МИМОЛЕТЕН ЖИВОТ

Симеон Манолов

МИМОЛЕТЕН ЖИВОТ

Все едно - до края
няма да успееш
всичко да усетиш,
всичко да съзреш.
Някъде без тебе
песен ще запеят,
нейде ще прозвънва
стъклен утрин скреж.
Може би далече
пушките ще пълнят,
ще се целят в твоя
и във своя враг;
не от теб посято
семе ще покълва,
радост ще прекрачва
нечий весел праг.
Нелогично кратък
е животът земен,
за да видиш всичко
с ум и със очи
и сърцето всичко
в себе си да вземе
от земята, дето
твоят глас ечи.
Корабите звездни
приказно политат
към неясни, хладни
тъмни светове,
а не стига време
всичко да изпиташ
тук под тези земни,
странни ветрове.


КЪЩА БЕЗ ЖЕНА

Осиротява къщата без нея -
стопанката с целебна топлина.
Без нея глухо къщата пустее,
проклетата ми къща без жена.

За теб говоря, но записвам в трето
безлично граматическо лице
копнежите и стихналия трепет
в самотното нестоплено сърце.

Страхът модерен да не станем смешни
по-сдържан прави всеки ретростил.
Той тласка ни в обятията грешни -
бездушни като този ден унил.

Без теб в пустиня раят се превръща.
Пустинята в далечни времена
навярно е била голяма къща,
напусната от хубава жена.


ОПИТ ЗА АВТОПОРТРЕТ

Еднакво жаден и преситен,
безмерно тъжен и щастлив,
уверен съм и беззащитен,
скандално прям и саможив.

Живея в град със женско име,
река без брод тече през мен.
Обичам я дори и зиме,
от ледохода победен.

Аз плувам мигновен и вечен
в река и град със женски нрав.
На тях, единствено обречен,
беди и щастие познах.

Силистра - цвят под ветровете -
и Дунав - плясък на весла -
съединяват в мене двете
несъвместими начала.