СТИХОВЕ

Фьодор Тютчев

превод: Татяна Любенова

***

Как неочаквано и ярко,
във мокрия небесен свод
въздушна се издигна арка
в минутното си тържество!
Единият и край в гората,
зад облак другият е скрит,
тя половин небе обхваща,
във висините се топи.

О, в пъстроцветното видение,
за погледа - каква нега!
То тъй е кратко, мигновение,
побързай и хвани мига!
Виж - вече леко избледнява,
минута, две - и се стопи!
Стопява се така изцяло
това, с което дишаш ти.

——————————

ВЪЛНА И МИСЪЛ

Мисъл след мисъл, вълна след вълна -
две проявления в стихия една:
на тясно в сърце ли, в море ли - без брод,
тук - във затвора, а там - на простор -
все този вечен прибой и отбой,
все този призрак тревожен и свой.

——————————

***

Не разсъждавай, не се грижи!
Безумството търси, глупостта - съди.
Дневните рани, със сън излечи,
а утре ще бъде, каквото ще бъде.

В живота си всичко ти надживей:
печал и радост, или тревога.
Какво да искаш? Защо да тъжиш?
Деня преживян е - и слава богу!

——————————

***

Как стълб от дим светлей във висине!
Как долу сянката пълзи неуловима!…
“Ето живота ни, - прошепна ти до мен -
не светъл дим, под лунен лъч белеещ,
а тази сянка, бягаща незрима…”.

——————————

В ПАМЕТ НА В. А. ЖУКОВСКИ

4.

Това е на душата истинният строй,
създал живота му, проникнал в лирата,
най-хубав плод, най-светъл подвиг свой,
на развълнувания свят той подари го…
Светът ще разбере ли, ще оцени ли той?
Достойни ли сме ние за свещен залог?
Или не е за нас божественото слово:
„Чистите духом, те ще видят Бог!”

——————————

***

Има в есен ранна, изначална
кратичко, но дивно време -
денят изглежда целият кристален,
а лъчезарна и сияйна вечер…

Където сърп се е въртял и клас е падал,
сега е пусто - и просторен необят, -
и само паяжинки, тънки като косъм,
над празните бразди блестят.

Пустее въздухът и птиците не пеят,
ала до зимата все още е далеч -
и само чистата и топла синева се лее
над отпочиващо поле…

——————————

***

Виж как гората зеленее
от слънце палещо облята,
а в нея сякаш нега вее
от всички клонки и листа!

Да седнем върху корените,
на дървеса, от извор пили -
там, где, обвеян от мъглите,
той шепне в сумрак онемял.

Над нас бълнуват върховете,
по пладне в зноя потопени,
понявга само вик орлинен
докосва ни от висине…


***

Как неожиданно и ярко,
На влажной неба синеве,
Воздушная воздвиглась арка
В своем минутном торжестве!
Один конец в леса вонзила,
Другим за облака ушла -
Она полнеба охватила
И в высоте изнемогла.

О, в этом радужном виденье
Какая нега для очей!
Оно дано нам на мгновенье
Лови его - лови скорей!
Смотри - оно уж побледнело,
Еще минута, две - и что ж?
Ушло, как то уйдет всецело,
Чем ты и дышишь и живешь.

1865 г.

——————————

ВОЛНА И ДУМА

Дума за думой, волна за волной -
Два проявленья стихии одной:
В сердце ли тесном, в безбрежном ли море,
Здесь - в заключении, там - на просторе -
Тот же все вечный прибой и отбой,
Тот же все призрак тревожно-пустой.

1851 г.

——————————

***

Не рассуждай, не хлопочи!…
Безумство ищет, глупость судит;
Дневные раны сном лечи,
А завтра быть чему, то будет.

Живя, умей все пережить:
Печаль, и радость, и тревогу.
Чего желать? О чем тужить?
День пережит - и слава богу!

1850 г.

——————————

***

Как дымный столп светлеет в вышине! -
Как тень внизу скользит неуловима!…
“Вот наша жизнь, - промолвила ты мне, -
Не светлый дым, блестящий при луне,
А это тень, бегущая от дыма…”

1848 - 1849 г.

——————————

ПАМЯТИ В. А. ЖУКОВСКОГО

4.

И этот-то души высокий строй,
Создавший жизнь его, проникший лиру,
Как лучший плод, как лучший подвиг свой,
Он завещал взволнованному миру…
Поймет ли мир, оценит ли его?
Достойны ль мы священного залога?
Иль не про нас сказало божество:
“Лишь сердцем чистые, те узрят бога!”

1852 г.

——————————

***

Есть в осени первоначальной
Короткая, но дивная пора -
Весь день стоит как бы хрустальный,
И лучезарны вечера…

Где бодрый серп гулял и падал колос,
Теперь уж пусто все - простор везде -
Лишь паутины тонкий волос
Блестит на праздной борозде.

Пустеет воздух, птиц не слышно боле,
Но далеко еще до первых зимних бурь -
И льется чистая и теплая лазурь
На отдыхающее поле…

1857 г.

——————————

***

Смотри, как роща зеленеет,
Палящим солнцем облита,
А в ней какою негой веет
От каждой ветки и листа!

Войдем и сядем над корнями
Дерев, поимых родником, -
Там, где, обвеянный их мглами,
Он шепчет в сумраке немом.

Над нами бредят их вершины,
В полдневный зной погружены,
И лишь порою крик орлиный
До нас доходит с вышины…

1857 г.