СТИХОВЕ

Из “Спектъра на бялото”

Елица Мавродинова

***

Излюпвам се от зеница.
Под стилизираните орехови сенки
след стилизация на нощ
осъмвам
нарисувана в нищото.
Мастило
и графит.
И бели стихове,
напук на черното на космоса.
Аз - само щрих,
наподобяващ смътно
себе си.


***

Където свършват всички пътища
се сплитат дланите.
Навън светът е чист от преиграване.
По тъмно плувам в себе си.
Тук само шепотът на голите ми стъпки
отваря рани в топлото пространство.
Тук си ти,
изчистен от извивки и от думи.
В пурпурната пауза между мислите
преоткривам тон зазоряване.

Където всички думи свършват
ни плисва кадифена празнота
като след болка.


***

Аз ще заляза в алено,
с неясни очертания,
с пътека от лъчи върху водата.
Аз ще заляза доброволно,
оставяйки света да се събуди.
Ще ме откъсне като плод
ръчичката на някое дете.
И аз ще свърша там,
където клетките са карамелени -
във джобче, пълно с битови съкровища.
И спомена за мен ще се удави
в безвременния дъх на океана.