ПЪТНИЦИ В ПЪРВА КЛАСА

Анатолий Петров

В санаториума, разположен в живописна Подбалканска местност, поради малко пациенти, много от стаите бяха пусти и вечер прозорците им не светеха. Но в тези дни обстоятелствата се промениха.

От разни краища на страната заприиждаха хора. Някои - млади, с усмихнати лица, други - възрастни, подпирайки се на патерици и бастуни.

Персоналът любезно посрещаше гостите, настаняваше ги по стаите. Лекарите ги преглеждаха, даваха назначения и им пожелаваха приятно прекарване и оздравяване.

Пред столовата млада, красива сервитьорка посрещаше новодошлите. Настаняваше ги около масите. Наложи се в единия ъгъл на столовата, върху подиума, да се сложи маса, за да настанят мъж и три жени. Мъжът немлад, облечен в черен анцуг и бели износени маратонки, със заострена брадичка и хитро въртящи се очи, се огледа наоколо и възкликна:

- Каква чест! Какво внимание! Разбрали са, че сме пътници в първа класа и ни настаниха на това високо и видно място, като на театрална сцена…

Учудени от изреченото, жените го изгледаха, но запазиха мълчание.

Долу, под тях, на маса обядваше елегантно облечен мъж на средна възраст. Обядваше, като не поглеждаше встрани. Мъжът, разположил се между жените на масата за „пътници в първа класа” не се стърпя и рече:

- Този до нас, дето седи сам на масата, така се издокарал, та да каже на хората: „ Вижте ме кой съм”

Едната жена го попита:

- А ти кой си, господине?

- Аз съм строителният художник Блажо Благов. Пенсионер отскоро. Такива като мен в страната се броят на пръсти. А ти коя си, мила госпожо?

- Казвам се Куна. Бивша готвачка съм. Пенсионерка. Какво е това строителен художник? Първи път чувам тази професия. Да не си бояджия?

- Госпожо, бояджията е мазач с четката, а аз с валяка оформям както интериора, така и екстериора на сградите. Ще те наричаме Куини, тъй както е модерно , по европейски…

- Аз съм Румяна - представи се втората жена. Третата избърза:

- Аз съм Денка, бивша доячка в текезесето. Дойдох да лекувам болни крака.

На следващия ден на масата около самотния, елегантно облечен мъж се настаниха новодошли пациенти: унгарецът Золтан от Кечкемек и рускинята Надежда от Брянск.

Отначало седяха мълчаливи, после компанията им се оживи. Золтан говореше немски, Андрей, каквото беше името на българина, знаеше немски и руски и превеждаше на Надежда на руски, какво разказва унгарецът.

Като пристигнал на летището в София, възрастна германка, с очила с много диоптри, го припознала на свой племенник. Прегърнала го, като прошепнала: „Ханс, миличкият на леля, не взимай за жена тази кукумявка Марияна, мързелива е, майка й пере дрехите й…”

Золтан не казал , че госпожата се е припознала и попитал: „Коя да взема, лельо?” „Ще вземеш за жена Виктория, балерина в Софийската опера! Красива, високоинтелигентна и с добро сърце! Много те е харесала на снимката, както и на другите снимки: как ловиш риба на Елба, как се надбягваш на състезание в Халберщадт, но особено на снимката с баща ти Йоахим във фермата му за кокошки- носачки в Деерсхайм.” „Леличко, но аз не я познавам?” - отвърнал Золтан. „Хей сега ще ти я доведа с такси. Чакай тук!” - казала германката и хукнала да докара балерината.

Надежда пък разказа, как като дете пострадала при злополука. Загубила много кръв, била в тежко състояние. Непознат българин се притекъл на помощ. Дарил кръв на момичето и рекъл: „Бързо оздравявай!”

Пътниците от „първа класа” , за каквито ги обяви Блажо, учудени гледаха и слушаха непонятния разгавор. Куини се възмути:

- Неприлично е на публично място да се говори на чужди езици.

- Защо? - попита Румяна. - Чуждият език е прозорец към света. Баба ми Овсана е арменка, но аз така и не научих арменски. Гьоте е казал: „ Който знае два езика , има две души.”

Блажо се обади:

- Остави го този Гьоте. Добре го познавам. Беше ваксаджия на Централна гара в София. Като говорел цигански и български смятал, че има две души! Нищо подобно.

Дните се изнизваха един след друг. Двете компании, съседни по маса в столовата на санаториума, заживяха по свое му. Андрей разхождаше гостите из околностите, за да видят това красиво кътче на България.

Денка и Румяна се мяркаха сами в столовата. Ходеха по процедури.
Между Блажо и Куини изникна близко приятелство, което бързо премина в по-силни чувства. Една вечер взаимно се обясниха в любов. След първата целувка той рече:

- Завинаги ще бъдеш моя! Тези дни заминавам за Солун, в Гърция. Верни приятели ще ме закарат, други ще ме чакат там. Всичко е уредено до конец. Ти тук имаш време. Като пристигна в Гърция, веднага ще дойдат да вземат и теб. Ще ти дадат петдесет евро за из път. Всичко друго е безплатно. Тук ще те потърси ниска, пълна жена. Казва се Цвета. Взима те и заминавате. В Солун ще те чакам при Бялата кула - до морето. Бил съм там. Ще живеем на улица „Никис”. Голям късмет извадих с теб, скъпа моя Куини. В Гърция ще се казвам Бози Базилеску, родом от Констанца в Румъния.

- Чакам с нетърпение, скъпи мой ненагледни Божи! - въздъхна Куини и додаде: - Боже мой какво щастие! И там ли ще бъдем пак пътници в първа класа?

- Нещо повече. - отвърна Блажо.

Случи се тъй, че на пейката в парка едни срещу други седяха Куини и Блажо, а срещу тях - Андрей, Золтан и Надежда. Блажо прошепна на Куини:

- Този Андрей, от съседната маса, дето ломоти на чужди езици, напоследък често започна да се вглежда в мен. Сигурно е някакъв подземен бос? Не мога да го понасям. Да ставаме.

При входа на парка прозвуча музика. Свиреха цигуларка, акордеонист и саксофонист. Надежда се заслуша.

- Свирят валса „Голубая ночь” от Василий Агапкин. Да идем да послушаме.

Тръгнаха. От разговора с музикантите разбраха, че са студенти в консерваторията. Золтан пожела да изпълнят „Унгарски танц № 5″ от Йоханес Брамс. Младежите разтвориха нотите и засвириха. Слушаха ги дълго и щедро ги възнаградиха.

На другия ден, когато обядът приключваше, в столовата влезе полиция. Полицайка дойде при масата на Блажо. Даде му да прочете два листа. Прочете ги, но не пожела да стане. Двама полицаи го вдигнаха.

Поведоха го към Пазарджишкия затвор, за да излежава осемгодишна присъда, постановена и потвърдена от всички съдебни инстанции. Учудена от случващото се, Куини наблюдаваше. За вечерята Румяна и Денка помолиха да ги преместят на друга маса.

На масата „за пътници в първа класа” остана само Куини.

На следващия ден, пак по същото време в столовата се случи друго. Влезе мъжът на Куини. Потърси я с поглед и се провикна:

- Куне, тръгвай да си вървим! Голяма беля стана…

- Какво е станало? - уплашено попита тя.

- Синът ни Найчо доведе булка. Една висока кокона, с дълги червени накити, пуши скъпи цигари, спи до обяд. Нищо не пипа из къщи… Казвах й: „Снахо, поразшетай се, както отива на млада булка, а тя ми отговори: „Господине, аз съм дама от висока класа!” Нищо не готви за ядене. С Найчо ходят да обядват и вечерят шкембе чорба в кръчмата на Тантуреца. На обяд пият бира, вечер - бяло вино. Тантуреца записва консумацията в тефтера за вересии и аз ще плащам. Ставай, да вървим, да видим, как ще се оправим с това чудо…

- Ах , ще я оскубя. - подскочи Куини.

- Няма какво да скубеш, защото на главата си слага перука. Сутрин е руса, вечер - черна. Нейчо се върти около нея като омагьосан. Възрастната учителка Дачкова ме срещна на улицата и ми вика: „Върбане, голямо зло се настани в къщата ви. Да пази господ!” И три пъти се прекръсти. Хайде, за връщане с влака купих билет първа класа. Три нощи не съм спал. Във влака ще подремна, пък като стигнем, ти ме събуди…

Куини стана, двамата заминаха.

В санаториума пристигнаха нови хора, други си заминаваха. От подиума, където бе сложена маса „за пътници в първа класа”, в този ден шестокласничката Ани, дошла с баба си в санаториума, декламираше пред публиката стихотворението на Иван Вазов: „Отечество любезно, как хубаво си ти!”…