ГОРСКИ ТЕМЕНУЖКИ

Цветана Цанева

След вчерашния прекрасен слънчев ден, подарен ни великодушно от непостоянната Баба Марта по случай националния празник, днес е мрачно и студено. Бабата явно е решила да покаже кой командва и да ни припомни какво може.

Вали от сутринта. Капките бавно-бавно почукват по образувалите се кални локви, но е сигурно, че дъждът няма да престане скоро. Небето прилича на мръсно сивкаво одеяло, метнато върху събуждащата се земя.

Въпреки всичко отварям сънените си очи с приятно чувство. Да се чудиш защо. Изведнъж усещам, че стаята ми има по-различен аромат. Съвсем бях забравила за малкото букетче от горски теменужки, което набрах вчера.

Колко са различни дните. Уж все деца на една и съща майка, а всеки със своя характер. Като пръстите на ръката - пет, и един с един не си приличат.

Ето вчерашния ден - слънчев, усмихнат - как да не му се усмихнеш и ти. Не ми се щеше да го прекарам като останалите - пред компютъра и телевизора, а и слънцето ми пращаше своите нишани през вдигнатите щори още от сутринта.

Не се възползвах от предложението на колежките да отпразнуваме Трети март в някое кафене - изглеждаше ми като гавра с големия ден, но не ми се ходеше и на площада, където празникът се отбелязваше шумно с духова музика и масови гимнастически изпълнения.

Нямаше нищо лошо в това празнуване - деца, облечени с бели, зелени и червени тениски и знаменца в съответния цвят, които изобразяват българския флаг, просто аз не обичам парадностите, които все ми напомнят хубавите тържествени, но, за съжаление, задължителни манифестации от моите далечни ученически години.

Затова, когато една дружка ме покани да се разходим из парка, веднага се съгласих. Дори й предложих да отидем до минералната вода. Предния ден един стар приятел ме критикува, че хубавата вода е до нас, а не се възползваме от нея.

Много не му мислихме. Нахлухме набързо дънките и якетата и… тръгнахме. Взехме по едно шише да оправдаем маршрута и след половин час се срещнахме на светофарите. Не е кой знае какъв поход - километър-два извън града.

Нагоре към връх „Куджакус”, където преди години се изкачвахме често, маршрутът ни изглеждаше вече труден и често поспирахме, задъхани по стръмната пътека.

Годините ни, колкото и да се опитваме да ги гледаме с насмешка и малко приповдигнат оптимизъм за кураж, все пак бяха се навъртели два пъти по трийсет, но за тук - по равното, все още имахме сили. И се възползвахме.

В сладки приказки за бъдещи планове и евентуални екскурзии не усетихме пътя, дори не се дразнехме на потока префучаващи автомобили. Затова обичам да се разхождам с Катя - с нея не ровим в отминалите години, а гледаме напред.

Не че нямаме общи спомени - колко време сме работили заедно, но ровенето в миналото винаги е свързано с нахлуването в чужди съдби и животи, а явно и на двете клюкарстването не ни е от най-силните черти.

Започнахме да кроим планове за кратки еднодневни пътувания до различни места, с които да разнообразим монотонното си ежедневие. Повечето със сигурност нямаше да осъществим, но пък да помечтаем…. кой можеше да ни попречи.

Най-после пристигнахме до каменната чешма с четирите чучура. Както винаги, беше пълно с хора, дошли да си налеят лековита вода - случайни пътници, които поспираха и напълваха по някоя туба и джумалии, влачещи колички с пластмасови шишета.

Седнахме на пейката да изчакаме реда си. В хубавия млад мъж с гарвановочерни къдрици, който пълнеше вода, разпознах мой бивш ученик - от първите. Колко се е променил и как е възмъжал само…, сякаш пък аз съм същата. Само че младите нагоре, ние надолу. Едва ли щеше ме познае.

Но погледът на Трифон мина разсеяно върху насядалите на пейката жени и когато се спря върху мене, очите му светнаха радостно и веднага започна да ме заразпитва как съм, още ли работя.

В разговора се включиха и двете му пораснали дъщерички. Предложи ми да ме закара до града, когато разбра, че не съм с кола, но аз отказах категорично - нали съм тръгнала на туризъм.

Заговорихме се и с двете старици, стиснали в ръка по едно шише и торбичка с току-що набрана коприва за пролетна чорбица. Приятно ни стана, когато ни нарекоха на два пъти „момичета”, макар че на нашите шейсет лазарника…

Притесняваха се дали ще има автобус като е празничен ден. Зачудихме се как да помогнем на тези видимо около осемдесетгодишни жени.

Предложихме да им носим бутилките, но те въздъхнаха тъжно, че вече краката не ги държат и не могат да стигнат пеш до града. Катя се сети, че има график на автобуса, от който стана ясно, че след десет минути ще пристигне.

Сбогувахме се сърдечно със симпатичните баби и поехме по обратния маршрут. Не бързахме, а и никой не ни чакаше.

Отбих се да си откъсна клонче от белналата се разцъфнала джанка, върху която идващата пролет сякаш беше разсипала цяла тава с пуканки и изведнъж, макар и без очила, забелязвах, че около няколко крайпътни дръвчета е осеяно с малки виолетови теменужки - по-тъмни, по-светли - всякакви.

Полските цветя са моята слабост. Никога не са ме впечатлявали огромните букети от гербери и карамфили, изглеждащи като изкуствени, без аромат, но тези мънички саморасли, едва забелязващи се от земята цветенца, ме докарват до умиление.

Те са като хората - гледаш някой човек - красив, представителен, атрактивен, набива се на очи от пръв поглед, а опознаеш ли го по-отблизо, се оказва фалшив и празен - след няколко срещи няма какво да си кажете.

А има и други - като теменужките - свити, незабележими, неправещи голямо впечатление; ако не внимаваш, може да ги стъпчеш с крак дори, но наведеш ли се да усетиш уханието им, не го забравяш - те носят аромата на истинския живот. Откъснах си двайсетина стръкчета и тръгнахме. Дожаля ми да бера повече, нека и други им се порадват.

И ето, днес, в мрачния дъждовен мартенски ден, се събуждам с приятното усещане за настъпваща пролет. Времето е отвратително. Навън вали, а в стаята ми ухае на горски теменужки - на нещо простичко, но истинско. Като вечната природа.