Димитър Хаджитодоров

НЕБОСТЪРГАЧЪТ СЛЕД ЗИМАТА

Мравунякът е скрит в гората и не се забелязва лесно. Тъмният му конус се очертава в ранната пролет, когато снега се топи. Над него се издигат десетметрови елхи, но върха му е устремен към скрития свод и с нещо напомня небостъргач.
След белия покров стените му са напукани, като на сграда, слягаща се с времето. Безброй сухи иглички украсяват стръмната зидария. Затворените порти слабо чернеят по снагата й.
Слънцето огрява презимувалата гора, дочуват се звучни трели, но хилядите обитатели на подземния град изчакват по-топло време. Какво ли правят неуморните труженици цяла зима? Дали спят непробудно, както мечките, или внимателно обсъждат проектите за новия сезон?
Предстоят още студове, след които ще потекат разливи. Но, когато земята изпръхне, от недрата й ще изскочи скрития живот и неизчислимо количество малки крачета ще отъпкват едва забележими пътечки.

——————————

ЗАБРАВЕНАТА НАМЕТКА НА ЗИМАТА

Пролетното слънце все по-ярко осветява гората и лъчите му проникват и в най-сенчестите места. Зад голите стебла на храстите се белее нещо непонятно. Учудени, игликите протягат шийки, за да разберат какво е това.
- Нищо не се вижда! - клати глава най-нетърпеливата. - Стеблото ме заболя от напрягане.
Заинтригувани, цветчетата шепнат нещо по между си.
- Това е наметката на зимата, която тя забрави в бързината! - обажда се от висок клон синигерът.
- А за къде е бързала зимата?! - учудват се игликите.
- Как за къде? На север, по-далече от топлия вятър! През нощта усети диханието му и на разсъмване вече я нямаше. Бяга, защото ако се разтопят ледените й ботуши, ще върви боса хиляди километри.
- Ами наметката? - тревожат се игликите. - Няма ли да се върне, за да я вземе?
- Едва ли! - отговаря уверено синигерът. - На север работи най-голямата снежна тъкачница и за един ден могат да й предложат десет нови, по-хубави наметала.
- А тази? Тук ли ще стои цялата година? - продължават игликите.
- Не! - категоричен е синигерът. - Пролетта прибира ненужните вещи, за да не пречат на цветята. Ето, вече сгъва наметката.
Игликите поглеждат към мястото зад храстите и виждат, че бялото петно е намаляло на половина.
Развеселен от измислиците, които разказа, синигерът подхвръква между клоните. Вместо пискливия му глас, се дочува тихо шуртене на поточе, взело се кой знае откъде.