НОЩНА ЕКСКУРЗИЯ

Афродити Вояджи

превод: Мария Филипова-Хаджи

- Да върви всичко по дяволите! – извиках.
Пътниците в купето ме погледнаха учудени. Равнодушно ги попитах след колко часа ще стигнем в Солун.
- Най-много след двайсет минути – ми отговориха.
Нощта се спускаше с жълти, мъгляви светлини, като малки, недовършени светкавици. След малко се показаха и първите къщи – четвъртити, еднообразни кутии. И колко са тъжни! Светлините им са ослепителни.
Мина цял час докато стигна до вкъщи – малък апартамент в стар жилищен блок на площад „Антигонидон”. Мирише на мухъл, защото там слънце не влиза никога.

Всяка година си казвам: ще се махна оттук… А все отлагам. И тоя Бабис, дето пак иска да се махне от талигите…
То и аз много пъти губя надежда, още толкова пъти и се нервирам – все едно, че срещам случайна позната, която ми се хвали с живота си, какъв късмет извадила и колко била щастлива. Тогава съм още по-зле. Усмихвам се, а в себе си губя и най-малката надежда за утре, губи се и най-малкото уважение, което храня към себе си.
Друг път… безгрижните ми години – как минаха и изчезнаха като хартиена лодка във водата, от детските ми игри. Имам да мисля за толкова много неща, за толкова много…
Чувствам се уморена и се питам: как ще мине и утрешният ден във фирмата? Осем часа права пред тезгяха, да сгъвам ризи…
Угасва агонията ми от всекидневието на живота. И всеки ден се ражда отново сред сивото множество.
Един човек, сред хилядите други. Едно число без стойност. Съм и не съм. Дали ще ме има, или ще ме няма, този град пак ще се клатушка в ритъма си – къде по-спокойно, къде по-нервно, но никой няма да забележи отсъствието ми, ако липсвам от тълпата, която излиза от офиси, работилници, магазини. Пътищата са пълни с лица, които все бързат, подгонени от агонията си. Автобусите охкат на всяка спирка и при всяка екскурзия.
В четири съм у дома. Бабис ме чака.Озовавам се в прегръдката му и за малко забравям всичко.
На другия ден фирмата я затвориха. Ей така – изведнъж. Както много такива напоследък. Всеки си хвана пътя. Някои псуваха, други си мълчаха.
Не разбрах кога съм стигнала до старата гара. До транспортната фирма за пренос-превоз, където работи Бабис. Исках да го видя.
А там..? Един странен тип на неопределена възраст щъкаше край оградата. Лицето му – клюмнало, неизразително, косата – дълга и мазна, раирана върху прегърбените му рамене. Не посмях да го погледна втори път.
Един голям камион тръгна. Запътих се към дъното, където бяха складовете. Две кучета, вързани с дебели синджири, не спираха да лаят. Онзи отвратителен тип ме проследи с тежки стъпки, тежки като самата атмосфера, която господстваше наоколо – наситена с бензинова миризма, ракия и изгорели гуми.
Бабис, обаче, още не беше се върнал от маршрута си.
Кучетата нито за миг не спряха да лаят. Един камион влезе през отворената ограда. Слънцето се скри зад тъмен облак. В устата ми горчи. Много отрова ще се е насъбрала в кръвта ми. Излязох бързо от там. Тръгнах към морето. Към плажа. Беше още рано. В огледалото на една витрина видях лицето си прежълтяло и се изплаших. „Трябва да надяна маската на безгрижието” – помислих си. Наоколо толкова хора – може да ме види някой познат. Върху прежълтели лица, обаче, маски не се задържат. Падат. Тогава се носят по пътищата като догарящи свещи в ръцете на някой, по време на църковна лития.
Всичко се повтаря. Грубо. Мъчително. Добрата ми майка – отиде си рано от живота и не ми остави нито една снимка на баща ми. Така, за спомен. Да знам как е изглеждал. Никога не съм го виждала.
Колкото до баба ми, преди да си замине и тя от този безполезен свят, постара се да остави за свой наследник внука си – братовчед ми, който живее някъде в чужбина. Земята трябвало да се наследява от мъжете – така казваше тя. И по най-груб начин остави едно бедно сираче да живее така завинаги.
Колкото до единствената ми леля, от години е в приют за неизлечимо болни. Забравена от сина си. Сега, като си мисля за нея, ще взема да отида някоя неделя да я видя. Не че е кой знае какво, но да докажа на себе си, а и на нея, че съм добър и благороден човек.
И превъзхождам по характер сина й, който беше слабост на баба ми и нейна гордост.
Това си е и един добър начин за отмъщение към една жена, която винаги ме е гледала с пренебрежение, а къде е сега…
Едно изсъхнало лице като скелет, с огромни очи, които ме гледат уплашено. Дълги, отслабнали ръце, отпуснати от раменете като счупени крила. Имам чувството, че под чаршафа няма никой, че леглото, завивките и тялото са слети в едно.
Една ужасна картина! Болестта се влачи като мизерно, отвратително, гадно влечуго, което никой не би искал нито да види, нито с крак да подритне.
Хванах ръката й колебливо, но рязко я оставих, защото ми се стори вледенена.

Влакът е претъпкан с хора, часовете до Солун – безкрайни. Кога най-после ще пристигнем? Главата ми се наду от тия двамата до мен, които през цялото време критикуват и псуват всичко и всички: министрите, депутатите, поповете, чужденците – дето наводниха Гърция, розовия балет, борчовете си, жените си, децата си, войната, работата си, беднотията, безработицата. Не мога да ги понасям повече. Задушавам се като котка в чувал.
В края на краищата, да върви всичко по дяволите…