Мариана Еклесия

Една четирилистна детелинка
поникна в моята градина - знак за щастие!
За радостта, която дълго чаках,
а тя не идваше, вратата не отвори;
не разгоря копнежи за надмощие,
не ми натрупа авоари в банката;
не ме издигна в триумфален подвиг.

Една четирилистна детелинка!
От где е прелетяла? Как израстна тъй, че
започнах всеки ден да я поливам;
да мисля, че ще дойде онзи миг съдбовен,
когато щастието ще ме вдигне нависоко,
и ще ликувам в райските предели.

Но гледам пак, о, чудо, второ листче идва
и трето… и десето… Стотно! Боже,
шега ли е, съдба ли е - прокоба,
която мами и сърцето, и очите?
И питам се какво да правя с детелините,
защо не виждам щастието в тях, къде е то?

Какво ще стане, като дойде есен
и листчетата им започнат да жълтеят?
Откъснах стръковете и излязох вън, където
светът ехти от злост и лицемерие;
от маскаради, клюки, шоумени;
от суета и гибелни химери…

И подарявах всекиму по стръкче.
Ей тъй, без думи - само за надежда.
И виждах как незримото създание
от листчетата се превръща в обич. В щастие!
Което никой никога не е докоснал,
не е посмял да го потърси и откъсне.

А то трепти, зове, очаква търпеливо
и с листите си малки казва: „Ето ме!
Аз съм в кръвта на вените, в сърцето и в очите.
На пръстите, когато галиш някого.
В словата ти, щом прошептиш: „Обичам те!”
На устните - в целувка отпечатък съм.
Аз съм и лъч от слънцето; и в нощите,
когато майка с болка ражда свое щастие.
Вградено съм в стената - в твоя храм;
венец съм в ореола на душата ти.”

До край раздадох стръковете от градината.
Видях сърцето си в сърцата просияли.
Когато се завърнах вкъщи гледам чудо -
лехите пак са пълни с детелини!
Отново пролетни, напъпили предвестници.
И глас лети над тях с едничка дума: „Вечни!”