Юрий Жулавски

превод: Стоян Дринов

миниатюра

Спомняш ли си, другарю мой, ония години, когато живеехме заедно, оная общност на мисли и чувства, ония горди и безумни мечти, в които светът бе цял покрит с лъчезарна покривка, а в края на краищата не се сбъднаха?

Ах, как хубаво се разбирахме един с друг в тия блажени времена! Ние вярвахме във всичко това, което е трудно да се вярва сега, в наши дни: и в собствените си сили, и в хорската доброта, и в справедливостта, и в бъдещето, светлото, лъчезарно бъдеще! И всичко около нас беше тъй прекрасно, тъй божествено и толкова широко, в тая чудна страна, дето живеехме ние, в подножието на планините, над ония кристални езера.

Къде е вече тая наша страна, другарю мой, къде е нашата вяра, нашите сили, мечти, къде е нашата дружба?

И сега ние се срещаме с тебе, и дълго се гледаме очи с очи, но нашият поглед не прониква сега дълбоко в душата, устата мълчат, а при хващане на ръце ние не усещаме тоя силен сърдечен ток, който някога съединяваше нас заедно.

И двамата ние с болка сега мислим (защото аз знам, че и ти мислиш), че постепенно ставаме чужди един на друг.

Аз знам какво ни раздели: срамът. Да, срамът… Ние се срамуваме двамата, не от някогашните мечти, не от вярата в миналите дни, а затова, че сега ние за нищо вече не мечтаем, и в нищо не вярваме.

——————————

сп. „Листопад”, г. 4, кн. 1, 1923 г.