с писателя Георги Стойков разговаря Димитър Василев

- Роден си в село Дерманци, известно с революционните си и културни традиции. Доколкото знам, твоят род е голям и сигурно е имало много интересни хора в него. Имам представа и за родителите ти…В цялото ти творчество майката, бащата като събирателни образи са обгърнати с искрена обич и благоговение. Какво от техните добродетели си наследил и каква е тяхната роля за формирането на художествените заложби?

- Родът ми, родителите ми! За мен това са съдбовни, тежки размисли, особено сега, в годините на старостта. Всяко споменаване на родното село, на бащиния двор и отишлите си вече от този свят свидни хора, ме прави прекалено тъжен и някак по детски безсилен.

Всички в нашия голям род са земеделци и скотовъдци. Изключение прави дядо ми, чието име нося. Бил знатен терзия с добро име. Татко и чичовците ми наследиха този занаят и заедно със земеделската работа практикуваха и шивачество.

Майка ми беше ходила само в първо отделение. Познаваше буквите, но някои от тях не можеше да изписва. Имаше корав характер, жадна бе за знания и се опитваше да чете. Виждал съм я, приведена на ниското столче срещу прелката на печката, да срича полугласно. Тя много се гордееше с мен, макар че едва ли разбираше значимостта на моите  занимавки. Сигурна бе обаче, че това, което правя, е за доброто на хората.

Татко беше широка душа! И добряк, добряк! Баба все го упрекваше, че някой път ще му свалят и дрехите от гърба. Бе завършил прогимназия и карал курсове в софийското техническо училище „Христо Ботев”. Отличен шивач, татко обичаше да чете книги.

Имаше вярно чувство за обществените нагласи и събитията в света и държавата ни. Към мен и към сестрите ми бе доста либерален. Нямаше глас, но обичаше да ни слуша как пеем. От майка си научих (и изпълнявах) повече от сто народни песни. Престанехме ли да пеем, татко вземаше книгата. Той ме зарази с омаята на думите завинаги. И в детството и досега, книгите за мен са били по-важни от хляба.

- Детството и юношеството ти са преминали в непосредствен контакт с природата. Тя винаги присъства в обрисовката на драматичните събития на героите ти, което ги прави особено силни и въздействащи. При теб българската природа е издигната в култ.

- В един мой отдавнашен разказ съм записал, че животът на човека - това е детството му. То е като извора на реката, без него въобще не може да има река.

Непосредственият контакт с природата в далечните години на детството бе съдба на всички селянчета.

По-голямата част от годината прекарвахме далеч от селото - сред горите и ливадите. Общуването ми с дърветата и тревите, с дъждовете и ветровете, с птиците и дивите животни, с всякакви буболечки, билки, бе моето всекидневие.

Друг е въпросът кой с какви очи гледа природата и какво вижда в нея. Милиони хора са прекарали живота си сред гората, но са я възприемали само като източник на дърва за огъня. А в нея кипи живот по-богат, по-тайнствен, но и по-балансиран, отколкото в човешкото общество.

Да се разбере това трябват сетива, с каквито малцина са надарени. Моят дермански кър е неповторим с природната си хубост. За мен това е Раят на земята. Може би, без нарочно да го търся, този фон се е сплел със съдбата на моите литературни герои, защото както аз, така и те са част от него.

- Пиететът ти към трудовите хора, особено селските труженици, ярко и впечатляващо е изразен в цялото ти литературно дело. Преминава като неотменим лайтмотив почти във всяка твоя творба - роман, повест, новела, разказ, есе…и „принуждава” читателя да мисли и разсъждава върху величието на тези наглед обикновени, а всъщност много силни хора, които тласкат обществото напред.

- Всеизвестно е, че главен обект на изкуството, респективно на литературата, е човекът. За мен главен критерий за стойността на един човек е какво прави, какво дава на другите. Моите литературни герои са предимно селяни от поречието на река Вит.

Това са обикновени хора, почти незабележими във всекидневието, които цял живот вършат една и съща работа. Скучен, досаден живот - ще каже някой. Там е въпросът, че не е. Тези хора творят. И творят нещо велико.

Какво е то ли? Ами създават хляб. Хляб! Думичката, която има само един синоним - живот. Е, как да не ги обичам, как да не ги жаля, как да не ги оплаквам тези мили, обикновени и необикновени селски чеда.

- Твоите персонажи впечатляват и с още нещо. Дори герои противоречиви, с не особено лицеприятни прояви, печелят симпатиите ни. Навеи от световните писатели-хуманисти ли е или просто приемаш логиката на нещата от живота - хората не са изтъкани само от светли и черни краски…

- Казах, че моята ненагледна Витска долина е Раят на земята. Разбира се, че нямах предвид оная илюзорна представа за приказния небесен кът, където обитателите са потънали в блаженство и по гръб съзерцават райските селения.

Не знам и надали някога ще узная как изглежда небесният, защото съм грешен човек, но добре познавам рая на Витската долина, който е бил арена на битката на доброто със злото, на красивото с грозното, на сладкото с горчивото. Хората не са ангели.

Героите в моите разкази, новели и повести също не са ангели. Иначе животът ще престане да тече, ще застине и хората ще се вкаменят. Нали и поетът е записал: „Животът, туй е битка непрестайна, а битката е истински живот!”

- Значителна част от творчеството ти е посветено на антифашистката съпротива в България. На тази тема, според скромното ми мнение, ти си постигнал високи художествени  резултати. Особено в последната повест „Пъртини”. Домогваш се до невероятен епико-драматичен апотеоз на силния човек, отдал живота се на борбата за свобода и справедливост. Проблем, който е третиран от древността до днес от най-значимите писатели на човечеството… Какво упование търсиш в героите си от Съпротивата след повече от шест десетилетия?

- Антифашистката съпротива по време на Втората световна война е една от най-героичните страници в новата ни история. Това бе вторият фронт срещу кафявата чума - хитлерофашизма.

Знам, че не е модно днес в капиталистическа България да афишираш чувства на съпричастност и преклонение към идеалите на участниците в тази битка. И аз го правя не да провокирам противниците на тези идеали, а от дълбока убеденост в историческата значимост на тези събития.

Освен това, двигателя на Съпротивата - комунистическия идеал - аз прегърнах в редовете на Работническия младежки съюз още в ранното си юношество и това ми дава сили и днес да вярвам в непреходната му мисия за обновяване на човешкото общество.

За новата си книга „Пъртини” чух добри думи от много хора и това ме радва. Дълго време отделих за изграждане образа на моя герой. Трябваше подробно, хронологически да проуча историята на партизанския отряд „Васил Левски”, на дейците му.

Бай Ильо е от колоритните личности в отряда. Той има свой начин на мислене, изразяване, поведение. Аз трябваше да „вляза” в него, да стана негов двойник, за да получа тази вълнуваща трагико-героична изповед. В „Пъртини”, която е изцяло документална, аз се опитах да разкажа  цялата истина за характера на съпротивата в нашия равнинен край.

- Коренно се промениха обществено-политическият и социалният живот в нашата страна… Как стоят нещата в художествената литература, адекватно ли отразява тези промени? В какво състояние се намира прозата ни? Какви са тематичните и нравствените проблеми, които вълнуват съвременните творци?

-  Адаптирането към новите обществени условия все още е труден процес за всички българи, а за творците на словото дваж по-труден. Става реч за сериозните творци. Посредствениците бързо му намериха цаката - храчат по „кървавото комунистическо минало” и бълват пасквил след пасквил.

Други се юрнаха да популяризират боклука на западните писатели - криминалета, порнографски и наркомански истории…

За радост всичко това започна да отшумява. И не може да бъде другояче. Големите, крупните промени могат да бъдат подвластни само на крупни таланти. България има сериозни, високо надарени писатели, които се играли и ще играят мисионерска роля в днешната и утрешната й съдба.

Според мен, все още ги няма значителните, верните творби за прехода и за настъпилите драматични сътресения в душите на хората. Плахи опити за отразяване на тази драма има чрез късите форми на прозата - разкази и новели и по-сполучливи в поезията. Широк е аспектът на темите.

Най-трайната тенденция е обръщането на авторите към вътрешния мир на човека и търсенето на мястото му в огромния, безкраен космос. Има бум в издаването на мемоарни книги. От тях могат да се научат много истини за близкото ни минало. Те са и най-сериозното предупреждение да не сечем клона, който 1300 години държи народността ни на дървото на човечеството.

- Народът ни обедня много…Това се вижда от пръв поглед по пазарите, в полупразните театрални и концертни зали, малкото читатели…По улиците рядко ще срещнеш усмихнат човек… Художествена литература от български автори малцина купуват…И се питам: как поклонниците на изящното слово ще следят литературните процеси, как ще опознават новите автори, произведенията им? Как биха се преодолели тези трудности?

- Че обществото ни е в криза - това виждат и слепите. Че народът обедня - също. И ако все пак в областта на икономиката някакво пламъче започна да мъждука, то сривът в духовната сфера е тотален.

Нарушени са вековни традиции, които придаваха на образованието, науката и изкуството ярък национален облик. Отрицанието и стремежът към „преоценка” наливат вода в мелницата на Соросовия глобализъм и обезсмислят богатото ни културно наследство.

Някои „ценители” забравиха, че България има своите духовни върхове, по които се съизмерват милиони хора по света. Колко народи могат да се похвалят с дело, като това на светите братя Кирил и Методий? А социалното движение на богомилите, взривило вкамененото време на Средновековието? А Джон Атанасов - бащата на компютрите…А световните Борис Христов и Николай Гяуров и извънземната Гена Димитрова?..

Не, не господа радетели и поклонници на западния цивилизационен избор! Ние гледаме ужасите на този избор денонощно по телевизията във филмите на суперсилата на планетата.

Този морален срив и възхвалата на силата на парите е убийствен за човешкия род. И колкото нашата държава се дистанцира по-бързо от този избор и съсредоточи главните си усилия за възстановяване на икономическата мощ на страната, толкова по-бързо ще се решат тежките социални и духовни проблеми на народа ни.

- До неотдавна читалищните библиотеки, книжарниците, клубовете на дейците на културата, училищата редовно уреждаха срещи с писатели и поети… Под формата на дискусии, литературни четения, конкурси, авторски рецитали младите хора се запознаваха с българската художествена проза и поезия. Как си обясняваш намаления интерес към тези форми?

- Срещи с писатели, литературни четения все по-рядко се правят. Причината е все една и съща - липса на средства, а някъде и липса на предприемчивост…От срещите, в които лично съм участвал, оставам с впечатление, че хората ги посрещат с интерес и с удоволствие ги посещават.

Това ме кара да мисля, че с подкрепата на местната власт могат не само да се възродят, но и да се инициират и нови форми на общуване на хората с различните видове изкуства и особено с книгите. Плевен разполага с респектиращ художествен ресурс. Търсят се покровители.

- Една сериозна творба се създава с години. Как стои днес въпросът с издаването й?

- Издаването на книги е много по-лесно. Условието е само едно: да имаш пари. Издателят - частник не се интересува нито от съдържанието, нито от художествените качества на ръкописа.

Каквото и да му предложиш, той го прави с всякакви екстри - и хартия първо качество, корица - с много цветове, грабват ти очите. Няма редактори, няма коректори. Като прибавим към този „принос” на родните маниакали и преводните шарени боклуци веднага се вижда какво е състоянието и целите на издателската практика и тротоарния пазар.

Изключение има, разбира се…Такива издателства като „Захари Стоянов”, „Христо Ботев”, „Български писател”, издателска къща „Пламък”, „Фабер”, „Сибия”, „Леге Артис” и още няколко поддържат ниво, достойно за доброто име на българския писател и българската книга.

В очите на сериозните читатели аз минавам за професионален писател. Преди така наречените демократични промени издадох седем книги, печатал съм и в най-престижните литературни издания разкази, очерци, есета…

Тогава издаването на книги беше съпътствано от високи художествени изисквания, но срещу това авторите получаваха прилично възнаграждение. Сега от писателски труд човек трудно може да си осигури прехраната. Намирането на спонсори е придружено от неудобства и притеснения.

- Имаш значителна по обем художествена продукция - над 20 книги… Многолетната ти обществена ангажираност в делата на нашия край, работата ти за укрепване на писателското дружество, усилията ти да откриваш и работиш с млади литератори и цялото ти литературно дело заслужават високо обществено признание. Въпреки 75-те ти години (дай Бог да ги закръглиш на сто) си зареден с невероятна творческа енергия. Ще бъде интересно за читателите да споделиш творческите планове, намеренията си…

- Не бих си позволил дори да помисля, че книгите ми са литературно явление. Аз съм само един скромен работник на литературната нива. Към писането съм се отнасял с присъщата си взискателност и с разбиране фаталната сила на думите. Те могат да спасят човека, но могат и да го убият.

Онова, което не е стигнало чисто до сърцето ми, никога не съм го оставял на белия лист. Живея с болката и радостта на хората, опитвам се да съм като най-сполучливите ми литературни герои. В нашия край имам доста читатели, които ме даряват с внимание и почит. Това ми дава кураж да продължавам да се трудя.

- Какво мечтаеш да постигнеш още? Твоето послание към плевенчани, към хората на приказния Витски край?

- На съгражданите и земляците ми - поклон! Човешкият живот прилича на хубав, ясен, слънчев ден. Изгрев, пълен с мечти и предчувствие за вечност.

Дълъг летен трудов ден, изпъстрен с усмивки и сълзи. И заник, в който изчезва всичко и остава да витае споменът. Бил съм, както всички родени, и в небесния път на мечтите, и в апогея на усмивките и сълзите. Надвесил съм се вече над неизбежния заник. Щастлив ще бъда ако оставя спомен.

Февруари, 2006 г.

гр. Плевен