Васил Парушев

С новата си книга Бончо х. Бонев ни поднася скъпите образи на едно недавашно минало, нарисувани върху фона на нашия народен бит: хубостите на българската земя, нравите на едно общество, което иска да се обособи в отбор.

С един затрогващ реализъм авторът успява да ни представи своите герои в тяхната среда, дето те изпъкват ярко, убедително и живо.

Още в първия разказ „Огнището” авторът ни дава сетния час на един от неговите „пътници:, който след дълго странстване се връща в родната си къща, продадена от братята му на чужди хора и там, край огнището, дето са седели дедите му, баща му и майка му, той „се унесва в сладка дрямка и тихо заспа.
Мир и покой, сънен покой, покоят на вечността се разля в душата му. И тишина, странна тишина, настъпи. Огънят огряваше лицето му, а жарта, на грамада, бавно тлееше.”

В разказа „Празник” пред читателя се разкрива живописната картина на манастирския събор, пълна с идиличност, наситена с багрите на един от онези наши народни празници, които привличат хиляди богомолци по манастирите и съставляват един трогателен религиозен екстаз на нашия народ.

Върху фона на този манастирски събор Бончо х. Бонев ни дава оригиналния и интересен образ на своя герой, дядо Богдан, бивш селски учител, сладкопоен псалт, спретнат, мъдър и тежък селски първенец.

Разказът „Чифликът чардаклия” ни дава картината на турския феодализъм през време на нашето робство. Авторът ни описва един от грамадните турски чифлици, разположен между Цариградското шосе, Искъра и селото Казичене.

Плодородна и богато напоявана земя, безброй стада, тучни ливади, обширни кории и овощни градини са съставлявали огромното богатство на това пашовско владение, в което са работили хиляди българи.

„Но истинската гордост на Чардаклия са били богатите му ниви - пространни, разработени, поръсени с обилната пот на робска ангария.” След Освободителната война този чифлик, разоран от околното население, преминава в ръцете на стария софиянец-кореняк Боне Петров, който го възстановява.

„Благословен труд кипеше в ранната пролет. Животворни сили се пилееха обилно за благоустройството на новия чифлик, израсъл като райски кът всред запустението на предишния.”

Този великолепен разказ на Бончо Бонев по своя жив и високо художествен натурализъм, по сочните багри на богатото табло, по интересния, вече отминал живот на нашите робски дни, както и по широкия размах, с който е обхваната цялата тази композиция, прави книгата на Бончо х. Бонев ковчег на съкровище.

Засегнат е и животът на онези, които у нас искат да минават за аристокрация, а всъщност са обикновени парвенюта. В това отношение разказът „Семейно щастие” ни рисува един такъв герой, чиновник „от кариерата”, който се ръководи от началото „Покорна глава сабя не я сече” и разбира се, напредва в службата, оженва се за хубава и богата мома, шуми в обществото, за да свърши с измяната на жена си, която му туря рога с неин предишен любовник, след като съпругът започва да живее с аванси от заплатата си.

„Семейството” на Бончо х. Бонев е една много сполучлива картина на едно паразитно общество, което живее в атмосферата на тъмните сделки, на правене „кариера”, на празноглавата поза и свършва с банкрут, авансови разписки или мигане пред тези, които превръщат някогашния тежък дом в любовно гнездо.

Накрая е даден автобиографичния разказ „Детинство”, пълен с романтиката на едно отлетяло минало. Този разказ е една скъпа многобагрена везеница, която завърши преди войните.

В спокойствието на провинциалния град, със старите къщи, със старите нрави, с неговите криви улици и широки дворове, пълни с цветя, с идиличен живот, който вече изчезна, огласян от сладкопойни птици и от детска глъч, всред тази щастлива обстановка на едно щастливо време авторът е прекарал своето детство.

И сега той ни го рисува с любов, с благородно увлечение, с магията на художника. Накрая на разказа искам да посоча на читателя няколко думи, с които авторът подчертава:… „Откъм чардака се пее. Сега разбирам. Пее моето детинство. Пеят ония щастливи години, незабравими празници в живота ни, когато бяхме живи, радостни и млади.”

——————————

в. „Литературен глас”, г. 16, 06.10.1943 г.