво се е ръководел), но в резултат за известно време попаднал в сериозна политическа зависимост от същите «чекисти», които като политическо обезпечаване на своето идване на власт (с ликвидацията на Сталин) избрали «Големия терор».

Целта на настоящата статия не е описание на този процес (а и тук е необходим историк, а не икономист), но същността е ясна: основният брой на жертвите от 1936-1938 г. е на съвестта на враговете на Сталин, а съвсем не на него самия.

А прословутите списъци, които уж е подписвал Сталин, са или (частично) фалшификати, или са следствие на същите политически обстоятелства, които оплитат всеки повече или по-малко голям политик. Впрочем Сталин много бързо се освободил от тях.

В заключение трябва да се отговори на още един въпрос, а именно - към какво се е стремил Сталин? Само към властта? Но както показва опитът, онези, които просто желаят властта и нямат, ако се изразим с думите на Станиславски, «свръхзадача», обикновено не постигат успехи. Или пък този успех е много краткотраен. Такава свръхзадача за Сталин била модернизацията на държавата, на СССР. И той я решил. За което всички ние трябва да му бъдем искрено благодарни.

И последно. Защо за Сталин са създадени толкова гнусни измислици, както от нашите откровени врагове, така и от собствените ни граждани от чиновническа националност? За враговете е ясно, те просто искат да не допуснат възраждането на нашата страна. А своите? Работата е там, че Сталин в пълна мяра възродил византийската концепция за катехона - защитника на народа от чиновниците и болярите.

И въвел категорично преимущественото значение на отговорността на чиновника пред обществото. За което чиновниците, както стари, така и нови, го ненавиждат с люта ненавист. А резултатът от тяхната безотговорност виждаме с невъоръжено око.

И, накрая, най-последното. Ако се разглежда Сталин като държавен деец, трябва да се изучават онези решения, които е вземал и цената трябва да се определя по най-простия начин: има първи вариант, той струва 100 милиона жертви. Има втори сценарий - 10 милиони. Има трети сценарий - 2 милиона.

Значи, трябва да се избере третият сценарий. И макар че потомците на жертвите могат да ненавиждат виновника за личните им беди, обществото като цяло трябва да си дава сметка, от каква беда са го спасили. При това, разбира се, трябва да си даваме сметка за това, че реализацията на този сценарий лично Сталин е осигурявал по максимално твърд начин.

(с незначителни съкращения)

——————————

Продолжение проекта «Русская Весна», 14.03.2017 г.