Асен Асенов

ХИЩНИКЪТ

Мико Мицев беше научен работник - философ и политолог. Напоследък доцент Мицев работеше върху обширен и претенциозен труд за аксиологията като самостоятелна философска дисциплина и утвърждаването й като обща теория на ценностите. Публикацията на това изследване най-сетне трябваше да му донесе професорската титла и лидерството в катедрата по философия и естетика в университета. Допълнителна подкрепа на амбициозния учен оказваха разгарящите се в медиите дискусии на тема “Аксиология и сигурност”.
Неочаквано в средата на лятото Мико Мицев се изправи пред големи проблеми. Цялата му фамилия замина на почивка и го остави сам пред широк битов фронт. Доцент Мицев цял живот бе отглеждан и изхранван от преданата си съпруга. Той не умееше да готви. Домашните питомци останаха също на грижите му - собствената му котка Дая, морското прасенце Гуки и рижият персийски мачок на дъщеря му Пусик. С Дая и Гуки проблеми нямаше - трябваше само редовно да им сипва в паничките и веднъж дневно да почиства. Щом бяха сити те прекарваха деня в летаргична дрямка. Но с Пусик нещата бяха по-сложни. Котаракът беше зъл, агресивен, свиреп. Нямаше човек неодран, или неухапан от него. Самият доцент бе станал поредната му жертва миналото лято. Докато му сипваше храна в паничката, мачокът се въртеше между краката му и мъркаше любвеобилно. Но щом Мико Мицев се изправи, Пусик изръмжа диво, подскочи и го захапа за дланта. Рукна кръв, а звярът висеше на ръката му и не пускаше. Накрая, докато Мицев гледаше слисан, нападателят освободи захвата, скочи на пода и избяга под леглото. От една спукана вена бликаше кръв като малко фонтанче. Ужасен и уплашен, доцент Мицев хукна навън да търси Бърза помощ. За щастие в близкия ветеринарен кабинет спряха кръвотечението и го превързаха. Посъветваха го да влиза при опасното животно само със специални ръкавици и дълга палка, с която да го държи на разстояние.
Сега, останал сам, доцент Мицев дълго обмисляше тактиката си за борба със злия звяр. Закупи си специалните ръкавици и намери у дома тежка пластмасова лайсна - част от потрошена от внуците му играчка. На следващия ден, стиснал зъби, отключи и влезе в жилището на дъщеря си. Чу мачокът да мяука жално на балкона. Краката на учения затрепериха в коленете, а космите по ръцете и врата му се наежиха. „Тате, не го бий - по-лошо може да стане” - спомни си той предупреждението на дъщеря си. „Няма да го бия ли? Ако не го бия, тогава ще стане лошото!” - сам си отвърна нароченият за гледач доцент. Той се приближи настръхнал до балкона и зачака удобен момент да отвори вратата. Пусик се въртеше като гугутка пред легенчето си и жално мяукаше. По едно време скочи на перваза на прозореца и застана в профил. Беше едро рижаво животно с вирната опашка, големи топки и извит на дъга гръб. Мачокът вдигна глава и измяука продължително. Зъбите му бяха страховити. Особено кучешките - неестествено дълги и прозрачни, като от стъкло. „Людоед, звяр” помисли си Мицев. Космите по врата му взеха отново да настръхват. Той пристъпи напред и бързо отвори вратата на балкона. Рижавецът веднага скочи долу и впери жълтия си поглед в него. Човекът неочаквано замахна и стовари пластмасовата палка между ушите му. Пусик изврещя и побягна в другия край на балкона. Обърна се и взе да съска оттам. „Ще хапеш, а? А сега хапна ли дръвцето?” Доцент Мицев се поуспокои. Смени легенчето и сипа храна в паничката. Сложи и прясна вода. Мачокът продължаваше да съска в далечния край на балкона. Козината му бе настръхнала, „Ела ми, ела ми пак! Ще те удуша като пиле!”
Мико Мицев се измъкна доволен от жилището на дъщеря си. Настроението му бе приповдигнато. У дома си сипа шампанско и седна да работи с вдъхновение върху труда си за ценностите. Тази вечер той записа в дневника си:
„Денят бе убийствено горещ. Не се диша ни денем, ни нощем. Новините от морето са добри. Всички са здрави. Децата играят и се забавляват със сърф. Жена ми се прибира след четири дни. Тогава - край на мъките. Пак ще има вкусна храна и няма да се занимавам със звяра. Между другото, днес му намерих цаката. Изфрасквам го с пластмасова палка между очите. Докато се освести, му сменям паничките. Следващите дни ще му дочупя дебелата глава. Писането на дисертацията ми върви леко. Скоро професурата ще ме огрее.”
В следващите четири дни настроението на доцент Мицев вървеше неизменно нагоре. Времето до завръщането на жена му намаляваше. Победите му над злия мачок се множаха и бяха безапелационни. Мачокът не отстъпваше, но и Мико Мицев бе непоколебим. Винаги го издебваше успешно и стоварваше тежката пластмасова лайсна между ушите му. Тази игра даже започна да му харесва.
Най-после доцент Мицев посрещна съпругата си Мила на автогарата. Беше й купил огромен букет червени рози. Госпожа Мицева беше трогната. Двамата се прибраха у дома с новата „Тойота”. Настроението им бе приповдигнато. Жената веднага спретна чудесна вечеря. Остърганият от сухоежбината стомах на доцента имаше въпиюща нужда от готвено, топло меню. Отвориха ледено шампанско. Направиха си чудесно тържество.
- Боже, Мико! Забравихме мачока! Пусик е умрял вече от глад!
- Остави го да умира - рече провлечено доцентът. Шампанското го беше размекнало.
- Не, не! Отивам да нахраня животното! Не е човешко да го изоставяме така!
- Ще му дам аз една човещина на този людоед! - изръмжа Мицев.
Мила Мицева отключи вратата на съседния апартамент. След нея се поклащаше и Мико. За първи път в жилището цареше тишина. Не се чуваше мяукането на мачока от балкона.
- Мико, какво си направил? Къде е Пусик? Хранил ли си го? Ти направо си го довършил!
- Да пукне дано! Не ми трябва такъв човекоядец! - промърмори подпийналият доцент.
Мила отвори балконската врата. Навън в мрака нямаше никакво движение.
- Мико, да не си го заключил в банята?
- Да бе, да… Сигурно е гонил някоя гарга и е паднал от балкона…
В този миг от перваза се отдели огромна сива сянка и с премерен скок се впи във врата на Мила Мицева. Тя изпищя, пристъпи напред и изведнъж рухна по очи на балконската плоча. Чу се познато кръвожадно ръмжене. Стреснатият Мико Мицев се сети да запали балконската лампа и видя най-ужасяващата гледка. Пусик се бе впил в сънната артерия на жена му, разкъсваше я и пиеше кръв оттам. Цялата му муцуна бе окървавена. Доцентът в миг отрезня. Хвърли се с голи ръце върху мачока. Сграбчи го и го откъсна от врата на Мила. След това го изхвърли през балкона. Наведе се и притисна разкъсаната сънна артерия на жена си.
- Помощ! Помощ! - изкрещя обезумелият доцент.
От преградата със съседния балкон подаде глава съседът бай Анастас.
- Какво става, бе комшу? - изломоти уплашен старецът.
- Викай Бърза помощ, бай Наско! Загиваме! Стана инцидент!
Линейката дойде след броени минути. Лекарят спря кръвта и превърза Мила, която бе изпаднала в шок. Свалиха я на носилка по стъпалата и с кислородна маска на лицето я вкараха в колата.
Доцент Мико Мицев погледна окървавените си ръце. Хвърли поглед от балкона надолу в мрака. Оттам го следяха две неподвижни фосфоресциращи жълти очи.

ПАПКАТА НА PEDIGREE

Всички викаха на Коце Куция бог. Преди години бе преживял автомобилна катастрофа и бе с протеза на десния крак. Но не изостави старата професия. Едно, че беше факир в нея и второ - беше много доходна. Макар да беше резач на нож в държавна печатница Коце изкарваше много пари.
И днес Коце беше в стихията си. Сновеше чевръсто около ножа и зареждаше на него какво ли не. В известен смисъл върху Куция бог се крепеше цялото предприятие. Печатарите очакваха форматираната за печат хартия. Книговезките трябваше да получат междинни обрязани продукти, а крайните клиенти - да си вземат готовата продукция. Именно клиентите увеличаваха многократно доходите на резача и правеха мизерната му инвалидна пенсия да изглежда като капка в морето. На ножа падахa голeми рушвети.
Едно дискретно скрито зад борда на ножа шише с ракия „Тасков” припомпваше въодушевлението на резача. Горният ляв джоб на престилката му бе издут от днешните приходи. Ножът бе електронен и цепеше косъма. Куция бог хвърляше ловко под резеца бланки, каталози, брошури и дори визитки. За визитките Коце сам бе пригодил кубично изобретение от дърво, запълващо паразитния луфт. Не трябваше да се пропуска и най-дребната печалба.
В 16.30 часа до Коце се изправи един от основните клиенти на предприятието - Йоско. Той сам бе докарал с палетна количка продукцията си за рязане. Този тип се разпореждаше в печатницата сякаш бе негова. Коце отметна прошарените си кичури и го погледна косо. Не обичаше това парвеню. Йоско стърчеше две глави над него - беше бивш волейболист. „Защо не си биеш сервиса нанякъде”? - помисли си Куция бог. „Ти не си никакъв полиграфист!”
- Как си бе, Коце? Напълни ли вече гушата? - дрезгаво подметна волейболистът.
- Какво искаш? - попита враждебно резачът. - Имам работа и за нощната смяна…
- Нося специална поръчка - високомерно отвърна Йоско. - Уговорил съм се с Ради!
Йоско разтвори голям чертеж и го хвърли безцеремонно на плота на ножа.
- Това са папки. И да внимаваш, защото са на Pedigree! Тук съм ти направил подробна схема за рязане. Точна е до милиметър!
Куция бог дори не погледна чертежа. Пресегна се и го скъса на две. После още на две. Хвърли го с презрение в коша за отпадъци.
- Никакви драсканици и чертежи не ми трябват. Аз съм професионален полиграфист! - отсече Коце. - Оставяй полагаемото и идвай след десет минути да си ги вземеш!
Йоско с неохота извади портфейла си. Пращеше от банкноти. Избра една двадесетачка и я хвърли на плота. Обърна се и без да каже нито дума напусна помещението. Коце го изпроводи с презрителен поглед. Извади шишето „Тасков” и дръпна голяма глътка. После хвърли картона на ножа и набързо, с обиграни движения настрои електрониката. Приборът заработи сам. От време на време Куция бог само прибутваше материала.
Точно след десет минути Йоско отново се появи. Държеше в ръка лист хартия с формат А4.
- Коце, нали знаеш - проверката е висша форма на доверие!
Йоско взе една от току-що нарязаните папки и я прегъна на две. Сложи вътре листа. Той стърчеше отвсякъде извън папката.
- Браво, Коце! - язвително рече Йоско. - Измислил си нов формат! Но нищо чудно - нали си професионалист…
- Баста! Станала е грешка! - объркано изломоти Куция бог. - Ножът е сбъркал!
- Отивам при Ради. Той ще реши кой е сбъркал!
- Чакай, Йоско! Знаеш, приятели сме от години… Остави директора! Ела утре сутринта и си вземи папките. Дори ще ти ги биговам лично.
Йоско изгледа Коце с тежък поглед. Заобмисля нещо.
- Коце, колеги сме отдавна… Готов съм на компромис, въпреки че подцени нещата ми. Издъни сроковете ми - Йоско пое въздух. - Но да знаеш - не си ли получа годните папки на сутринта ви зачерквам. И на колегите ще кажа! Целият бранш ще разбере! Чакат ви гладни времена!
- Добре, бе, Йоско, нали знаеш - досега не е имало издънки! Утре заран всичко ще ти е тип-топ! Само не се сърди!
Коце приседна прималял на едно купче книги с твърда подвързия. Беше съсипан от допуснатия гаф. Но скоро рипна като ужилен и чевръсто закуцука към склада за хартия. Трябваше да спасява положението.
Склададжийката Костадинка тъкмо си обличаше шлифера. Едрите й гърди се поклащаха като пудовки.
- Адашке, почакай, пиленце! Стана голям фал! Ножът ми нещо издаде багажа и съсипа една поръчка. Ще помагаш!
- Адаш, знаеш, че ми е забранено лично от Ради. Влезеш ли вътре - ще си ритна трудовата книжка. Няма начин, Коце…
- Аман бе, адашке! Не виждаш ли, че аз изхвърчам като тапа! Смили се - инвалид съм. Утре ще ти доведа началник-цеха. Ще ти изпише всички липси! За двеста листа те моля - от хромовия картон.
- Ти си луд бе, адаш! - кресна ядосаната склададжийка. - Пипнат ли ме - излитам направо дисциплинарно! Това са много пари!
- Ето ти парите - неочаквано и примирено рече Коце и извади сто и двадесет лева от джоба на престилката си.
Кръв нахлу в лицето на Костадинка. Главата изведнъж я блъсна. Жената се заколеба.
- Коце, Коце… Ти ще ми изядеш хляба. Знаеш, че семейство храня с този склад…
- Хайде, душице, кандисай! Само този път. Заклевам се - утре всичко ще е наред. А и семейството ще нахраниш добре тази вечер!
Костадинка се огледа и неохотно пропусна Коце в склада. Накара го сам да си отброи картона, но му написа складова разписка, която прибра в джоба си - за всяка евентуалност. В случай на издънка поне щеше да се оправдава с резача.
Коце метна рулото картон на рамо с младежка пъргавина и забърза към ножа. Тръшна го на плота и взе рулетката. Няколко пъти го очуква, мери и маркира. После най-внимателно го разкрои. Премери пак с рулетката и остана доволен. Стифира форматирания картон на количка и погледна стенния часовник. Беше четири и петдесет и пет часа. Оставаха му петнадесет минути за да хване печатаря. При мисълта за срещата с него Куция бог потръпна. Печатарят Тони Коня се славеше като злият демон на предприятието. Беше човек с две лица. Сутрин идваше на работа приветлив и се майтапеше с колегите си. Младите колежки задяваше и пощипваше. Тони беше привлекателен мъж - бивш шампион по джудо. Често в обедната почивка впечатляваше всички като се изправяше да ходи на ръце. Боричкаше се приятелски с по-яките си колеги и беше инициатор на всяка футболна игра в цеха за офсетов печат. След обяд под влиянието на редовната бутилка с ракия „Тасков,” в поведението на Тони настъпваше метаморфоза. Очите му кръвясваха и ставаше страшен, мрачен и заядлив. Нахвърляше се безпричинно на всички, дори на началник-цеха. Недоволен от работата на колегите си, Коня се заканваше да въведе казармен ред в печатницата.
Известно време Коце размишляваше как да подходи към неуправляемия печатар на четирицветната машина. По това време на деня всичко можеше да се очаква от него. Но каквото и да ставаше трябваше някак си да го убеди да препечата проклетите папки. Куция бог въздъхна и се прекръсти. Забута количката напред към офсетовия цех.
Точно в пет часа Тони Коня седеше с вдигнати върху предницата на офсетовата машина крака. Това му бе любима поза и означаваше, че всичко върви по устав и от самосебе си. Зареждачката захранваше машината отзад с лека хромова хартия, а помощникът му вадеше нарядко лист отпред и го полагаше върху масата за да провери с лупа пасера. Печатът от „Роланда” вървеше с брилянтно качество. В този момент се открехна и вратата на цеха. От нея се подаде Коце и внимателно вкара палетна количка с форматиран картон. Съзря дремещия Кон и се зарадва: „Сигурно не е във фаза! В добро настроение е!”. Звънецът на машината иззвъня. Лист бе заседнал между секциите. Зареждачката и помощника се втурнаха да го отстраняват. Тони Коня се огледа стреснат. Дойде на фокус и се закани:
- Че ви турим аз в ред! Че ви научим как требва да се работи!
Коце плахо приближи с количката.
- Тонка, стана сакатлък, братче! Един картон се прецака на ножа…
Коня го изгледа кръвнишки:
- Кой си ти бе, вампир! За какъв нож ми пееш! Изчезвай, докато аз не съм те прецакал!
- Тонка, предприятието ще пропадне! Йоско лично ни се закани. Трябва да спасяваме положението. Ще ходим дълго безпарични!
- А бе, вуйчо! Кажи на Йоско, че е отлюспен! Да се маха заедно с шибаните си папки! Знаеш ли, че днес съм му работил само с 10 макалатури! Да го шибат бездомните цигани.
- Тонка, моля те бе! Ще черпя каквото искаш! Ще ти помагам за регването! И плаките ще ти зареждам!
Коня изви очи към помощника си:
- Анко, дай ми шпаклата да го заколя тоя прошляк! Или не - ти го заколи, че не ми се става!
Анко подаде глава между секциите и направи на Коце недвусмислена гримаса, придружена от жест с пръст под гърлото. Куция бог стреснато задърпа количката навън.
След час дойде следващата смяна. Коце успя да се уговори с дубльора на Коня Стамен Швабата да пусне тиража на папките. Срещу осемдесет лева работата беше свършена. В двадесет и два часа отпечатаните папки Pedigree бяха отново на ножа на Куция бог. Той се успокои напълно, остави ги малко да дръпнат и внимателно ги отряза. Този път се съобрази с монтажната символика. Както беше обещал, Коце направи биговането за своя сметка.
Към полунощ Коце пазаруваше в денонощния магазин срещу печатницата. Погледът му бе привлечен от етикетите на консервите за кучешки храни Pedigree. Нещо не му стоеше на място в надписа. Коце пак се вгледа и изведнъж прозря. Pedigree беше една дума, а в папките на Йоско пишеше Pedi gree. Куция бог доволно потри ръце - щеше да има ново препечатване. Щеше да си компенсира загубите. Той с леко сърце се отправи към къщи, където нетърпеливо го чакаше за разходка кучето му Каролина.

СЕСТРА МЕРИ

Макар да имаше висок образователен ценз Антонио Дечев не съзнаваше, че умира. Основна причина за това със сигурност бе младостта му - той бе само на двадесет и четири години.
От две седмици Антонио заемаше легло номер 2 в Инфекциозна болница. На легло номер 1 лежеше бай Анани - енергичен старец, който стриктно спазваше режима и се бореше за живота си. Леглата с номера 3 и 4 се обитаваха от двама младежи - Личо и Гичо. Бяха в доста добро състояние. Те си устройваха бутафорни спаринги по карате и играеха с донесените им от роднини плодове като ги замеряха в отсрещната стена. Портокалите и лимоните отскачаха като гумени топки.
Болестта на Антонио Дечев бе започнала по най-безобиден начин. Симптоматиката беше грипоподобна - обща слабост, болки в очите, загуба на апетит и лека температура. Участъковата лекарка му предписа аналгин-хинин, пирамидон и комплексни американски витамини. След седмица състоянието на пациента се влоши, температурата се покачи. Участъковата добави към лечението антибиотик - Тетрациклин. От него температурата поспадна, но симптоматиката тръгна надолу. Пациентът взе да слабее. Участъковата смени антибиотика - този път даде Хлорнитромицин. Но и това не доведе до желания резултат. Положението на болния незнайно защо се влошаваше. Прибави се и перманентно главоболие. Той престана да се храни и често повръщаше. Силите му отпаднаха, не можеше вече дори да отиде до поликлиниката. Жена му Мария, изпадна в паника и една вечер след поредното повръщане извика бърза помощ. Лекарят от линейката бе млад, току-що завършил. Но още щом влезе и погледна болния в него се появи необяснимо безпокойство. Сложи си предпазни ръкавици и маска. Приближи се и прегледа младия мъж - надникна в гърлото, дръпна долните очни клепачи и разгледа кожата на корема. След това отскочи бързо, хвърли ръкавиците и маската в коша и трескаво си изми ръцете на чешмата. Повика Мария в коридора.
- Пипнали сте жълтеница, мадам, много лоша работа. Урината сигурно е много тъмна.
Мария кимна стреснато. Бельото на Антонио много бързо се зацапваше.
- От колко време е така? Лекуван ли е?
Мария разказа за лечението. Лицето на младия доктор се сви, погледът му потъмня. Понечи да каже нещо, но само процеди:
- Лошо… Лоша работа. Много време е изгубено в погрешно лечение.
Докторът въздъхна тежко. Погледна Мария със съжаление:
- Знаете ли, че няма лекарство срещу хепатитния вирус? Организмът сам трябва да го преодолее - с мед, лимони и диета. Но при тези антибиотици - не знам. Молете се на Господа черният му дроб да не е вече увреден! Не казвайте нищо на мъжа си!
Младият лекар набра телефона на Инфекциозна болница. Оттам изпратиха друга линейка, която светкавично прибра Антонио Дечев.
Така вече две седмици младият мъж береше душа в хепатитно отделение. След направените изследвания се оказа, че е болен от Хепатит А. Това беше по-леката разновидност и донесе някаква утеха на съпругата му Мария, която всеки ден идваше на свиждане под прозореца на болничната стая. Съквартирантите на Антонио имаха до един хепатит Б - по-тежката и страшна форма. Но какво от това, след като всички бяха в по-добро клинично състояние. Какво от това, че билирубинът им бе по-висок? Личо и Гичо продължаваха да се боричкат и да се замерят с портокали и лимони, а бай Анани си позволяваше да пие нелегално дори кока кола.
Антонио Дечев не съзнаваше, че умира. По цял ден прекарваше легнал, измъчван от металическо главоболие. Лепкава пот се процеждаше през порите му. Температурата му вървеше нагоре. Сърцето му взе да прескача. Той правеше геройски усилия да изпива поне една чаша с мед и лимон дневно. Но пилорът му бе като затапен - каквото изпиеше през деня повръщаше през нощта.
Когато жена му го видя през следващата седмица страх скова душата й. На прозореца се бе изправила костелива фигура в тъмносин халат. Лицето й бе жълточерно. Правещата опит да се усмихне уста бе в бели полипи. От гърлото й излизаше повече въздух отколкото глас.
- Яж повече мед и лимони, Антонио! Грижи се за себе си, скоро ще ти донеса реза. Обещаха ми от кланицата в Суходол. Ще видиш, че ще се оправиш, скъпи!
Антонио само тъжно помаха с ръка от прозореца.
На следващия ден Антонио Дечев се връщаше от тоалетната, когато видя да изкарват носилка от съседната стая. В нея лежеше мъртъв млад виетнамец. Дечев си припомни, че бе видял преди два дни другарите му от някакъв строеж. Говореха си, прощаваха се с него.
Антонио се добра до кревата си и се строполи безсилен на него. Легнал му беше по-добре. Гаденето беше по-слабо. Оставаше само страшното металическо главоболие.
- Искаш ли малко пилешко? - попита го бай Анани, докато скришом отпушваше голяма бутилка кока кола. - Пилешкото е много здравословно. Пък ти си млад - трябва да се бориш с бацила. Знаеш - няма медикамент срещу него.
Антонио само кимна отрицателно с глава. Нямаше сили да говори. А и всяка мисъл за ядене му беше противна. Вниманието му привличаха само медицинските сестри, под чиито снежнобели престилки прозираше луксозно дантелено бельо. Най-красива, най-секси от всички бе старшата сестра Мери. При движението й между болните се разнасяше скъп парфюмен аромат. Но поводите за появата й бяха редки - пациентите тук бяха оставени на собствената си съдба. Нямаше лекарства, които сестрите да раздават на болните от хепатит.
Бавно се стъмваше. На отсрещната стена лягаха сивите сенки на тополите. Далечни фарове на автомобили играеха с отблясъци по тавана. Антонио Дечев постепенно се унасяше след като беше погълнал два течни аналгина. Сънят се опитваше да превземе съзнанието му. Но жестокото главоболие не му позволяваше. Лепкавата пот, покриваща челото му, се стичаше към възглавницата.
Малко преди 24 часа Антонио Дечев лежеше възнак с полуотворени очи и полуотворена уста. Струваше му се, че около него се носят бели видения. Но какви бяха те? Гълъби или щъркели? Бяха доста големи, размахваха крила и от тях се носеше божествен парфюмен аромат. Едно от виденията се приближи и кацна до рамото му. Шината на леглото му изскърца страдалчески. Една нежна ръка започна да попива с мека кърпичка потта от челото му. Антонио Дечев повдигна клепачи и се загледа. Призрачна бяла фигура седеше на леглото му. Очите й бяха светли - с изумруден блясък. Това незнайно същество наистина попиваше потта от челото му и пръскаше божествени благоухания. Болният се опита да се надигне и да каже нещо, но се отпусна немощно върху възглавницата.
- Момче… Момче… - произнесе чаровният призрак. - Чуваш ли ме? Никак не си добре. Разбираш ли? Ти си пред хепатитна кома… Позна ли ме?
Антонио Дечев се взираше като бухал в мрака. Още се чудеше дали сънува или вече е умрял и разговаря с ангел в рая. Но не, не беше умрял - черепът му се пръскаше от ужасна болка.
- Антонио Дечев! Събуди се! Стегни се малко, ако не искаш да умреш!
„Боже господи, нима съм толкова зле” помисли си болният. „Нима ангелите разговарят с мен?” Опита се да се размърда, да каже нещо.
- Слушай, момче! Аз съм сестра Мери! Чуй ме хубаво! Ако не ти помогна - свършено е с теб! Ти и инженерчето в съседната стая сте най-зле… Комата не ви мърда. Но мога да помогна само на теб, защото имаш две деца. Инженерчето е самотник, бекярин.
Антонио Дечев вече чуваше всичко. Но не можеше да отговори. Огромна горчива буца бе стегнала гърлото му. Неочаквано една гореща сълза се търкулна през миглите му.
- Слушай ме сега! Не се размеквай! Ти си мъж - и в казарма си ходил. Всякакви неща си изтърпял. А сега нищо не се иска от теб, освен едно - мълчание. Нито ще казваш нещо, нито ще споделяш! Споделиш ли с някого аз изгарям! Ще ме уволнят завинаги!
Сестра Мери хвана ръката на Антонио и я стисна:
- Имам само една швейцарска доза - от онези, специалните - за правителствена болница… Сега ще отида, ще я взема и ще се върна при теб. Обещай ми, че ще мълчиш! Ще мълчиш като гроб! Обещаваш ли?
- Да - рече дрезгаво Антонио. Още му се струваше, че сънува.
Сестра Мери се изправи, обърна се и изчезна в мрака. След нея остана само вълшебно парфюмено ухание.
След петнадесетина минути около Антонио Дечев се понесоха нови ароматни вълни. Сестра Мери изплува като блед призрак пред него. Приседна и нави ръкава на пижамата му. Стегна ръката му в бицепса с гумен маркуч и опипом потърси по-издута вена. Дали не виждаше като котка в тъмното? Антонио потръпна когато усети убождането на тънката игла.
- Тихо - прошепна сестра Мери докато бавно изпразваше съдържанието на спринцовката.
След това прекрасното бяло видение с изумрудени очи сви ръката му в лакътя и освободи гумения маркуч.
- Този път ще минем и без спирт, едва ли ще се инфектира.
Сестра Мери се отпусна по-свободно върху края на кревата и въздъхна с облекчение.
- Остава да изчакаме, момче. До два часа ще усетиш подобрение и ще се отървеш от адското главоболие. На практика ще започнеш да оздравяваш. Но мен няма да ме търсиш повече по никакъв повод. Запомни го завинаги - ще мълчиш като гроб! Нито си ме виждал, нито си получавал инжекция.
Сестра Мери стана, врътна се покрай леглото и изчезна в мрака, отнасяйки вълшебно парфюмено ухание.
След час и половина магията на сестра Мери подейства. Металическото главоболие, което жестоко измъчваше Антонио Дечев постепенно отпусна черепа му. Сърцето спря прескоците си. Противната лепкава пот намаля и накрая изчезна. Пилорът му се отпусна и стомахът се успокои. Докато слушаше лекото похъркване на бай Анани той се унесе и заспа.
На следващия ден Антонио Дечев учуди съквартирантите си. Два пъти пи мед с лимон и изяде две бисквити. Поигра и на сантасе с Личо и Гичо. Дежурната сестра Евстатиева установи с огромно учудване, че няма температура. „Е, все пак беше с леката форма - хепатит А” каза си тя. След обяд под прозореца му свирна Мария.
- Антонио, донесох ти реза, скъпи! Ще я пиеш и ще се излекуваш! Сигурна работа е! Ще я изпратя по сестрите!
- Добре, скъпа! Ще чакам! - отвърна бодро той.
След малко сестра Евстатиева донесе един бял пакет. Той обаче поговори нещо дискретно с нея и я помоли да занесе пакета заедно с указанията за употребата му в съседната стая. За получател бе посочено инженерчето.
След десет дни професор Христов определи Антонио Дечев за изписване. Ръководителят на отделението със съжаление се разделяше с него. Той беше най-дисциплинираният му пациент. Първоначално професорът не очакваше Антонио да оздравее, въпреки добрите витамини „Карзил,” които му бе предписал. Но състоянието на болния се бе преобърнало и подобрило изведнъж. Професор Христов отдаваше това на младостта му. Младият организъм винаги можеше да поднесе позитивни изненади.
В деня на изписването Мария донесе цветя и бонбони за медицинския персонал. Антонио напрегнато пристъпваше пред стаята на сетрите, за да получи епикризата си. Накрая сестра Евстатиева излезе с документите. Антонио предаде цветята и бонбоните за персонала. Изказа и благодарностите си.
- А сестра Мери? Дали е тук? - попита плахо мъжът.
- Не. Няма я. От вчера е в неплатен отпуск.
Антонио Дечев се оклюма.
- Но аз исках… Исках…
- Не се притеснявайте. Ще я видите при някой от контролните прегледи - рече леко учудена сестра Евстатиева.
- Но ще мога ли да влизам тук? Нали забраните са категорични?
- Разбира се - тук ще ви взимаме кръв, за да следим билирубина. А и вие придобихте имунитет за цял живот. Може да се каже, че вече сте напълно здрав!
- Тогава ще чакам! Ще чакам първата контрола!
Антонио Дечев грабна багажа и документите и хукна навън да прегърне Мария.

Антонио Дечев разбираше, че умира. И за това си бе виновен сам. Животът му се бе стекъл неудачно. Той се бе скарал и разделил със съпругата си Мария. Също така бе влязъл в конфликти и се бе изпокарал и с децата си. Всички се бяха отрекли от него. Антонио бе пропаднал, бе станал алкохолик. Изпиваше дневно по половинка ракия. Черният му дроб, който и без това не беше в цветущо състояние бе поддал - бе заболял от цироза.
Антонио Дечев бе на 62 години и от вчера заемаше легло номер 2 в Инфекциозна болница. Обстановката му бе болезнено позната. Неговите съквартиранти вече му бяха пришили и прякор - „Космонавта”. Дечев не беше глупав, знаеше че никой не може да му помогне. Космосът скоро го очакваше.
Навън бавно се стъмваше. На отсрещната стена лягаха познатите сиви сенки на тополите. Далечни фарове на автомобили играеха с отблясъци по тавана. Антонио постепенно се унасяше след като беше погълнал два течни аналгина. Сънят се опитваше да превземе съзнанието му. Но острата металическа болка в главата не му позволяваше. Лепкавата пот, покриваща челото му, се стичаше върху възглавницата.
Малко преди 24 часа Антонио Дечев лежеше възнак с полуотворени очи и полуотворена уста. Хепатитната кома бавно го превземаше. Стори му се, че по тавана се носят бели видения. Едно от тях се отдели и се спусна бавно надолу. Шината на кревата му страдалчески проскърца. Раснесе се лъх на силно парфюмено ухание. Едни странно познати изумрудени очи се взряха в него. Антонио усети острото убождане на тънка игла от спринцовка. Скоро затвори очите и устата си и спря да диша.