ПОСЛЕДНИЯТ ГОДО

едноактна пиеса

Матей Вишниек

превод от румънски: Огнян Стамболиев

Посвещава се на ГОДО и САМУЕЛ БЕКЕТ

Наклонена улица, почти безлюдна.
Залез.
Годо, мъж измършавял, но прилично облечен, седи на тротоара, прострял краката си върху паважа. Пуши. Изглежда тъжен. Не мисли за нищо. Наблизо – един преобърнат варел за смет.
Отнякъде, не се вижда точно откъде, се чува шум от отваряща се врата, някакво боричкане, и се появява вторият мъж, също доста слаб, но прилично облечен. Някой го изблъсква на тротоара.
Както ще се разбере след малко, този втори мъж е самият Самуел Бекет.
Героят почти се строполясва пред Годо.

САМУЕЛ БЕКЕТ: Извинявай.
ГОДО: Няма нищо.
САМУЕЛ БЕКЕТ /изтупва се от прахта/: Не исках да те ударя.
ГОДО: Нищо, нищо.
САМЕЛ БЕКЕТ /оправя си шапката/: Негодници! Навсякъде негодници!
ГОДО: Нормално е. /Оглежда го по-внимателно./: Нещо ти се е разпрал ръкава.
БЕКЕТ /вдига си лявата ръка и я оглежда отдолу/: Да, виждам.
ГОДО: Биха ли те?
БЕКЕТ: Не. По-скоро ме изцапаха.
ГОДО /подава му фас/: Не искаш ли да си дръпнеш?
БЕКЕТ: Мерси.
ГОДО: Седни. Защо не седнеш?
Самуел Бекет сяда на тротоара и протяга краката си до паважа.
ГОДО: Стори ми се, че те изхвърлиха. Така ли стана?
БЕКЕТ /леко раздразнен/: Не видя ли как ме изхвърлиха?
ГОДО /тъжно/: Истината е, че и мен ме изхвърлиха.
БЕКЕТ: От къде?
ГОДО: От театъра.
БЕКЕТ: Кога?
ГОДО: Преди малко.
БЕКЕТ: А имаше ли билет?
ГОДО: Да.
БЕКЕТ: И?
ГОДО: Не искаха да играят само за един зрител.
БЕКЕТ: Трябваше да настояваш. След като си имал билет, е трябвало да ги убедиш. Нямали са право да отменят спектакъла. Трябвало е да играят! Казвам, че е трябвало да играят. Какво като си бил сам? Трябвало е да се пребориш с тях.
ГОДО: С кого да се преборя? С тези хора, които те набиха ли?
БЕКЕТ: Не бива да се оставяш. Зле си постъпил като си се оставил. Те са длъжни да играят. Дори и пред пет души в салона. Няма значение. Те са артисти. Това е тяхната работа.
ГОДО: А може и вече да им е омръзнало. Вчера в залата бяха точно пет души, както каза. И те играха пред тях. Разбираш ли? Но сигурно са се уморили и те… Целият свят се е уморил.
/Пауза. Поема фаса и всмуква от него./
ГОДО: А вчера в залата бяха само двама.
БЕКЕТ: Ти откъде знаеш, че са били само двама?
ГОДО: Ами, единият бях аз. /Всмуква отново./ Да ти покажа нещо… Можеш ли да хвърлиш фаса с два пръста? Виж… Хващаш го така… С този пръст, така, тук… И когато го засилиш, той полита… /Успява да хвърли фаса на отсрещния тротоар./ Видя ли? Можеш ли да го направиш?
БЕКЕТ: И каква работа имаше?
ГОДО: В какъв смисъл?
БЕКЕТ: Да идваш и вчера, и днес?
ГОДО: Не… аз… аз не винаги идвам тук. Понякога, вечер.
БЕКЕТ: Струва ми се, че съм ти виждам тук физиономията.
ГОДО: И аз съм виждал твоята. Ти не беше ли оня, от дъното на залата? Искам да кажа: не беше втория зрител?
БЕКЕТ: Да, аз бях вторият. Дявол да го вземе!
ГОДО: Да, разбрах го веднага. Щом те видях, разбрах, че беше ти. И каква работа имаше там?
БЕКЕТ: Ами, аз съм този, който я написа.
ГОДО: Какво си написал?
БЕКЕТ: Ами, тази история. Аз я написах.
ГОДО: Ей, ти ме подлуди! Ти си я написал?
БЕКЕТ: Да.
ГОДО: Значи ти си бил авторът?
БЕКЕТ: Да, аз съм авторът.
ГОДО: Разбирам, че съществуваш.
БЕКЕТ: Да, съществувам. Наистина съществувам. Кой ти каза, че не съществувам?
ГОДО: Ами, аз си мислех, че отдавна те няма, че не съществуваш. Вече няколко години се питам дали наистина съществуваш. Понякога съм си мислил, че не е възможно изобщо да си съществувал. Разбираш ли? Има такива дни. Има дни и дни, нали? Различни дни. Но не вярвам, че всички могат да разберат това. С твоята куха глава…
БЕКЕТ: Ако ти ударя един…
ГОДО: А, искаш да ме удариш ли? Хайде, удари ме! Хайде, удари ме!
/Пауза. Гледа го раздразнен./
ГОДО: Господине, ти ме би достатъчно. Няма защо повече да ме биеш. Доста ме би досега.
БЕКЕТ: Бих те по погрешка. Бих те, защото ме притискаха.
ГОДО: Моля?! Нищо не разбираш. /Гледа го./ Не говоря за тази вечер. А по принцип. От доста години ме тормозиш.
БЕКЕТ: Аз ли те тормозя?
ГОДО: Да! Ти! Всяка вечер, всеки час, всяка минута, вече толкова години. Ти ме измъчи, разсипа, унищожи. Превърна ме в призрак, във фантом, унизи ме! Това герой ли е? /Става прав, заплашително/: Нещастник! Сега ще си платиш за всичко! За всичко! /Гневно/: Аз съм Годо!
БЕКЕТ: Какво каза?
ГОДО: Аз съм Годо! Говори ли ти това име? Чувстваш ли нещо? Аз мисля, че дойде време. Трябва да усещаш и ти нещо? Не чуваш ли часовника си?
БЕКЕТ: Ти си луд. Неслучайно са те изхвърлили.
ГОДО: Кой? Аз ли съм луд?! Не, ти си луд! Не ме изкарвай мене такъв! Луд е онзи, който пише така! Така ли се пише? Защо не се огледаш поне за малко наоколо? Къде си виждал главен герой, който да не се появява изобщо в пиесата? Къде? /Очаква отговора на Бекет./ Юда! /Сяда./
БЕКЕТ: Не ме изкарвай Юда. Ти нямаш никакво право да ме съдиш.
ГОДО: Как да нямам право да те съдя? О, чакай сега да се разберем! Трябва да знаеш, че аз съм единственият, който има право да те съди и да ти иска сметка. Ти за кого се мислиш? Я виж Шекспир! Всичките му герои се появяват на сцената. Дори и призраците! Всичко, което е написал, играе на сцената. А ти? Мислиш ли, че съм се чувствал добре досега? Всъщност, кой съм аз? И какво чувствам? И как е възможно да се подиграваш така с мен? /Започва леко да подсмърча./ Щях да се задоволя дори само с една минута… Дори с една секунда… Да кажа поне една-едничка дума… Каквато и да е тя… Да кажа дори „не”… Какво щеше да се случи, ако кажеш поне едно „не”? Нищо! Нали?
БЕКЕТ: Да.
ГОДО: Омръзна ми! Чисто и просто ми омръзна! Как е възможно да се рееш из въздуха така до безкрайност? Да те има и да те няма в същото време? Това те питам сега? Как е възможно?
БЕКЕТ: Не знам.
ГОДО: А трябва да знаеш. Как може да не го знаеш? Все някой трябва да го знае. Кой друг освен теб би могъл да го знае?
БЕКЕТ: Не знам. Чисто и просто така се получи.
ГОДО: А може би се е получило в някакъв по-особен момент и затова не е станало както трябва… Може би денят не е бил добър за писане… На всеки може да се случи, не е ли така? Просто неприятен ден… Но работите могат да се оправят… Може да се направи нещо… Казах ти, че не искам повече от една минута, от една дума… За да се появя, все пак… /Изважда топ хартии от джоба на сакото си./ Ето… Моля… Нямам никакви претенции… Вкарай ме някъде… Където и да е… Отвори скоба… Направи нещо!
БЕКЕТ /прелиства хартиите отегчен, после ги захвърля/: Няма смисъл. Театърът е вече затворен.
ГОДО /събира листите от улицата/: Не, не може… Не може да завърши така…
БЕКЕТ: Пиесата вече не се играе.
ГОДО /прави въпросителен жест с ръка/: Как така: не се играе?
БЕКЕТ: Не видя ли, че ме изхвърлиха навън? Вече не се играе. Никъде не се играе.
ГОДО: Но това е ужасно, ужасно…
БЕКЕТ: Така е. /Пауза./ Имаш ли цигара?
ГОДО: Останаха още няколко фаса във варела.
БЕКЕТ: По дяволите! Няма да взема да пуша фасове от варела!
ГОДО: Защо не? Стават. Това е варелът на театъра… /Повдига варела и го обръща./ Моля… Избери си…
БЕКЕТ: Не мога. Гнус ме е.
ГОДО /Разравя с крак разпилените предмети и отпадъци от варела./: Истината е, че може би имаш право… /Разглежда отпадъците от театъра./ Тази стара къща май съвсем е западнала… По боклука й личи… Да, варелът показва всичко. Този театър май отива по дяволите.
БЕКЕТ: Какво е това?
ГОДО: Маска… Изхвърлена е. /Запалва една угарка./ Ех, какви времена бяха… Знае ли сега някой как се носи такава маска? /Пуши. Сяда до Бекет и му подава фаса. Шепнешком./ Имам чувството, че някой ни подслушва.
БЕКЕТ /поема фаса, всмуква веднъж, оглежда се наоколо/: Къде е?
ГОДО /шепне/: Тук… Зад нас. Някакъв тип. Спрял се е от пет минути и ни слуша.
БЕКЕТ /Всмуква отново и връща фаса./: Зарежи го!
ГОДО: Ако искаш, ще го изгоня.
БЕКЕТ: Няма смисъл.
ГОДО: Ще му смачкам мутрата. Не искаш ли?
БЕКЕТ: Успокой се.
ГОДО: Искам да направя нещо за теб. Не ми харесва да те гледам такъв, ядосан, зачервен. Трябва да направя нещо за теб. Ако го напердаша сега, поне веднъж ще се облекчим двамата с теб.
БЕКЕТ: Защо трябва да го биеш? Нали и той е човек. Не виждаш ли какви мутри вървят сега по улиците? Този поне е нормален човек.
ГОДО: И аз забелязах, че нещо вече не е в ред по нашите улици.
БЕКЕТ: Като идвах насам, минах през парка. Знаеш ли колко души се разхождаха през парка?
ГОДО: Колко?
БЕКЕТ: Ами, трима.
ГОДО /тъжно, пуши/: Исках да кажа и аз трима, но замълчах.
БЕКЕТ: Преди два часа отидох да изпия една бира, на терасата. И колко мислиш, че имаше там?
ГОДО: Колко?
БЕКЕТ: Трима.
ГОДО: Дявол да го вземе! Исках да кажа трима, и не знам защо не го казах.
БЕКЕТ: Опитай се да се качиш в някой автобус. Направо ще полудееш! Дойдох насам с автобус. И колко хора мислиш, че имаше в него?
ГОДО /триумфиращ/: Трима!
БЕКЕТ: Бях само аз и шофьорът!
ГОДО: Всичко върви към провала.
БЕКЕТ: А шофьорът беше глух. Когато го попитах къде трябва да сляза, той вдигна рамене.
ГОДО: Идиотщини! Това вече не е нормален свят. Най-добре е да си стоиш у дома, да не излизаш и да си мислиш за твоите работи.
БЕКЕТ: Погледни сега към улицата. Всички прозорци за затворени, всички завеси спуснати.
ГОДО: Идва някой.
БЕКЕТ: Кой?
ГОДО /шепне/: Някакъв мъж. Спря се зад нас и ни слуша.
БЕКЕТ /смее се/: Пука ми.
ГОДО: Нима? Радвам се, че те развеселих за малко. Ако искаш да станем и да се поразходим…
БЕКЕТ: Не, не… По-добре да изпушим още един фас.
ГОДО: Това, от което се притеснявам най-много… /Рови из сметта./ Разбираш ли?… Е че утре няма да има къде да отида.
БЕКЕТ: Утре ли?
ГОДО /намира по-дълъг фас/: Да, на театър. Обзалагам се, че ще затворят и този театър.
БЕКЕТ: Ще го превърнат в склад.
ГОДО: Вече мирише на зеле.
БЕКЕТ: Не мирише на зеле, а на канал. /Навежда се и допира ухо до тротоара./ Нещо тече отдолу. Чуваш ли как тече?
ГОДО: Не чувам. /Заслушва се./ Струва ти се, че тече?
БЕКЕТ: Да, тече, съвсем бавно.
ГОДО: Понякога, когато се събуждам сутрин, ми се струва, че нещо излиза от главата ми и се строшава в тавана. Възможно ли е това?
БЕКЕТ: Преди няколко години щях да убия един човек с колата. След като успях да ударя спирачка, усетих същото нещо.
ГОДО: Какво би могло да бъде, според теб?
БЕКЕТ: Не знам. Може и да не означава нищо.
ГОДО: Старче, искам да ти кажа сега нещо: ставаш ми все по-симпатичен.
БЕКЕТ: Нека и аз да ти кажа нещо: много съжалявам за това, което се случи. Ако искаш да влезеш в пиесата на финала, както каза, съгласен съм.
ГОДО: Вече няма смисъл. Театърът умря.
БЕКЕТ: Умрял, не умрял, аз искам ти да влезеш на финала. Дай ми текста.
ГОДО: По-важното е, че ние сме живи.
БЕКЕТ: Не, не… Искам да добавя нещо… /Прелиства текст/ Къде е финалът?
ГОДО: Старче, няма смисъл от никакъв финал. Виж, имам една половинка. /Показва му половин бутилка с алкохол./
Междувременно минувачи са се спрели до двамата герои и следят разговора им.
До края на пиесата Бекет и Годо ще бъдат обкръжени от минувачите.
БЕКЕТ /посочва бутилката/: И тя ли е от боклука?
ГОДО: Няма значение откъде е. Важното е, че я има. И тя е като мен. За какво ще пием?
БЕКЕТ: Просто така, без повод.
ГОДО: Не бива да пием без повод. Да хабим така питието. Трябва да се пие по повод, а не просто така. /Вдига бутилката и отпива./ За театъра! Който току-що умря.
БЕКЕТ: Дявол го взел театъра… /Поема бутилката и отпива./ Колко много го обичах…
ГОДО: Негодници… Некадърници! Убиха изкуството. /Пие. Развълнуван. Опиянен./ Мога ли да те прегърна?
БЕКЕТ /Размеква се./: Преди години обичах да се крия зад завесите в театъра… Или да надничам в залата пред открехнатите врати… О, колко дълго следвах тази химера, театъра…
Двамата мъже се прегръщат.
ГОДО /застанал зад гърба на Бекет/: Какво ще правим сега? Всичко пропада… Всичко потъва… Виж, тротоарът потъва… Ето, и варелът потъва… Ще загинем, ще се издавим като плъхове.
БЕКЕТ: Ние няма да умрем.
ГОДО /подсмърча/: Няма да мога да живея без театъра… Няма да изкарам дълго… Всяка вечер бях на театър, бях в залата, сред хората, живях… Страдах като улично куче, но живях… Живях чрез всяка дума на сцената… Как можаха да направят това? Как можаха да го унищожат? Какво ще правя сега?
БЕКЕТ /оглежда се притеснен наоколо, шепне/: Мълчи, че ще ни се смеят.
ГОДО: Кой? Защо?
БЕКЕТ /шепнешком/: Не виждаш ли? Толкова народ се струпа!
ГОДО /също шепне/: Откъде се взеха тези? Какво, по дяволите, искат?
БЕКЕТ: Откъде да знам? Важното е, че се събраха.
ГОДО: Ако искаш ще стана и ще…
БЕКЕТ: Не… Не. Ще говорим. Ще продължим да говорим.
ГОДО /удивен, развълнуван/: Не знам откъде се появиха тези хора. Улицата беше съвсем пуста. Как могат да се съберат изведнъж толкова много хора на една пуста улица?
БЕКЕТ: Може. Всичко е възможно. Има дни, в които всичко може да се случи.
ГОДО: Виж ги, започнаха дори да сядат. Нека да ги прогоним.
БЕКЕТ: Защо да ги гоним? Нека да говорим.
ГОДО: Ще стане късно. Ако стоим още една минута, ще бъде късно. Те направо ще ни задушат.
БЕКЕТ: Не, не… Да говорим.
ГОДО: За какво да говорим? За какво да говорим?
БЕКЕТ: Да говорим. Най-важното е да продължим да говорим. Да говорим за всичко.
ГОДО /Поглежда уплашен към тълпата, която е насядала по паважа./ Господи, какво да кажа сега?
БЕКЕТ: Попитай ме дали са ме били… Междувременно аз ще си събуя обувката и ще я разглеждам. След това ме попитай какво правя тук. /Сваля си обувката./
ГОДО /с решителен тон/: Какво правиш тук?
БЕКЕТ: Събувам се. Не ти ли се е случвало да се събуеш някога?