на въпросите на «Завтра» отговаря професорът от Московската консерватория, докторът по изкуствознание, изтъкнатият руски фолклорист Вячеслав Шчуров

интервю на Галина Иванкина

превод: Литературен свят

- Започнали сте да се занимавате с изучаване на фолклор още в началото на 50-те години. Разкажете, моля, кое Ви подтикна?

- Първо, моето възпитание. Пораснал съм в семейство, в което и двамата ми прадядовци са били свещеници. Моят дядо беше директор на училището за слепи във Владимир, връзката с църквата беше прекъсната. Останалите ми роднини бяха от духовното съсловие и любимо наше занимание по празници беше пеенето, особено на Mасленица. Много често слушах хорови романси, които се изпълняваха солoво. Аз ги взех, даже има концертна програма на тяхната основа.

Второ, учих в Централното музикално училище. Там, по волята на Йосиф Висарионович, който смяташе, че “страната трябва да пее”, беше създадено хорово отделение. Занятията лично при мен започнаха с пеене на руски песни  от сборника на Римски-Корсаков.

Трето, за мен фолклорът се оказа напълно неочакван. В музикалното училище   учехме и съвременна музика, и най-новите течения, но истински бях изумен от народната песен, озовавайки се с група студенти-филолози от МГУ във фолклорна експедиция.

Към моята наставница А.В. Рудньова се обърнали с молба да изпратят човек с музикално образование. Съгласих се, тъй като исках за времето на зимната ваканция да получа някакви нови впечатления. Те се оказаха толкова силни, че след връщането си от тази експедиция на отчета си вече сам пеех народни песни.

- Вашето детство, младост, обучението в музикалното училище и дори цитирането на Сталин - всичко това е съветска парадигма и традиция. Съветският Съюз все пак беше индустриална цивилизация, къде в нея беше мястото на фолклора, какво място заемаше той?

- От една страна, да, индустриална, но от друга - страната беше селска, големите села се бяха запазили. В тях даже след войната се бе съхранила народната култура: враговете можеха да изгорят къщата, но хората живееха в землянки, укриваха в сандъци и заравяха така народните костюми.

След войната ги разкопаваха - и в този момент оживяваха и старинните сватби, и хороводите, и песните. Всичко това продължаваше да живее пълнокръвно. Ние заварихме народното изкуство в пълен разцвет.

- Това е на ниво народ, а на ниво държава? Даваше ли тя възможност да се развиват тези теми като научни, пускаше ли ги по радиото, та нали тогава всичко беше централизирано? Каква е ролята на Съюза в съхраняването и умножаването на фолклора?

- На този въпрос не може да отговори еднозначно. Начело на нашата културна политика беше народността. При Сталин редовно се провеждаха прегледи на народното изкуство: от всички краища на страната се събираха певци и танцьори, осветляваха ги в СМИ. При Всесъюзното радио имаше руски хор, изпълняващ народни песни.

За съжаление, това, което сега се върти по радиото - не е истинско, стилизации и фалшификати. А по-рано аз водех два клуба по телевизията, единият се наричаше „Извори”, вторият - “Родни напеви”.

За първия докарвах певци от селата и те показваха своето изкуство без записи, в пряк ефир, което беше сложно за певците, тъй като те се раздаваха на репетициите, а за ефира малко отслабваха. Това беше тежко, но пък фолклорът процъфтяваше, даже се организираха концерти в Москва!

Но по времето на Брежнев по телевизията беше забранено да се показва старинното: обувки, костюми. Той водеше страната към комунизъм и искаше от младежта да пее съвременно, така че бях принуден да сляза от екран.

Но в селата това изкуство продължи да живее. Именно така то живее и сега. Наскоро бях на няколко мероприятия: петдесетгодишният юбилей от създаването на отделението по подготовка на ръководителите на народни хорове в Института на Гнесини и 45-годишнината от създаването на такова отделение в Института за култура, където концертът продължи 3,5 часа и участваха само студенти. Даже детски колективи, в които се учат да пеят народни песни, съществуват.

Смятам, че създаването на подобни отделения в образователните учреждения много спомага за продължаването на живота на народното изкуство. И сега на ниво общуване (чрез фестивали и прегледи) народната култура се разпространява, но, за съжаление, нашето ръководство на културата не забелязва това.

Възможно е, разбира се, това да не е съвсем телевизионен формат, но у нас твърде много селяни, а и хората от по-възрастното поколение сигурно тъгуват за такива предавания. Да кажем, от музикална гледна точка “Бурановските баби” пееха отвратително, но хората ги привличаше тяхната живост и непосредственост. У нас това беше по-рано, но го премахнаха. Обидно е.

- Една от книгите Ви се нарича “Пътешествия за песни”, и знам, че отдавна се занимавате с подобни “пътешествия”. Разкажете, моля Ви, за тях.

- Първата експедиция, за която вече споменах, толкова ми хареса, че реших да посетя различни райони на Русия: и в Сибир, и в северните краища… Но особено ми хареса южноруската песен (районите на Белгород, Курск и Воронеж). По тези краища имам много приятели-певци, които съм канил в моите програми по телевизията.

Трябва да кажа, че при избора си на материал не съм националист. Всяка народна култура е прекрасна, не непременно само руската. В Тува, например, ми се случи да чуя прекрасно гърлено пеене. В търсенето на фолклор съм бил и в Киргизия, и в Туркмения, и в Кавказ. В резултат се появиха в Холандия петнадесет диска със записи на народен фолклор.

Извънредно интересно е да се наблюдава колко различно пеят народите.  Например, ако се говори за казаците - колко различни са песните на донските, на кубанските казаци, а казаците-некрасовци пеят съвсем иначе!

- Бихте ли могли да ни разкажете за някой интересен случай от пътешествията Ви?

- На това е посветена цяла книга … Но ще кажа следното: има песни, които бяха записани случайно, а станаха своего рода талисмани. Веднъж пътувахме със студенти по река Долна Тунгуска, това е приток на Енисей. От едната страна тайга, от другата - непроходими блата.

Пътуването беше през август, реката - плитка и беше трудно да се придвижваме. В тези райони има много старинни руски села и там успяхме да намерим прекрасни певци, което не беше случайност.

Когато се подготвях за това пътуване в Ленинската библиотека, пред очите ми попадна сборник на Вячеслав Шишков, който по образование бил минен инженер и е създал романа си “Угрюм-река” под впечатление именно на Долна Тунгуска.

В този сборник бяха записани текстове на песни, които авторът е искал да бъдат записвани от онези, които имат музикална грамотност. В самите села успяхме да се срещнем с децата на певците, чиито текстове е записвал Шишков. Оказа се, че тези деца са превъзходни песенници.

Една от записаните там песни - “Ты взойди, взойди, солнце красное” - притежава удивителни свойства. Когато я пея, на небето даже в най-мрачните дни става по-светло. Ние я включихме в задължителния минимум за нашите студенти.

- Песни, викащи слънцето? Но това е езическа парадигма. Как смятате, много ли са такива пластове във фолклора?

- Академик Борис Рибаков въведе понятие, с което се съгласяват не всички съвременни изследователи, но което ми се струва правилно - “двоеверие”.

Пример: в Брянска област празнуват Възнесение. От сутринта в църквата хората пеят християнски песнопения, а след празничния обед излизат на улицата и пеят съвсем различно, играят хора, а после отиват в пшеничното поле.

Там жената, на която се паднала тази чест, заравя тояжка, загърната в кърпа. При това се произнасят молитви за благослов и плодородие т. е. съчетават се християнски мотиви и езическите обреди (именно този е в чест на Перун). Лично видях това през 1994 г., но със сигурност знам, че традицията се е запазила и до наши дни.

Но съвременният човек смята това изцяло за християнски обреди, забравяйки за езическия елемент. Именно в западната част на нашата страна исторически са се зародили и руснаците, и украинците, и белорусите, затова такава дохристиянска парадигма именно в тези райони има своето място, при това за всички споменати народи.

- Рибаков много говори за значимостта на руския Север от гледна точка на езичеството?

- То е своеобразно. Той много писа именно за западните райони, а на север руснаците се срещнали с фино-угорските племена. Станало смесване, затова руските традиции се преплели с традициите на аборигените.

Например, върху ръкавите на дрехите на жените от Севера е била изобразена свастика - символ на слънцето, която просто е била заимствана от Хитлер.

По-нататък - Москва. Даже самата дума е от фино-угорски произход. На тази земя са живели фино-угри, а когато славяните от Днепър се насочили на Изток, е станало същото смесване. Затова в пеенето на народите от централната полоса на Русия се чуват мордовски мотиви.

- Гледайки мордовските костюми, мога да кажа, че те напомнят руските: много са червения и бял цвят.

- Руските хора в Рязанска област са видели този костюм именно с руски очи, станала е някаква промяна. Те са направили подобен, но все пак именно руски костюм.

- За мнозина има стереотип: руските народни песни - това е за “миличката” от ярко начервена госпожица с червени ботуши и покривало.

- Отделението за ръководители на народни хорове беше създадено в противовес на “народното” пеене от онова време. Същият хор Пятницки (според мен, пеещ безобразно) представляваше следното: облечени в болярски, неуместни костюми певци заставаха на станове (като че ли са академичен хор) и пееха песни за партията, за труда и хляба… Композиторски, а не народни песни! Танцьори на сцената съпровождаха това с акробатически трикове и френски па.

Именно затова ние решихме да им противопоставим своята дейност. Успяхме до голяма степен, но не преставам да съжалявам, че за радиото и телевизията ние сме загубени.

Веднъж пътувах във влака с Надежда Бабкина, моя ученичка, която създаде ансамбъла “Руска песен”, говорихме, пяхме до късно именно руски песни. И тя призна, че на естрадата с това не можеш да излезеш, за това просто не плащат. Налага се да се правят стилизации и пародии, истинския народен дух там го няма, което за културата несъмнено е голяма беда.

- Как смятате, фолклорът изобщо и руският в частност, има ли бъдеще през XXI век?

- Младежта си отива от селото и традицията просто няма на кого да се предаде. Пристигащите на почивка в селото млади хора докарват там и градската дискотека. А и самите баби вече гледат телевизия. Без подкрепа народното изкуство ще угасне.

——————————

в. „Завтра”, 23 февруари 2017 г.