МЕДИТАЦИЯ

Татяна Любенова

МЕДИТАЦИЯ

Затвори си очите. Нека се втурне Реката,
по пенливите бързеи, луда глава да троши.
Край папурите нека се губи, а сетне, огрята,
пак да хукне по своето русло с искрящи вълни.

Не отваряй очи. А изтичай със нея в полята.
В тъмни вирове спирай, почивай под светли върби.
Пещери да те мамят, със тайни съкровища златни,
отмини ги и плувай в прозрачно-зелени води.

Ти си речният Дух. Всички Риби са ти подвластни.
Могат тайна да пазят в смълчаните речни води.
И в подмолите могат даже тази мечта да опазят.
А пък тя ще изчезне, когато отвориш очи.


***

По асфалта напечен
Лятото шляпа сандали.
Край брега се изнизва
на зелена, прозрачна Река.
Под върби се снишава
и се скрива под сенките шарени.
Преживейте си Лятото,
всичките свои лета -
поднебесни пътеки,
пенливи и хлъзгави бродове,
бели камъни речни
или притаена гора;
преживейте си Лятото -
този кратичък миг обреченост,
който всички наричаме
с общото име Тъга.


***

Някакво Лято
минава край нас.
Някакво Лято
се свършва…
То безвъзвратно
изтича от мен,
а пък при някой
се връща…
Думите свършват.
Свършва стихът.
Въздухът е обиден.
Нещо не стига.
Дали Светлина?
Някакво Лято…
Отмина.


КЪСНО ПРОЗРЕНИЕ

(диптих)

1.

Върви до тебе -
паралелно -
някой…
Върви - година,
две, петнайсет, трийсет…
Но не понечва
да надникне във душата ти.
А те измисля.

Измисля те
и те подменя -
с нещо,
което си е негово и лично.
А истинската твоя същност
е неведома -
за неговите мисли.

Не си му нужна
ти самата,
а измислена.
И светлината нараняват
полуистини.
И огорчените пространства,
отчуждени - разграничават ни.
Наистина.

2.

Вървя до него -
паралелно -
и си мисля:
дали и аз не го измислих
вътре в себе си?
И разминаването ми прилича
на убийство.
Но… на себе си!


***

Нямам съботи.
Нямам недели.
Нямам празници,
нито дни,
за да видя дълбоко
в себе си -
малко огънче,
че искри…

Падат кестени -
неузрели…
Идат есени
с тъмни мъгли.
Оредяват приятели -
верни…
И все повече
си мълчим.


2017-та

Затрупва сняг
пътеките и хората -
кристалчета
умислено валят.
А седмиците
просто изхвърчават.
Валят снежинките,
засипват в бяло
дори най-мръсните неща…
И скоро посивяват.
А после бавно
се превръщат
в мъртва кал…

И Времето
се е окаляло дори.
И няма днешни,
нито бъдещи черти.


***

Вятър ще издуха снеговете.
Ще изпръхне зимната земя.
Ще покажат мокрите нослета
крехки, нежни, пролетни цветя.

А Природата ще се наметне
с нова дреха от зеленина.
И така ще скрие от лицето си
голата и зимна грозота.

Птичи гласове ще се обадят.
Слънце ще се щурне в утринта.
Само аз не знам дали ще вярвам
още в пролетните чудеса.