Балчо Балчев

НА ЕМИЛИЯ

Вятър ми брули перчема -
щурав априлски копьр.
He ce баламосвай с мене,
стройна, безочлива, рижава копърко.

Плювва дъждец и така ce награбваме
сред дъх на озон u риба.
Разкъсваме дрехи, проклинаме карми
и … триумфално свистят дробовете ни, мила.

После пословично любим телата си.
Стигаме чак до библейската глина.
И храбро воюваме за свободата
да бъдеме трима във нашта Родина!

Гарван ни гледа от кръста на храма.
Мълчи говедото и си трае,
защото прекрасно знае,
че въпреки всичко
утре
с тебе
ще се венчаем.

ОКТОМВРИ

Щъркеловите гнезда са пусти.
В тях има само шепа пух
и няколко пера - предишни.

Не стопляй есента ми с устни - виж ме.
Аз искам да остана сляп и глух
и тъй да съзерцавам
онази страшна свобода,
в която
душата се отделя от плътта.

Сега летя с едно голямо щъркелово ято,
стъписан от перфектната логистика на птиците.
Те кацат в техните гнезда в Зимбабве -
там е лятото.
А аз - до свойта чаша с вино и бучка сирене
в паницата -
през мигли се разделям с ирисите на мистиците…

Навярно съм се бил унесъл.
Хей, омбре!
Навярно съм пътувал дълго весел
в невидимите си обувки
по магнитните полета на октомври,
сгрян от виното и твоята целувка.

Къде отиваш? Спри.
Налей ми пак.
И пак ме целуни.

СВЕТЕЦЪТ

Днес погребват светеца на нашия град.
Днес се скъса конецът на живота му благ.
От черните по-черен, от белите по-бял,
отиде си светецът - всичко до край изтърпял.

Къса е погребалната му церемония.
Две-три бабки и един вряскащ козел
преминават в следобедната меланхолия.
Туй то. Бог дал - Бог взел.

ЛЕБЕДИ МОИ

Лебеди мои,
изтерзани, горди души.
Оглушали от морски прибои,
полуслепи от бели слънца и солени луни,
лебеди мои,
лебеди мои,
повече никой от вас не ще полети,
никой от вас не ще полети.

Лебеди мой,
черни
лебеди
мои,
склонили глави на белочели вълни -
те са смъртта ви, те са покоя,
който зовяхте,
към който летяхте
години,
години …
Лебеди мои,
те са покоя, уви.

Храбри
лебеди мои,
мои нежни камбани
обсипани с рани,
мои самотни
откъснати котви,
поели към дъното на вечността,
където,
където
рибите дълго ще се взират в небето,
събрано в отворените ви очи.

АЛХИМИЯ НА ВОДАТА

Дъждът, от който се бояхме, заваля.
Ронят се печалните му многоточия.
Стича се небесната вода
по закърнелите ни слепоочия.

Дъждът валя, валя, валя.
Настойчивите му води клокочат.
Земята, тази звездна чаша за вода, преля,
сбъдвайки библейските пророчества.

Градовете отгоре приличат на рани,
на неонови струпеи, на искрящи екземи.
Като мощни тарани, като радикално лечение
към тях се надигат вълните-цунами.

Вълна след вълна, вода след вода.
Всеотдайно, първично, изцяло.
Три атома разтвориха света.
Алхимия на новото начало.

ЛИЧЕН ПРИНОС
КЪМ ЕКЗИСТЕНЦИАЛИЗМА

По пътя към село
свиркам си смело.
Душата ми тепа
в прахта.
Зад глогинка бодлива,
пишман самодива,
лъстиво ме гледа
Смъртта.

Ей, Смърто дърто!
Летен ден е света.
Слънцето грее.
Небето синее.
Птиче си пее.
Вятър полъхва.
Конче подпръхва.
Пчела си бръмка
от шумка на трънка.
Жена се смее -
бостан люлее.
Май и на тебе гаче
ти се живее?

Само не ми баламосвай
душицата многострадална,
щото майна ти жална.
Щото знам и по-стар лаф -
Смертью смерть поправ!

И пак
по пътя към село
свиркам си смело.