Йордан Нанчев

Електронното списание „Литературен свят” все по-уверено заема опустошеното ни през последните десетилетия литературно пространство. За сравнително краткото време на своето съществуване изданието недвусмислено заяви пристрастията си в подкрепа на реалистичните и хуманистични традиции в изкуството, стреми се да ги възражда и обогатява. Ясен знак за подобно културно поведение е и публикуването в неговия юнски брой през тази година на забележителния роман „По следите на норвежеца” от Никола Инджов.
Само името на този автор стига на всеки, който цени и сърадва българската словесност, за да посегне към виртуалните страници на поредната му творба, да поиска да премине отвъд енигматичността на заглавието. Въпреки непривичния в този случай модел на общуване в мрежата, въпреки нетрадиционния начин на четене. Но това е само в началото, само докато бъдат „прелистени” първите страници. Неусетно след това читателят бива приобщен към магията на повествованието, към света на Никола-Инджовите герои и заживява с тях. Особено ако вече е натрупал опит от предишния му роман „Възречени от Манастър”, ако те не са му съвсем непознати.
„По следите на норвежеца” изглежда наистина да е своеобразно продължение на темите за изгубеното и опазеното Отечество, за човека в света и за света у човека, които колкото и да съвпадат на пръв поглед една с друга, почти никога не са едни и същи, както вече сполучливо е отбелязвал и самият автор. В този смисъл образите от двата романа също си приличат, а заедно с това и по своему са различни. Особено що се отнася до времето и пространството, до историята и географията от които идват и към които се стремят, до характера на собствената им житейска опитност и възприемането на околния свят, на хората и природата, които го населяват.
А има и герои с еднакви имена в двата романа. Като Змийска глава, да речем. Този странен „младок”, в чиито мисли и говор е заложена скритата мъдрост на древността, чийто дух сякаш лети към бъдното, понесъл тежестта, но и окрилен от безценния опит на отминалите хилядолетия. И в двата романа той се появява за кратко, но е особено важен за писателя в усилието му да ни внуши идеята за непрекъснатостта и повторяемостта на нашия свят, а може би и на Вселената като цяло. И идеята за „безкрайния човек”, който иде от глъбините на времето и времената и се възражда в пространствата на толкова отдалечени едно от друго, а всъщност толкова близки и единосъщни отечества.
Змийска глава, би могло да се каже, е нещо като двойник и заедно с това отрицание на основния герой в двата романа – Нестор Абрашев или Абрашевецът в „По следите на норвежеца”, наречен още и Найден Найденов Найденов, който носи в себе си чертите на самия автор. Той е странник и скиталец по дух, обитаващ едновременно и пустинната самота на все по-обезлюдяващато се настояще, и многогласата гълчава на все по-заселената от безброй съдби и спомени човешка история. Околният свят за него е иреален, той се лута като сянка от вечността, явява се като привидение. Както Змийска глава изследва каменните знаци на праисторията и античността, така Абрашевецът следва „птичите следи” на своя изгубен в миналото брат по баща.
Уникалният по художествената си същност мотив за „изгубения брат” и в двата романа на Никола Инджов поразява със своя не само общобългарски, но и общочовешки смисъл. Във „Възречени от Манастър” той е Момчил – братът от спомените за останалото отвъд границата бащино и родово огнище, в „По следите на норвежеца” това е Фин Финесен – европейският брат, който изучава небесните пътища на хвъркатите. А всеки от двамата сам по себе си е сякаш и неосъществена докрай памет, и покълнала, но отново покосена надежда.
Каква е връзката на главния герой с тях? Дали тя е само в еднаквата кръв на земните им бащи или по-скоро един към друг ги обръща исконно човешкото, божественото, заложено у всеки един от нас още с акта на сътворението? И какво ги разделя? Това е ключов въпрос както за „По следите на норвежеца”, така и за литературата въобще, за смисъла на човешкото съществуване. Закриляно и прекъсвано, възвисявано и опорочавано от безкрайния ход на световните закони на любовта и омразата, на войната и мира, на възхода и на падението. Част от този колкото постоянен, толкова и променящ се исторически калейдоскоп е и съдбата на братята в новия роман на Никола Инджов – българин и норвежец. Нечия зла воля се е намесила в нея, за да се опита да ги въвлече в някакъв невъзможен чужд живот, да ги уеднакви чрез собственото им различие от самите себе си и от останалите. Дръзнали са да им отнемат човешкото един вид, да ги превърнат в „хора без корен и връх”, в самотни пришълци от несъществуваща раса, цял живот търсещи и ненамиращи загубеното, онова, от което войната ги е лишила.
Може би именно затова толкова бързо след срещата в края на романа, те отново се разделят неудовлетворени. Този път окончателно може би? И то след като близостта помежду им, стоплена от нестинарската жарава, е изгряла в техните души през онази пролетна нощ край вкопания метален корпус на немския „Майбах”. В него съвсем близо до някогашните гранични заграждения живее един друг самотник като тях – Кубрат Рафаилов, бивш българин-невъзвращенец и рейнджър от американската армия, охраняваща Панамския канал. Който пази като икона в странното си жилище куртката на своя дядо. Простреляна в областта на сърцето не от вражи куршум, а от единствения изстрел, произведен в името на офицерската чест от самия него като командир на граничния пост отсам Арда по време на кървавото следвоенно преселение на тракийските българи.
Интересни и неповторими като художествена интерпретация са и повечето от останалите герои. А заедно с това и в известен смисъл типични. Като например двамата старци Гроздан и Гроздана, които забравени от децата си, доживяват своята самота в кантона край една несъществуваща вече ж.п. линия. Времето изтича като пясък през тях и се превръща в безкрайност. „Така е по нашите земи – скръбно обобщава по този повод авторът, – когато свършва животът, тогава времето придобива безкрайност”…
Или като одиозния поп Ласко с неговата уж битова поезия. Пред кого другиго, ако не пред този по елинпелиновски грешен свещенослужител би прозвучала толкова абсурдно съкровената „изповед” на Абрашевеца? И то в подземието на вече отдавна опустялата от почти всичко живо сакарска обител.
Същото би могло да се каже и за овчаря Георги от изоставеното село Дунево, наречен така по името на своя дядо и прадядо, който все още вярва, че това име ще живее и след него. И обича народната песен, красотата и свободата в нея. Заради тях е готов да се раздели както с последните пари, пастрени през годините, така и с вещите и спомените, които винаги са го заобикаляли като неразделна част от преселническото му битие. Той просто вече е прозрял края на връзката си със земния свят, сам е готов да се превърне в минало и в нечий спомен. Ето затова с песни и наздравици завършва тази „последна нощ от досегашния живот на бежанското село Дунево”, на „последния българин” в селото.
Нито един от тези сами по себе си забележителни хора сякаш никога и особено днес не са били нито известни, нито почетени. Почти непознати за съвременния човек са и имената на селцата и на природните феномени, на местностите и на част от събитията в романа. Тяхното „възричане”, художественото възкресяване на спомена за тях също би могло да се мисли като едно от достойнствата на бъдещата книга.

По-нататък авторът пренася своите герои и читателите на кръстопътя, известен като „Малката звезда” и разположен по маршрута от Хановер за Равалпинди според някогашния немски пилот, сега пътуващ с дирижабъл, а според останалите някъде на пътя между Лондон и Калкута. Въздушният балон се е приземил аварийно и тук германецът, който всъщност се оказва французин, намира в лицето на Абрашевеца също един свой брат по участ. Двамата неочаквано откриват, че някога са били част от секретната нацистка програма Lebensborn, целяща да „внедрява в съзнанието” на деца, родени от баща-германец в окупираните територии или отвлечени оттам, „чуждо детство” и нова „нацистка религия”. Да ги превръща в един вид съвременни нибелунги или в човешки същества от нова порода. Стотици хиляди се оказват жертвите на този чудовищен експеримент и вече толкова години след войната над всички тях продължават да тегнат пагубните му последици. Те са станали една своеобразна популация от хора извън общността, един вид мутанти колкото и силно да звучи това в случая, или може би да ги наречем рани върху съвършеното „тяло” на човечеството. Страшно е как тези вече възрастни хора продължават да оглеждат един в друг себе си, без да могат по никой начин сами да прозрат нито „истинския смисъл” на онази „расова война”, нито действителния й обхват, без да знаят дали и доколко са „разрушени и опустошени”. В това всъщност е и недоизречеността на среднощния разговор между бившия летец и Абрашевеца, в това тяхно „общо психологическо пространство” всъщност витаят и неизгладимите им по никой начин противоречия. Осъзнали все пак своята „различност”, те се търсят неистово един друг, стремят се да я преодолеят някак си, да се приобщят към естеството. Защото, както казва обърналият се във вярата апостол, „ние всички, било юдеи или гърци, било роби или свободни, се кръстихме в един Дух да съставляваме едно тяло, и всички от един Дух се напоихме” /І Коринтяни, 12:13/. За хората с номер и с клеймото на Lebensborn уви, това вече граничи с невъзможност и затова е тази тяхна неприспособимост, тази самота, скиталчеството, на което са обречени.
На сутринта балонът вече е във въздуха, земният пътник също продължава „по следите на норвежеца”. Пътят му минава покрай „Лястовичата скала” и „Главанашкия егрек”, наречен от циганина Съдисам „малък Йерусалим”, заради отколешния събор на Лазаров ден в него, среща го и със семейството на бившите геолози – Гергина и Гергин, които носят на гръб своя малък син Дарко и събират лечебни камъни из каменното корито на пресъхналите планински реки, за да помагат на хората в околността. Да ги лекуват, без да са завършили медицина. По пътя си към станцията на орнитолозите, където очаква да открие най-после своя норвежки брат, героят на Инджов минава и покрай онова село, в което е взидана камбаната от Катранената църква в някогашния Манастър, донесена тук от христолюбивите му жители върху каручката на евреина Карасо. Старците се връщат от събора като си припомнят миналото и акраните, разпилени заедно със синове и внуци из четирите посоки на света.
Ето го недалече от тяхното ново село и потъмнелия „Майбах” със самотния му обитател. Двамата братя ще се срещнат тук най-после. Светът едва ли ще се промени след това, животът ще продължи да си тече по своему – не толкова като реалност, колкото като спомен и предчувствие. Продължават да звучат и песните от миналото, гласът на Ане-Фрида от касетката на световно известните „АББА”, която Абрашевецът винаги носи със себе си, за да я подарява. Мяркат се на този фон заедно с тях Патриарх Евтимий и Васил Левски, Инджето и Кара Колю, Никита Хрушчов, някогашните райх-маршали, не един и двама непознати или безименни българи, турци, гърци, евреи, арнаути, шведи, германци… Събития и драми от световната история се случват край тях, природни и исторически феномени изплуват с неясните си очертания – Стоунхендж и Мадарския конник, Великата китайска стена и Еркесията, Вавилон и Троя, Чернобилската катастрофа и Възродителния процес, победата при Одрин, превърната от паметта на победените в поражение, Узунджовският панаир, каменните легенди на Чичен ица…
Удивителна е наистина философската многозначност на романа. В небето се издигат и кацат гълъбите на Гроздан, тези символи на Божия дух, чието име носи и градчето, в което е живял Абрашевецът. За тях е била първата дума, която някога е изрекъл, закърмен от словото в онази майчина песен за бялата гълъбица…
Ето така в книгата на Никола Инджов се съчетават мъдрите и човеколюбиви послания на хора от много векове и пространства, по този неповторим начин те продължават да звучат в нейните страници. И ако в предишния му роман светът на неговите прекрасни герои беше построен най-вече в по един или друг начин ограниченото пространство на Триречието между Тунджа, Арда и Марица, одухотворено и възвисено единствено от космополитния поглед на главния герой, тук същите тези герои сякаш надрастват по един наистина завиден начин това общо взето регионално художествено пространство, за да заживеят своите истински съдби като граждани на света и като част от световното човечество. А това съвсем не е толкова често срещано художественотворческо явление. Затова когато отново се заговори за български книги в ежегодната обща надпревара за Нобеловата литературна премия, наред с тези, които вече са били изтъквани, не бива заради една или друга политическа или каквато и да било друга конюнктура, да бъде забравена и поредната висока във всяко едно отношение творба на Никола Инджов „По следите на норвежеца”. Впрочем, приветствайки нейната поява във виртуалния „Литературен свят”, надявам се час по-скоро тя да намери своето почетно място и в света на литературата.