ИСТИНАТА ЗА ПЬОТР ИЛИЧ ЧАЙКОВСКИ

превод от руски: Георги Ангелов



Следващата година се навършват 170 години от рождението на Пьотр Илич Чайковски.
В последно време великият руски композитор е обвиняван не само в ужасни грехове, но и самата му световна културна значимост се опитват да сложат в кавички.
Обвиненията са две – «нетрадиционна сексуална ориентация» и «самоубийство».
Да ги разгледаме.

Първото обвинение се основава на дневниците на композитора и на някакви «писма».
С дневниците всичко е просто.

Дневникът на П. И. Чайковски

Дневникът на П. И. Чайковски

Най-напред, като отделна книга, неговите дневници виждат бял свят благодарение на издателство «Музикален сектор» през 1923 г. в Петроград. Книгата съдържа цитати по издадения в Лайпциг тритомник от спомени на брата на композитора, Модест Илич, под название «Животът на П. И. Чайковски», 1900-1902 г. Това издание също така включва и дневниците на Пьотр Илич.
Говорим ли за дневниците, обхващащи периода от юни 1873 г. до май 1891 г., е лесно да забележим тяхната лаконичност и сухота.

Типична бележка (6 април 1886 г.):

Дъжд. Отидох в града. Бях отначало в Арменската църква, после в Сионския Събор. В първата бях поразен от новото зрелище и безобразното песнопение; във втория видях Екзарха и слушах проповедта му. Вкъщи закусих с Василий Василиевич. Гости. Цялата компания посети Гончаров. Върнах се у дома, ходих с Паня и Коля по галерии. Свинкин. Чете…

Друга бележка:

Занятия. Певецът Михайлов. Закуска с Коля. Отидох за Бобиния портрет. У дома. Взех ложа в Малий театър за Алексей и С. …Концерт. Симфония на Римски-Корсаков, увертюра на Глазунов, вещиците на Щербачьов и т.н. Дъжд. У Палкин. Поява на Глазунов, Дютш и т.н. С тях. Шампанско. Късно се върнах у дома.

И в такъв дух е целият дневник. Никакви преживявания, размисли, подробности за духовния му живот. В него няма и ред за интимния му живот.
По-късните преиздания на «Дневниците», в частност изданието от 2000 г. съдържа допълнение, липсващо в публикацията от 1923 г. Това е статия на близкия приятел на композитора, Николай Кашкин, «Из спомени за П. И. Чайковски», написана през 1918 г. и включена в книгата из неизвестен източник.

Н. Д. Кашкин

Н. Д. Кашкин

В нея Кашкин разказва за «много важен епизод» от живота на Чайковски, станал «момент на внезапен прелом, след който както самият живот, така и дейността на Пьотр Илич поели по ново русло. Този епизод била женитбата на Пьотр Илич и Антонина Ивановна Милюкова… Едва след женитбата на лицето му се отпечатала безнадеждна тъга, която го напускала само в моменти на особено бодро въодушевление или в още по-редките моменти на краткото възвръщане към искрената, полудетска веселост, която по-рано била присъща на неговата натура».

Кашкин съобщава още един епизод. Вече в Клинския период от живота на композитора, Чайковски, никога по-рано не говорил за отношенията със съпругата си, помолил Кашкин да прочете последното й писмо. Ето как го описва той: «Писмото беше написано гладко и като че ли съдържаше някакви горещи искания, тъй като беше изпъстрено с възклицателни и въпросителни знаци. Когато го прочетох до края и погледнах към Чайковски, той, в отговор на моя мълчалив въпрос, се обърна към мен също с въпрос: «Е, кажи ми, за какво се говори тук?» Едва тогава съобразих, че определено, реално съдържание в писмото липсваше».

П. И. Чайковски с жена си А. И. Чайковска (Милюкова)

П. И. Чайковски с жена си А. И. Чайковска (Милюкова)

И това е всичко. Нищо подобно, написано в дневниците лично от Чайковски, няма да намерим.
Много по-сложно стои работата с така наречените «писма». Ни оригинали, ни копия на тези писма няма. Не е посочен и източникът, където уж те могат да се намират. През 1980 г., на страниците на нюйоркския ежеседмичник «Нов американец», редактор на който е Сергей Довлатов, се появява статия от някоя си Александра Орлова, която уж ги била видяла със собствените си очи.

А. А. Орлова (Шнеерсон)

А. А. Орлова (Шнеерсон)

От книгата «Евреи в културата на русите зад граница» научаваме, че Александра Анатолиевна Орлова (Шнеерсон), емигрирала през 1979 г. в САЩ, е специалист «по руските композитори на XIX в. и произхожда от семейство Шнеерсон, родоначалник на което бил Шнеур Залман. Сред предците й имало ярки представители на руско-еврейската култура. В емиграция продължила своите изследвания и публикации на материали за Глинка, Чайковски, Мусоргски».
Освен това, известно е, че нейни статии се печатали в списанията «Континент», «Грани», във вестниците «Ново руско слово», «Нов американец», «Вестник» и други. Последната книга на Орлова е «Чайковски без ретуш» (Ню-Йорк, 2001).

Интересно, че от богатия литературен опит на г-жа Орлова в Русия се е заинтересувал само лидерът на жълтата преса – булевардния «Московский Комсомолец», нееднократно публикувал орловския пасквил. Данните в него не ни препращат към източници, изобилстват от подлози, при това «Орлова твърдяла, че всички тези факти й станали известни от Александър Войтов – випускник на училището по правознание – който, на свой ред, ги научил от вдовицата на самия Николай Якоби». Ако се изразим точно, «една жена казала…».

Ето типичен пример от «писмата»:

28.09.1876 г. До брата Модест. «Представи си! Аз даже извърших пътуване на село при Булатов, домът на който не е нищо друго, освен бордей на педерасти. И като че ли е малко, че бях там, но и се влюбих като котка в неговия файтонджия!!! И така, ти си съвършено прав, казвайки в писмото си, че няма възможност да се сдържам от своите слабости, независимо от всички клетви.»

Всеки, запознат с писмата на Пьотр Илич, ще каже, че авторът на този фалшификат не е намерил начин даже да адаптира тази скалъпена история («като котка в неговия файтонджия!!!») към стила на композитора. Да не говорим за това, че самото «писмо» никой никога не е виждал.
Запознатите с нравите и обичаите на руското общество от онова време ще потвърдят, че подобни страсти не само не му били свойствени, но за тях просто не е имало място. Не бил изключение от правилата и Чайковски.

Той бил много зает. За човек от такава величина и, както биха казали сега, с «напрегнат работен график» било просто немислимо това, което днес разбират под личен живот.
От 1866 г. той е професор в Московската консерватория. Минават премиерите на «Воеводи» (1869 г.), «Ундини» (1869 г.), «Опричник» (1874 г.), «Търговецът Вакула» (1876 г.), три симфонии (1866, 1872 и 1875 г.), балета «Лебедово езеро» (1877 г.), увертюрата-фантазия («Ромео и Жулиета» (1869 г.), Първия концерт за пиано (1875 г.), музиката към приказката на Островски «Снежанка» (1873 г.), цикъла от пиеси за пиано «Годишни времена» (1876 г.) и други камерни съчинения и романси. Излиза «Ръководство по практическо изучаване на хармония» (1871 г.) – първия в Русия учебник за консерватории, написан от руски автор. И това далеч не е всичко. От края на 1877 г. Чайковски твори в Испания, Италия, Франция, Германия. От втората половина на 1880-те той започва своята диригентска дейност. Отначало в Русия, а после зад граница; в качеството на изпълнител на собствените си произведения той посещава Германия, Австро-Унгария, Франция, Англия, Швейцария. През 1885 година Чайковски бил избран за директор на Московското отделение на Петербургското камерно музикално общество, а след година – за почетен член на Руското музикално общество.

Триумфално станало неговото пътуване и в САЩ, през пролетта на 1891 г. През 1893 г. Чайковски бил удостоен със степен доктор по музика в Кеймбриджкия университет в Англия. «Бих искал от цялата си душа моята музика да се разпространява, да се увеличава броят на обичащите я, на намиращите в нея утешение и опора» – писал той. Имайки предвид средствата за придвижване от онова време, Чайковски имал на разположение само работата и съня. И от 1892 г., когато Пьотр Илич пристига в Клин, той се отдалечава от външния свят.
Да издържи такъв напрегнат живот, било по силите само на волева личност. Затова са несъстоятелни най-новите догадки за «психастеничните свойства на неговия характер», опасността от хипохондрия («АиФ» №49 от 3 декември 2003 г.) Чайковски в писмо до Великия Княз Константин Константинович Романов: «Музикантът, ако иска да дорасте до такава висота, на която дарованието му може да разчита, е длъжен да възпитава в себе си занаятчията». Не е по силите на хипохондрик да усвои добре занаят. А когато психиатър иска да говори за «чувствеността» на великия композитор, той би трябвало да бъде още и изкуствовед.

П. И. Чайковски 1874 г.

П. И. Чайковски 1874 г.

В своя италиански период Чайковски описвал посещения в различни местни музеи. В колекциите на капитолийския музей Чайковски избира скулптурата «Умиращият гладиатор», в която изобщо няма чувственост. В галерията Боргезе, пълна с чувствени произведения, го интересуват съвсем други картини – рафаеловите портрети на Цезар Борджия и папа Сикст V.

Известният диригент Александр Гаук казвал, че Чайковски не трябва да бъде изпълняван в «сантиментален маниер, че страшно предателство е интерпретацията на неговата музика като приятно-изтънчена и женствена, че негата на музиката му няма нищо общо с псевдосантименталността. Драматизъм и изострено чувство за вълнението – ето какво трябва да се търси при изпълнението на Чайковски».

Неговите ежедневни записки в дневника са: непрестанни богослужения, големи и малки празници, в Русия и зад граница, църковни пости. Уютно му е в храма, песнопението предизвиква сълзи (от фалша на певците се огорчава), общува с клира. Посещението на храма за него, както и за мнозинството от руските хора, е и част от бита, и духовен център. Фиксира какво е в момента небето, морето, времето. Пише за цветовете – и си спомня партитурите от своите балети-приказки. Благоговейното отношение към родината е още една забележителна черта на Пьотр Илич. Защото той е бил вярващ човек. А съвсем не разпуснат и безнравствен. Разпуснатите не са способни да създават шедьоври. Известният хореограф Джордж Баланчин (Георгий Мелитонович Баланчивадзе, починал в Ню-Йорк през 1983 г.) виждал в Чайковски дълбоко религиозен композитор. «Сам Баланчин бил вярващ и настоявал: «Във вярата не трябва да се скача като в басейн. В нея трябва да се влиза постепенно, като в океан. Това трябва да се прави от детство». Такава религиозност Баланчин търсел и открил у Чайковски». (Волков Соломон. «Страсти по Чайковски: Разговори с Джордж Баланчин». М., Издателство Независимая Газета, 2001 г.).

М. М. Ипполитов-Иванов си спомня за тифлиското пътуване с Чайковски: «А колко стеснителен беше! Викат го на сцената, а той се скри зад декорите. Казвам му: «Петя, иди, викат те, неудобно е!» – а той не отговаря. Стана нужда да се обяви, че композиторът е напуснал театъра, но той се оплете в кулисите, изпусна нещо, едва не се нарани, техниците го измъкнаха…» («Московский журнал» №10, 2005 г.) Чайковски така и не се развел с жена си, независимо от това, че при нея рано били открити признаци на психическо разстройство. Диагнозата била параноя. За Чайковски било естествено да я издържа. След смъртта му останали пари, с които Модест Илич, братът на композитора, плащал лечението й в психиатрична болница. Тя починала в болницата на Уделна през 1917 г.

Чайковски добре познавали и имащият лекарска практика Чехов, и Толстой, яростно ненавиждащ новомодните западни хомосексуалисти. И никой, ни с дума, ни с намек не се е произнесъл за това, което сега се опитват да тълкуват съвременни «изследователи».

През октомври 1893 г., в Петербург се състояла премиера на Шестата симфония на Пьотр Илич Чайковски, а 10 дни по-късно авторът починал.
С това събитие е свързано второто т.нар. «обвинение» към Чайковски в самоубийство. Както е характерно за непотвърдените слухове, съществуват две версии: композиторът рухнал, не издържал «своята порочност» и самообвиненията на съвестта и – т.нар. «съд на честта», който също се разделя на две догадки. Двете версии, както можем да се досетим, предложила на публиката г-жа Орлова. Първата версия лесно се опровергава от свидетелствата на лекарите, взели участие в лечението на Чайковски – Л. Б. Бертенсон, А. К. Зандер, Н. Н. Мамонов. Всички те притежавали солиден лекарски опит. Всички били също добре запознати с работите на Кох, открил инфекциозната природа на холерата през 1883 г. В Николаевската болница, в която работели Л. Б. Бертенсон и А. К. Зандер, през 1892 г. било открито холерно отделение и имало бактериологична лаборатория. Трябва да се добави, че през есента на 1893 г. в Петербург се разразила епидемия от холера, и вибриони на холерата били открити даже във водопровода на Зимния дворец. В деня на смъртта на Чайковски в Петербург били регистрирани 68 заболели от холера. Заедно с Чайковски от нея починали още седем души.

А втората версия заслужава по-голямо внимание. Не заради нейната екстравагантност и измисленост, а заради връзката с царската фамилия. При това версията за смъртната присъда на «порочния» Чайковски нарича дивашка даже такъв защитник на «педерастическата теория» като А. Н. Познански, сътрудник на Йейлския университет, автор на книга, претендираща за монография: «Смъртта на Чайковски. Легенди и факти».

Известно е, че големият разцвет на руската култура през XIX век до голяма степен е вследствие на покровителството на членовете на дома Романови и по-конкретно на император Александър III.

Запазило се е писмо на император Александър III до Константин П. Победоносцев от 2 юни 1881 г:
«Изпращам Ви да предадете на Чайковски – 3000 рубли. Предайте му, че може да не връща парите. Александър» («Русскiй Мiръ» №1, 2004 г.) Освен това, през 1888 г., императорът дал на Чайковски пенсия от 3 000 рубли. И това е само нищожна част от всичко, което се е правило за него.

П. И. Чайковски писал, че той, «толкова обласкан от императора», «би изглеждал неблагодарник», ако участва в откриването на Световната изложба в Париж, във връзка със 100-годишнината от френската революция – «тържества, на които Негово Величество не може да симпатизира» (писмо до Ф. Макар, 13 януари 1889 г.)

През 1887 г. Чайковски се обърнал към императора с лично писмо, в което ходатайствал за отделяне на средства за завършването на зданието на театъра в Тифлис. По спомени на М. М. Ипполитов-Иванов, «средствата бяха отпуснати, и театърът построен…»

Много бил задължен Чайковски и на Константин Константинович Романов, един от основателите на Пушкинския Дом, който тридесет години оглавявал Руската Академия на науките, създател на Московската консерватория. Константин Романов бил известен като поет, писал под криптонима К. Р., драматург (пиесата «Цар Юдейски», преведена на 19 езика), преводач («Хамлет»), актьор, музикант и композитор.
Чайковски създал по негови стихове шест романса; такива като «Разтворих прозореца», «Вече угаснаха в стаята огньовете», «Първа среща», «Серенада».

Странно съвпадение, но след смъртта на К. Р. неговата памет осквернявали по същия начин, както и честта на Чайковски. Същите мръсни измислици за педерастия. Характерни са откровенията на Орлова за това, че уж сам царят заповядал на Чайковски да умре, научавайки за неговата «нетрадиционна връзка» с К. Р. Между другото, К. Р. бил почтен съпруг, дълбоко вярващ човек, имал 9 деца, бил главен началник на военноучебните заведения, «баща на всички кадети», възпитал син, героично загинал на фронта, и още трима, убити от болшевиките в Алапаевск.

Семейството на Константин Константинович Романов

Семейството на Константин Константинович Романов

Всичко това, естествено, не е взето предвид. Главното е дискредитация на царското семейство по всякакъв начин. И Чайковски, разбира се, попаднал под това колело. На някого не били по вкуса патриотичните съчинения на П. И. Чайковски.

През 1860-1870 г. Чайковски установил трайни връзки с композиторите от «Могучая кучка» (изразът е на музикалния критик В. В. Стасов) – М. А. Балакирев и Н. А. Римски-Корсаков, а също и със самия Стасов. Балакирев и Стасов нееднократно подсказвали на Чайковски сюжети за негови програмни произведения. С Балакирев и Римски-Корсаков Чайковски споделял творческите си планове; Римски-Корсаков охотно приемал съвети от Чайковски по теория на музиката. Между тях се извършвал обмен на записани народни песни.
Абсолютно безпочвени са слуховете за това, че клевети за Чайковски разпространявали сестрите на Пурхолд. Една от тях, Надежда Николаевна, от 1873 г. станала жена на Римски-Корсаков.
Но затова пък много въпроси предизвиква известният конфликт на братя Рубинщайн, представители на западното направление в музиката, със състава на «Могучая кучка».

А. Рубинщайн, 1889 г.

А. Рубинщайн, 1889 г.

Дейността на Антон Рубинщайн изобилствала от конфликти с придворните кръгове, а също така с композитора А. Н. Серов и членовете на «Могучая кучка», предпочитащи руското направление в творчеството си.

Ето каква безвкусица може да се намери днес по страниците на интернет: «На първо време Чайковски се занимавал в клас много небрежно. На лекомислието на младия човек обърнал внимание Антон Григориевич Рубинщайн. Разказват, че той поговорил с младия музикант строго и предложил на Чайковски «или да се учи усърдно, или да напусне класовете». От този ден Чайковски започнал да се занимава с голяма упоритост, която не го напуснала цял живот». Ето така – веднъж казал – и Чайковски разбрал. И да набие бъдещия гений даже не се наложило. Удивително даже.

Очевидно, смъртна обида станало и това, че през 1944 г., на Ленинградската консерватория, в основата която стоял А. Рубинщайн, било дадено името Николай Римски-Корсаков. На Московската консерватория, на която Н. Рубинщайн бил директор и професор в клас по пиано, било дадено името на П. Чайковски.
Уверен съм, че времето всичко поставя на своите места. Или вече е поставило. И едно от свидетелствата за това е Международният конкурс на името на П. И. Чайковски, събиращ в Москва стотици музиканти от различни страни.

(със съкращения)