СТИХОВЕ

Лидия Лечева

***

На Л. Г.

Не, не е невъзможно.
Нека го изживеем.
Не бързай да бягаш от себе си.
Ще си изпуснеш душата
и ще останеш без нея.
Макар някои да казват,
че така се живее.
Затвори си очите и ме целувай,
докато запулсирам в ръцете ти.
Още ти помня милувките
и как ги събирах в тъмното.
Нека светлина ни разпъва,
когато се любим всеки път
като за последно, и пак така…
Черната веда се крие
някъде по ъглите.
Тя само ще ни завиди.
И с благородна усмивка
ще си отиде.
Нека го изживеем:
Още сме в един свят
и сме възможни.


СЛУЧКА НА ТИХО

Тишината в стаята
се крепи на дишането
на моите кучета;
на целувките на гълъбите
от перваза на прозореца;
на мълчанието на телефона,
който мрази непознати;
на усмивката ти, закачена
на виетнамския копринен абажур
над свещената ми спалня;
на притихналите ми стихове,
излетели от някой
остър завой на душата;
тази уседнала тишина,
наострила уши да я повикаш.


НА ЗЕВС

Подмами ми душата
на разсъмване.
Когато е в несвяст света,
без образ дишат сенките
и стенат сетивата.

Повлече ми душата
през упоени хълмове.
Пробита, я захвърли
в градината на неродените поети.
Сама в сълзите на сланата.

Неверен като Зевс
при мен се върна.
Плътта-послушница
проскърцваше под теб.
Загубила завинаги душата.

Свободна да се подчини.


ПРИЛИВ

Разлюля ме.
С остър шепот на прилив
подгони душата ми.
С бързи пръсти изрови
брега на моето тяло.
Завъртя ме, заля ме
и… останах отдолу.
Уморено безветрие,
удавено в разум,
сега дебне над мен.
Не знае за прилива,
потънал на дъното.
Спасител пленен.


БИЛЕТ ДО ТЕБ

Не мога да стигна до теб.
Нямам билет. Съдбата го скъса.
Двата края на света не ще събера,
щом земята е кръгла.
Няма пространство да ни приюти.
Виртуалното не попива сълзи.
След любов не мирише.
Търсим не дом, а държава.
Дето с погледи не замерват
и да си влюбен, света не взривява.
Заравям пръсти в косата ти.
Целуваш гърдите ми насред деня.
Намерих те. Как с тебе да бъда?
По skype-a звъниш. Не искам билет.
Чакам те долу на ъгъла.


12-ГОДИШНО СИНЬО

Очите ти са старото море
със щормове и кораби пияни,
със необяздени вълни
и плитчини за галене,
което ме откъртва от брега
и ме запраща в тебе.

Очите ти ме дърпат към дълбокото.
Безмилостно прозрачна е водата.
А синьото е с цвят на минало.
Но вместо мъртъв дънен пясък
пипам синевата.

Очите ти светлеят пак от страст.
През тях минавам, дрехите си свличам.
Години побелели плуват в бяс
до суша да достигнат от приличие.
Телата ни под тонове вода
във синьо се обичат.


НА ВРАТАТА

Подхлъзвам се в очите ти. Политам.

Ръцете ти застинали мълчат.
Дъхът - въже не пускат устните.
Сърцето ти е само метроном
на тласъците на кръвта.

Не искаш да ме спреш.
Не мога да се спра.
Треперя от любов,
която ме убива.

И падам право в себе си, разкъсана
от зъбери безкрайна самота.