Владимир Мусаков

Аз я срещнах самотна, прегърбена, подпряла грохналото си тяло на патерица, в онова безкрайно голямо изсъхнало поле, дето всичко бе покосено от оловната вихрушка и никъде не стърчеше ни дърво, ни цвете. Тя диреше гроба на сина си. Та нима можех да знам де бе той? Може би тук, може би по-далече, може би нямаше гроб.

Аз стоях пред нея и гледах нейните сиви, влажни очи, как мигаха и, сякаш, щяха да се изгубят някъде между дълбоките бръчки. В престилката си тя бе събрала намерени войнишки копчета, някакво писмо, измокрено, изпръскано, но което не можеше да се различи вече никаква буква, някакви ремъчки, железца, две-три гилзи и подкова на ботуш.

Тя се бе лутала от вчера, от оня ден, или кой знай, може би, по-отдавна, - сама не помнеше. Тя е дирила навсякъде под всеки храст, под всяка могила. Тичала е като безумна, когато е съглеждала някъде да се белее кръст, и надвесена над него, се е мъчила през сълзи да прочете името на погребания.

И безпомощно е плакала, допряла чело до рохкавата пръст, съвсем сама в безкрайното поле. А когато засъхвали изплаканите сълзи, тя съзирала написано някое непознато име.

- Не е ли все едно, синко, тия гробове требва да се оплачат.

И тръгваше отново.

Тя бе събрала в престилката си откъртени късчета от тия кръстове и помнеше от де бе взела всяко. Тя клатеше глава, мигаше, разказваше и нейните думи бяха дрезгави, напоени със сълзи и болка.

Аз слушах до нея безпомощен, мълчалив, клатех глава, мъчех се да повтарям познати, изтрити утехи и сам чувствах колко ненужни бяха те.

Слънцето залязваше към запад като огромен мак, навел цвят надолу, из който се сипеше златен прашец и засипваше цялото поле.

Аз трябваше да вървя и подканих:
- Да вървим, бабо.

Тя повдигна глава, погледна ме в недоумение и след дълго мълчание отвърна:
- Де, синко? Никога от тук аз няма да мръдна.

Не се смущаваше, че иде нощ. Тя ще прислони глава и дремне малко, колкото да набави сила за следния ден. Не се смущаваше от това, че може би, дъжд ще заплиска, защото небето е много кърваво и ще вали. И аз вярвам, че ней й бе все едно. Ето, тая старица, затънала в кал, прегърбена, подпряла натежняло тяло на патерица, шибана от силен дъжд, да крачи мокра до кости сама из полето, да дири, дири.

Кой знае, може би някога ще намери. И там, върнала през сълзи скъпото име, тя ще грохне и изплаче цялата своя душа, цялата своя радост и скръб, своята надежда, своята утеха. Ще изплаче всичко. Тия нейни сълзи ще бъдат цветята, с които ще накичи любимия гроб; тоя неин плач ще бъде погребалната песен на обичан син.

Може би.

Или кой знае, може би ще намери някъде разхвърляни кости, огризани от зверове и псета, ще ги прибере в своята престилка и никога не ще узнае, че носи в себе си това, що е останало от нейните радости, скърби, надежди, блянове, утехи. Ще клати глава в тъпа болка и ще пропъжда плахо съмнение.

Защото нейният син непременно трябва да е погребан на висок хълм, наоколо цъфтят цветя и са наредени бели камъчета.

А слънцето все клонеше и гаснеше. Мен чакаше дълъг път. Аз ставах, готов да тръгна, но усещах неудобство и не намирах сили да тръгна.

Внезапно старицата замлъкна, наведе глава надолу, замисли се, сетне вдигна очи и ме загледа с някакъв нов непознат, съвсем друг поглед, в който блестеше странен пламък и лъхаше детска наивност.

Тя се повдигна, приседна до мен и зашепна тихо, сякаш се боеше да не бъде чута от някого, да не бъде подплашена случайно кацналата като пъстра пеперуда надежда.

- Но ако всичко това не е истина? Ако той все още е там, при тези, що са напред и върви нататък горд, силен?

Не, аз наистина не знаех що, ако всичко това не е истина. Дано е така. Дано бъде. Аз бих желал. Това бих искал.

И старицата ме улови с костеливите си пръсти, допря почти до мен сухото си, изсмукано лице и де опита да ме раздруса, сякаш така да отбрули от мен ония слова, които би искала да чуе.

Не, наистина, така мъчно бе да повярва тя, че той е заровен някъде тук, в това поле. Той е жив, той е жив, и всичко останало е лъжа.

Аз не знаех що бих могъл да отговоря. Искаше ми се излъжа, да кажа, че той е там - наред, да отведа със себе си старицата назад, да я успокоя. Но не намерих думи. Аз стоях като вцепенен, мъчех се гледам тия сиви очи, вперени в мен до болка.

Нейната глава натежня надолу отново. Тя отпусна ръце. Пред нея се бяха посипали всички тия вещи, които бе събрала така грижливо.

И ето, аз почувствувах, че не бих могъл да остана нито минута там. Усетих виновен себе си в тъгата на тая старица може би повече от всички друг.

Станах и на пръсти, да не чуе тя, тръгнах отново из своя път, закрачих бързо, почти бягах, задъхвах се.

Слънцето се бе стопило някъде в полето и далече наоколо се люшкаше синкава, прозирна мъгла, която се издигаше нагоре и сливаше с нощта.

Аз се извърнах още веднъж и видях силуета на старицата, навела се там да събира изостаналите копчета, железца, ремъци и отчупени клечки.